Определение № 1505 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 353/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроенергиен системен оператор“ЕАД против решение № 308/09.11.2023 г. по в.т.д. № 96/2023 г. на Варненски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 96/07.10.2022 г. по т.д. № 113/2022 г. на Окръжен съд – Добрич са отхвърлени исковете на касатора срещу „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД за сумата от 45 325, 47 лв., претендирана като незаплатена цена на електрическа енергия за периода от 01.07.2018 г. до 15.07.2018 г. по договор за продажба на електрическа енергия, сключен между „ЕФГ“АД и „ВиК Добрич“ АД и по издадена фактура № 9040 от 25.07.3018г., което вземане е прехвърлено от доставчика „ЕФГ“ АД на ищеца „ЕСО“ ЕАД с договор за цесия № 0106-ЦУ от 01.08.2018г. и за сумата 13 345, 83 лв., претендирана като обезщетение за вреди от забава в плащането за периода от 28.08.2018 г. до 22.07.2021 г. при участието на трето лице помагач на страната на ответника – „Винер – Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, както и за наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията „Водоснабдяване и канализация Добрич“АД и третото лице-помагач на ответника „Винер – Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД са подали писмени отговори, в които оспорват наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и по същество касационната жалба. Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по договор за продажба на електрическа енергия „Енергийна Финансова Група“ АД е доставяло на „ВиК Добрич“ АД електрическа енергия, за което е била издадена фактура № 9040 от 25.07.2018 г. за сумата общо 634 322 лв.- стойността на електрическа енергия за периода от 01.07.2018 г. до 15.07.2018 г. Това вземане е било предявено с иск в производството пред ДОС за сумата 45 325, 47 лв. Въззивният съд е приел за ирелевантни всички твърдения на касатора досежно съществуването и размера на негови задължения към цедента му „ЕФГ“ АД, наложили сключването на договора за цесия. По възражението на „ВиК Добрич“ АД за погасяване на задължението по фактура № 9040 от 25.07.2018г. чрез прехвърляне на негови вземания към друг цесионер на същото вземане „Винер Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД въззивната инстанция е съобразила следното: С договор за цесия от 26.07.2018 г. цедентът „ЕФГ“ АД е прехвърлил на „Винер Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД свое парично вземане от „ВиК Добрич“ АД, което ще има за извършени доставки на електрическа енергия за периода 01.07.2018 г. – 31.07.2018 г. по същия договор за продажба на електрическа енергия и допълнителни споразумения към него. С уведомление от цедента „ЕФГ“ АД до длъжника „ВиК Добрич“ АД по чл.99 ал.3 от ЗЗД, получено от последния на 31.07.2018 г. цедентът е съобщил на длъжника станалата цесия. Втората цесия между „ЕФГ“ АД и касатора е била съобщена видно от представеното уведомление на 06.08.2018 г. За неоснователно ВнАС е счел възражението на „ЕСО“ ЕАД за недействителност на договора за цесия от 26.07.2018 г. поради това, че касае бъдещи вземания. Посочил е, че определяемостта на съдържанието на престацията е изискване за действителност на всеки договор, вкл. и на цесията. Счел е, че с първия договор за цесия от 26.07.2023 г. не са били прехвърлени бъдещи вземания на цедента, а негови съществуващи вземания към момента на сключване на договора. Независимо от посочения в договора период - целия м.юли 2018 г., съдът е установил идентичност по отношение процесния период 01.07.2018 г. – 15.07.2018 г., за който е издадена фактура на 25.07.2018 г. и който е бил изтекъл към датата на сключване на първата цесия. Непосочването на вече издадена фактура не препятства индивидуализацията на прехвърленото вземане в достатъчна степен. ВнАС е посочил, че предмет на договора за цесия е вече възникнало и определено по размер вземане, поради което и не се касае за прехвърляне на неопределено бъдещо вземане. По отношение констатацията, че в първия договор за цесия в края на договора при полагане на подписите на представляващия „Винер Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД и на представляващия „ЕФГ“ АД погрешно са били изписани дружествата като цедент- първото и цесионер- второто, според въззивния съд не е налице липса на съгласие. Съгласието между страните за сключването на договора е било постигнато със съвпадането на двете насрещни волеизявления и наличието на подписи и на двете страни под договора, обективирани в същия договор. Грешката в посочване на качеството на страната по договора до подписа не е довела до липса на изявление на страната. Във връзка с направеното от касатора оспорване на автентичността на подписите на лицата, подписали договора за цесия от 26.07.2018 г., ВнАС е обсъдил прието заключение на съдебно – почеркова експертиза, кредитирано като обективно и компетентно дадено и неоспорена от страните, че подписът на представляващия „Винер Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД К. С. не е положен от нея. Решаващият състав е счел, че следва да намери приложение нормата на чл.301 от ТЗ. Обсъдил е липата на твърдения за противопоставяне от страна на представляваното дружество веднага след узнаването, както и че от страна на цесионера „Винер Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД са били предприети действия по събиране на вземането, включително и сключване на споразумение от 28.02.2019 г. с длъжника „ВиК Добрич“ АД. Въззивния съд е намерил възражението за антидатиране на уведомлението от цедента до длъжника за сключването на договора за цесия от 26.07.2018 г., получено от длъжника на 31.07.2018 г. за преклудирано, тъй като е направено в съдебно заседание. Аргументирал се е, че копие от документа е бил представен от ответника с отговора на исковата молба, извършена е била двойна размяна на книжа и след представянето му от ответника, ищецът не е оспорил или възразил срещу него. Възражението за антидатиране на частен писмен документ, каквото е уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД, представен от ответника с отговора на исковата молба и връчен на ищеца по реда на чл.372 от ГПК е следвало да бъде направено с допълнителната искова молба, съответно при съществуване на спор да се даде възможност на страната за ангажиране на доказателства за установяване на достоверността на датата. В заключение ВнАС е приел, че с уведомление вх.№ ВиК – 3864 от 31.07.2018г. по чл.99, ал.3 от ЗЗД длъжникът „ВиК Добрич“ АД е бил уведомен от своя досегашен кредитор „ЕФГ“ АД за прехвърляне на вземането за незаплатена електрическа енергия за м.юли 2018 г. на „Винер Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД. Направил е извод, че направеното погасяване на дълга по фактура № 9040 към новия кредитор „Винер Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД посредством прехвърляне на вземания може да бъде успешно противопоставено на цесионера по последващ договор за цесия и уведомление за него. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да вземе предвид и да обсъди всички приети и относими към спора доказателства в тяхната цялост, с оглед установяване не релевантните по делото факти, а не избирателно само някои от тях, и да игнорира тези, които биха довели до различен фактически и правен извод?; 2/ Следва ли съдът да изследва сключения договор, обстоятелствата при които е сключен, както и поведението на страните преди и след сключването му?; 3/ Съставлява ли закононарушение и злоупотреба ползването на документ за намаляване на вземане /кредитно известие/, който е съставен след като вземането вече е било прехвърлено/цедирано на трето лице? Касаторът се позовава по първите два въпроса на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по първия въпрос твърди противоречие с практика на ВКС, обективирана в постановени решения по т.д. № 505/2017г. на ВКС, II т.о. и по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., а по втория въпрос не сочи конкретна съдебна практика на ВКС. По трети въпрос въвежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позовава се и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Първият и вторият въпрос касаят общия проблем за задълженията на въззивния съд във връзка с мотивиране на постановеното от него решение. В задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965г., ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и в цитираната от касатора практика на ВКС е застъпено последователно становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. С оглед наведените от касатора доводи за обосноваване на правните въпроси в случая ВнАС не се е отклонил от тази практика. Твърденията за необсъждане на последвалите съобщението до длъжника за цесия по договора, легитимиращ касатора като цесионер и кредитор за процесното вземане спрямо длъжника, изявления и действия на ответника – по признаване вземането на „ЕСО“АД и осчетоводяване на кредитно известие, издадено от „ЕФГ“АД; сключване след това съобщение на споразумение с другия цесионер, биха били релевантни единствено при редовно въведено от ищеца възражение за антидатиране на съобщение от 31.07.2018 г. и на договор за цесия от 26.07.2018 г. с друг цесионер - „Винер Индустрия и Мениджъмнт“ ЕООД. След като въззивният съд е приел, че възражението за антидатиране е било преклудирано като направено след срока за допълнителна искова молба /посочените по-горе доказателства за предходна цесия и уведомление за нея са били представени от длъжника с отговора му на исковата молба и в нея той е обективирал защитно възражение за липса на материалноправна легитимация на ищеца по иска/, то и сочените от касатора доказателства и негови възражения се явяват ирелевантни за спора. Процесуалноправен въпрос относно приложението на чл.372 ГПК не е формулиран. Третият поставен въпрос няма обуславящо произнасянето на въззивния съд значение. Осчетоводяването от длъжника на кредитно известие издадено от цедент след сключване на двете цесии е ирелевантно за основния спорен въпрос - кой от двамата цесионери се легитимира спрямо длъжника като кредитор, на който надлежно може да се престира, за да има изпълнението погасителен ефект спрямо прехвърленото вземане. Именно по този проблем се е произнесъл и ВнАС. Поради което и така формулираният въпрос не изпълнява изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай касаторът повтарят оплакванията по касационната жалба и доводите, с които обосновава правните въпроси в изложението. Прилагането от страна на въззивния съд на нормата на чл.301 ТЗ не е превратно, в обратния на вложения от закона смисъл. Именно елемент от фактическия състав на посочената норма е липсата на представителна власт за лицето подписало като представляващ „Винер Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД, при съобразяване от ВнАС на заключението на вещото лице по СПЕ, че подписът не принадлежи на вписания към този момент в ТР управител на дружеството. Също така въззивният съд е установил осъществяването и на поставеното от законодателя условие – представляваният /в случая „Винер Индустрия и Мениджмънт“ ЕООД/ да не се е противопоставил на извършеното без представителна власт действие веднага след узнаването му. В този смисъл конкретно соченото от касатора поведение на длъжника е ирелевантно за приложението на нормата на чл.301 ТЗ. С оглед на гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касационната жалба се дължат на осн. чл.78, ал.3 ГПК сторените от него разноски в доказания им размер от 6 360 лв. с ДДС. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение