Определение № 523 от 25.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4551/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 23875/7.08.2019 г., подадена от Я. Ю. А.-М., чрез адвокат А. Г., както и по касационна жалба вх. № 27421/18.09.2019 г., подадена от К. К. Б., чрез адвокат Г. Я., срещу решение № 977 от 1.08.2019 г. по гр. д. № 1073/2019 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1194 от 21.03.2019 г. по гр. д. № 11435/2018 г. на Варненския районен съд, поправено с решение по същото дело № 3857 от 11.08.2020 г. С потвърденото първоинстанционно решение е прието за установено на основание чл. 21, ал. 4, във вр. с чл. 21, ал. 1 СК по отношение на К. К. Б., че Я. Ю. А. - М. е изключителен собственик на 47.20 % ид. ч. от С.О.С. с идентификатор *****, с адрес: [населено място], [улица], ет. 3, с предназначение: жилище, апартамент, с площ от 121 кв. м, и на 47.20 % ид. ч. от 46 кв. м от ПИ с идентификатор ***, с адрес: [населено място], [улица], с площ от 287 кв. м, при съседи: ***, ***, ***, равняващи се на 21.71 кв. м ид. ч. от ПИ с идентификатор ***, целия от 287 кв. м, на основание наследяване по завещание от Е. М. Б., починала на 18.10.2017 г., и поради изключване на съвместния принос на ответника при придобиване на имота, като искът е отхвърлен по отношение на избени помещения № 1 и № 2, всяко едно от тях с площ от 14.68 кв. м. Въззивният съд е приел в решението си, че бракът между Е. М. Б. и К. К. Б. е бил сключен на 6.06.1983 г., т. е. преди влизане в сила на СК, приет през 2009 г., но е прекратен (поради настъпила смърт) при действието на СК от 2009 г., при което на основание § 4, ал. 1 от ПЗР на СК (2009 г.) относно имуществените отношения между съпрузите намират приложение правилата на действащия понастоящем СК. Посочил е, че поради липса на доказателства за сключен брачен договор между двамата съпрузи, имуществените отношения между тях са били в законов режим на общност по смисъла на чл. 21 СК, във вр. с чл. 18 СК. В този случай законът създава оборима презумпция, че вещните права, придобити от съпрузите по време на брака им в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити. Съдът е приел, че е по делото е предявен иск по чл. 21, ал. 4 СК за липса на съвместен принос, като с такова право разполага и наследникът на починалия съпруг, какъвто в случая е Я. А.-М. - наследник по закон и по завещание на Е. Б.. Изложил е, че в тежест на този, който твърди липсата, е да обори законовата презумция за наличие на съвместен принос за придобиване на конкретни вещни права от единия съпруг по време на брака, като според установената към момента последователна съдебна практика, ако с оглед събраните доказателства се установи липсата на принос от единия съпруг, то съдът постановява установителен диспозитив, с което признава другия съпруг за изключителен собственик поради липсата на съвместен принос. Въззивният съд е посочил, че в случая ищцата Я. А.-М. твърди липса на съвместен принос от страна на ответника в придобиването на 47.20 % ид. ч. от С.О.С. с идентификатор *****, с адрес: [населено място], [улица], ет. 3, с предназначение: жилище, апартамент, с площ от 121 кв. м, ведно с принадлежащи избени помещения № 1 и № 2, всяко едно от тях с площ от 14.68 кв. м, както и на 47.20 % ид. ч. от 46 кв. м от ПИ с идентификатор ***, с адрес [населено място], [улица], с площ от 287 кв. м, при съседи: ***, ***, ***, равняващи се на 21.71 кв. м ид. ч. от ПИ с идентификатор ***, целия от 287 кв. м, тъй като тази идеална част е била придобита изцяло с лични средства на Е. М. Б., за което е налице признание от ответника, обективирано в декларация, подписана от него. С оглед приетите по делото доказателства, Варненският окръжен съд е приел за безспорно установено, че по време на брака, сключен на 6.06.1983 г., по силата на решение от 30.04.1985 г. по гр. д. № 55/1985 г. съпрузите Б. придобили недвижим имот - жилище в таванския етаж, състоящо се от две стаи и салон, с обща застроена площ от 121 кв. м, заедно с 46 кв. м ид. ч. от дворното място, цялото с площ от 290.83 кв. м, съставляващо имот пл. № * в кв. 437 по плана на 4-и подрайон на [населено място], на стойност 6 659.81 лв., като за уравнение на дяловете К. К. Б. бил осъден да заплати на държавата 3 145.90 лв., а на Д. К. Б. и П. К. Б. - по 1 171.31 лв. Като се е позовал на т. 3 от ППВС № 5/1972 г.. Варненският окръжен съд е изложил, че след като имотът е бил придобит при действието на чл. 21, ал. 2 СК от 1985 г. на основание наследствено правоприемство, договор за доброволна делба и доплащане на съответните идеални части от равностойността на имота в уравнение на дела на останалите сънаследници, съпругът-наследник остава индивидуален собственик на онази част от имота, която е придобил по наследяването, а върху другата част възниква съпружеска имуществена общност, освен ако частта е незначителна. Заключил е, че в конкретния казус имотът е бил придобит в режим на СИО, независимо, че е бил възложен само на К. Б., тъй като за уравнение на дела последният е бил задължен да заплати парично уравнение на останалите съделители. С оглед приетите по делото 2 бр. декларации с идентично съдържание, едната нотариално заверена на 26.06.1985 г. от нотариус Ив. К. при ВРС, а другата от 25.06.1985 г., подписана от К. Б. пред двама свидетели, въззивният