Определение № 631 от 10.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 9/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Тошел 92“ ЕООД, [населено място], общ.Сандански, обл.Благоевград, срещу решение № 585/11.03.2019г., постановено по т.д.№ 3981/2018г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1087/01.06.2018г. по т.д.№ 3304/2017г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на касатора да заплати на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, [населено място], сумата от 20810,55 лв. на основание чл.92 ЗЗД, представляваща мораторна неустойка от 0,05% върху задължението по всяка фактура по договор за балансиране от 31.01.2017г., начислена до 05.12.2017г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неоснователно въведеното възражение за нищожност на клаузата за мораторна неустойка, уговорена в сключения между страните договор. Изложил е съображения, че при съблюдаване на критериите по ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, уговорената неустойка в размер на 0,05% за всеки ден върху стойността на просроченото плащане не може да бъде преценен като прекомерен или несъразмерен и създаващ предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора. Предвид, че договорът, в който е уговорена неустойката, представлява търговска сделка, намаляването на неустойката е допустимо, само когато тя е определена като конкретен размер в договора и е дължима като цяло за пълно неизпълнение на задълженията, а не, както е в случая, неустойката да е определяема и да се начислява само върху неизпълнената част, поради което намаляването й поради прекомерност е недопустимо съгласно чл.309 ТЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, но не е формулирал конкретен правен въпрос, по произнасянето по който да е налице противоречие в практика на ВКС или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът единствено възпроизвежда нормите на процесуалния закон, като не посочил по кои материалноправни или процесуални въпроси се е произнесъл въззивният съд. Единствено е заявено твърдение, че апелативният съд не е обсъдил всички доказателства и доводи на страните, което било от значение за точното прилагане на закона. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. ВКС няма правомощието да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касатора, а може да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос. В настоящия случай инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа изрично формулиран правен въпрос. По същество в него е изложено оплакване за допуснато процесуално нарушение, без да е посочено в какво конкретно се изразява то, както и това твърдение не кореспондира с основанието по касационната жалба, което е изцяло свързано с отхвърленото възражение за нищожност на клаузата за неустойка, и е въведен довод, че същата противоречи на добрите нрави. Следователно се касае до касационно основание по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, което е предмет на обсъждане от касационната инстанция след допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Правилността на обжалваното решение не е в предметния обхват на дейността на ВКС във фазата по чл.288 ГПК. Последната предполага разглеждане на дадени разрешения по приложение на материалноправни или процесуалноправни норми във връзка с конкретно поставени правни въпроси, а не проверка обосноваността на изводите на въззивния съд с оглед събраните по делото доказателства. Следва да се посочи, че предмет на въззивното обжалване е било първоинстанционното решение само в частта по иска по чл.92 ЗЗД и мотивите на апелативния съд са изцяло във връзка с възражението за нищожност на клаузата за неустойка и с искането за намаляването й. Поради изложеното, становището на настоящия състав е, че не е изпълнено общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторът не е мотивирал и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като не е посочил законова разпоредбата, тълкуването на която да е обуславящо за изводите на въззивния съд, а произнасянето от ВКС да може да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. С оглед на изхода от настоящото производство касаторът следва да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд