Определение № 2772 от 06.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1214/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С. Ф. С. обжалва Решение № 89/09.03.2026 г. по в.гр.д. № 688/2025 г. на ОС-Смолян за потвърждаване на Решение № 188/18.11.2025 г. по гр.д. № 248/2025 г. на РС-Мадан, с което е установено, че дължи на Агенция по заетостта на основание чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД вр. чл. 422 ГПК вземане в размер от 8 209,04 лв. – неустойка за вреди от неизпълнението на договор за предоставяне на еднократна парична сума по чл. 47, ал. 1 ЗНЗ, и вземане в размер от 773,28 лв. – мораторна лихва върху неустойката.

Заявени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че процесната неустойка е нищожна, защото накърнява осигурителните му права и не изпълнява обезщетителна функция, а има единствено санкционен характер. Счита, че дори да е валидна, търсената неустойка е прекомерна. Оспорва материалната легитимация на ищеца предвид тристраннния характер на договора. Допълва, че не са обсъдени доказателствата и възраженията му – не са отчетени здравословните проблеми в семейството му, частичното изпълнение (същият е учредил дружество, намерил е помещение за дейността и е извършвал дължимите осигурителни плащания) и формалният подход на възложителя, който е можел да продължи срока за реализация на дейността при наличието на обективни пречки, но не го е сторил. Сочи, че неправилно съдът е отказал да разпита като свидетели лицата, извършили проверки на изпълнението, вместо което се е позовал на ненадлежно съставените от тях протоколи. Моли касационно обжалване да се допусне на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Агенция по заетостта намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, защото поставените от касатора въпроси не са правни, а решението не противоречи на ненуждаещата се от промяна практика на ВКС. Излага становище за неоснователност на касационните доводи.

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваемо решение на въззивен съд (делото няма за предмет правоотношение по търговска сделка, цената на иска за главното вземане е над посочения в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК праг, а искът за мораторна лихва, макар и с цена под него, е обусловен от решението за главницата). При преценка на предпоставките за допускането й до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК съдът съобрази следното:

Агенция по заетостта е предявила срещу касатора искове с правно основание чл. 92, ал. 1, изр. 1 и чл. 86 ЗЗД вр. чл. 422 ГПК за установяване съществуването на следните вземания: за неустойка за неизпълнение на договор за предоставяне на еднократна парична сума по чл. 47, ал. 1 ЗНЗ – в размер от 8 209,04 лв., ведно със законната лихва от 26.03.2025 г. до погасяването, и за мораторна лихва върху неустойката за периода 16.07.2024 г. – 25.03.2025 г. в размер от 773,28 лв.

За да потвърди първоинстанционното осъдително решение, въззивният съд е установил, че: на 22.01.2024 г. Агенция по заетостта (АЗ), Национален осигурителен институт (НОИ) и С. сключили договор, по силата на който НОИ предоставил на ответника еднократна парична сума в размер от 8 209,04 лв., равна на сборна на месечните плащания по дължимото му се обезщетение за безработица, а ответникът поел задължение в срок до 22.03.2024 г. да започне осъществяването на стопанска дейност по одобрен от АЗ проект „Пекарна за хляб и тестени изделия“ чрез учредено от него търговско дружество; договорът бил срочен – за период, за който ответникът имал право на обезщетение като безработен; договорена била неустойка, дължима от ответника, ако не започне дейността до един месец след изтичане на определения за това срок, и равна на получената еднократна парична сума; в периода 11.04.2024 г. – 14.06.2024 г. служители на АЗ извършили три проверки на посочения от ответника обект и констатирали, че дейност не е започната, поради което на 08.07.2024 г. АЗ уведомила ответника за прекратяване на договора след пет работни дни и поискала в същия срок да бъде заплатена процесната неустойка за неизпълнение. Съдът е отчел показанията на разпитаната по почин на ответника негова съпруга, според които получените средства са използвани за различна от договорената цел (а именно – за лечение), но не ги е кредитирал в частта относно започналото изпълнение и наличието на обективни здравословни пречки. Съобразил е, че представените медицински документи за здравословното състояние на сина и съпругата на ответника касаят периоди извън процесния, както и че в хода на проверките самият ответник не е изтъквал обстоятелства от здравословен характер като причина за неизпълнението си. Аргументирал е, че отказът на първоинстанционния съд да разпита проверяващите лица не съставлява процесуално нарушение, защото съставените от тях протоколи като официални документи се ползват с доказателствена сила за удостоверените от съставителите им факти, а и съдържат и неизгодни за длъжника негови изявления. В заключение съдът е намерил за доказано виновното неизпълнение на ответника, за което той дължи договорената неустойка. Същата е счетена за валидна според критериите по т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, защото обезщетява действителните разходи на възложителя, представляващи негова вреда при пълно неизпълнение. С това съображение е отречена възможността за намаляване на неустойката поради прекомерност, а с оглед пълното неизпълнение е отказано намаляването й и в хипотезата на чл. 92, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. По оплакването, че полученото от ответника плащане по същество е дължимо му се осигурително обезщетение, въззивният съд е посочил, че правото на обезщетение за безработица е условно (зависи от това дали лицето ще започне трудова дейност) и в този смисъл упражняването му е несигурно.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на изводи в явно противоречие с логиката). В случая касационните доводи (включително във връзка със служебно проверимата валидност на неустойката) са обосновани с аргументи, черпени от събраните доказателства (относно съдържанието на договора и наличието на претърпени вреди), а това изключва очевидността им според разтълкувания по-горе смисъл.

За обосноваване на поддържаните от касатора основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е необходимо като първа селективна предпоставка да е формулиран правен въпрос – такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е поставил следните питания:

1. Допустимо ли е чрез договор, сключен на основание чл. 47, ал. 1 ЗНЗ, да се уговаря неустойка, равна на полученото обезщетение за безработица, при положение че това обезщетение представлява осигурително право на лицето?

2. Нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави клауза за неустойка, която предвижда връщане на цялата получена сума, когато неустойката има изцяло санкционен характер и не е обвързана с доказани вреди?

3. Допустимо ли е едностранно прекратяване на двустранен договор и ангажиране на отговорност за неустойка без спазване на реда за разваляне на договора по чл. 87 ЗЗД?

4. Какви са задълженията на въззивния съд? Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от въззивния съд на релевантни доказателства относно обективна невъзможност за изпълнение по смисъла на чл. 81 ЗЗД?

Последните два въпроса нямат характер на правни, тъй като не кореспондират с мотивите на въззивното решение. Съдът е приел, че процесната неустойка се дължи в резултат от прекратяване на договора, извършено едностранно от възложителя поради виновно неизпълнение на длъжника и след отправено писмено изявление и предоставен срок, които факти се субсумират под хипотезата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД; наред с това съдът е обсъдил ангажираните от касатора доказателства за наличие на пречки от обективен характер, препятствали изпълнението. Всъщност питанията на касатора изхождат от становището му, че изводите на съда за надлежно прекратяване на договора и за липса на обективна невъзможност за изпълнение не кореспондират с доказаните факти, но това съставлява касационен довод за неправилност поради необоснованост, а не основание за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса са свързани с оплакването за неправилно приложение на материалния закон (чл. 26, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД) и в частност – за грешна преценка на съда, че неустоечната клауза е валидна, макар същата да не обезщетява претърпени вреди (доколкото получената от касатора сума е равна на дължимото му се осигурително плащане за безработица). Въззивният съд е изложил мотиви по възражението за нищожност, които наред с извода за виновно неизпълнение са обусловили уважаване на исковете. И тъй като въпросът за предпоставките за валидност на неустойката може да получи абстрактен отговор, то общият критерий се явява удовлетворен.

Касаторът се позовава на противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС. В Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е разяснено, че „неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции“. Това задължава съда да изследва всички факти, относими към изпълняваната от конкретната неустойка функция, и да прецени дали те сочат на връзка между очаквания от кредитора резултат и неустойката (така щото последната да го обезпечава, а при непостигането му – да обезщетява вредите от това), или подобна функционална връзка липсва и неустойката цели единствено санкциониране или неоснователно обогатяване на кредитора. В настоящия случай съдът е съизмерил вредата от неизпълнението със стойността на подлежащата на връщане след развалянето престация и така е формирал извод, че неустойката има обезщетителен характер. За да се прецени дали това съждение почива на изведените от задължителната практика на ВКС (вкл. цит. тълкувателно решение) критерии за валидност на неустойката, е необходимо да се изследва съдържанието на договора, от който произтича скрепеното с неустойка задължение, а това налага да се допусне касационно обжалване. Двата въпроса, поставени от касатора в тази връзка, следва да бъдат служебно обобщени до питането: Валидна ли е уговорка за неустойка, която не се съизмерява с възможните вреди от неизпълнението, а има изцяло санкционен характер?

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,