съд е заключил, че по делото по безспорен начин е установено, че сумата от 3 145 лв. е била дадена на ответника по исковата молба от Е. Б., като част от средствата (2 145 лв.) са били лично нейни отпреди брака, а другата част (1 000 лв.) - изтеглени от влога на дъщеря й. По така изложените съображения, съдът е приел за оборена презумпцията за съвместен принос по чл. 21 СК при придобиването на имота - жилище в таванския етаж, състоящо се от две стаи и салон с обща застроена площ от 121 кв. м, заедно с 46 кв. м ид. ч. от дворното място, цялото с площ от 290.83 кв. м, съставляващо имот пл. № * в кв. 437 по плана на 4-и подрайон на [населено място], по време на брака между ответника К. Б. и майката на ищцата, в резултат на трансформация на вложени лични средства в размер от 3 145 лв. по чл. 23 СК. Определил е, че вложените лични средства от майката на ищцата, отнесени към стойността на целия имот към момента на извършване на делбата, представляват 47.20 %. По отношение на избените помещения съдът е посочил, че с решението от 17.04.1972 г. е бил съставен проект за разделителен протокол, обявен впоследствие за окончателен с решение от 10.05.1972 г., съгласно който в дял на К. П. Б. е било поставено избено помещение № 3 към [улица], с площ от 14.52 кв. м. С решението от 30.04.1985 г. за извършване на делбата между съсобствениците, в дела на Д. Б. и П. Б. е посочено избено помещение към улицата и двора, докато в дела на К. Б., на който се предоставя жилище в таванския етаж, избено помещение изобщо не е описано. Ето защо, съдът е заключил, че липсват доказателства К. К. при извършване на делбата да е получил в дял избено помещение, поради което този обект не следва да се счита като принадлежаща част към етажа, като е отчел факта, че се касае за преустроен тавански етаж. Я. А.-М. атакува въззивното решение в частта, в която е потвърден първоинстанционният акт за отхвърляне на иска по отношение на избените помещения, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Я. А.-М. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулира въпроса: следва ли принадлежността (избени помещения) главната вещ, съобразно чл. 98 ЗС, дори и да не е включена в последваща делба на главната вещ, като сочи, че по този въпрос въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в: решение № 207/16.06.2011 г. по гр. д. № 867/2010 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 80/27.07.2018 г. по гр. д. № 3114/2017 г. на ВКС, ІІ г. о. Излага, че с делбата от 1972 г. на държавата е бил предоставен в собственост дял първи, състоящ се от избени помещения № 1 и № 2, като по тази причина същите, като принадлежност към главната вещ, следва да се считат преминали от патримониума на държавата в този на К. Б. след делбата от 1985 г., въпреки че не са били упоменати в нея. К. Б. обжалва въззивното решение в частта, в която е потвърдено решението на Районен съд – Варна за уважаване на иска, като неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и груби нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Б. твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. На първо място, жалбоподателят формулира въпроса: може ли да бъде установена трансформация на лично имущество по отношение на имот, придобит по време на брака чрез наследяване и съдебна делба на името на другия съпруг, като по този въпрос твърди противоречие на въззивното решение с решение № 88/24.07.2015 г. по гр. д. № 1112/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 168/30.11.2016 г. по гр. д. 2411/2016 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 347/15.10.2012 г. по гр. д. № 1071/2011 г. на ВКС, ІV г. о. Сочи, че в противоречие с тази практика на ВКС Варненският окръжен съд не само, че не е приел, че процесният имот представлява семейна общност, а напротив – заключил е, че имотът е лична собственост на трето на делбата лице, тъй като то е предоставило средства за уравняване на дялове. На второ място, жалбоподателят формулира процесуалноправния въпрос: следва ли съдът да отчита всички факти и обстоятелства по делото, в това число незначителността на доплащането, като излага, че доплатената в делбата сума е незначителна. По делото е постъпил отговор от Я. А.-М., в който същата изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, атакувана от К. Б.. Намира касационната жалба на Б. за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на Я. А.-М.. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният в изложението към касационната жалба на Я. А.-М. въпрос се явява неотносим към установените обстоятелства по делото, доколкото в него липсват доказателства, че избените помещения № 1 и № 2, визирани в исковата молба, действително представляват принадлежност към процесния апартамент. Следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по жалбата на К. Б. по първия от формулираните от него в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси: може ли да бъде установена трансформация на лично имущество по отношение на имот, придобит по време на брака чрез наследяване и съдебна делба на името на другия съпруг, тъй като същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 347/15.10.2012 г. по гр. д. № 1071/2011 г., ІV г. о. и решение № 88/24.07.2015 г. по гр. д. № 1112/2015 г., ІІ г. о. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,