Определение № 1787 от 09.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2957/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Бр. С. от Апелативна прокуратура – София, срещу въззивно решение № 743 от 23.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2967/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която след отмяна на решение № 4815 от 15.09.2023 г., постановено по гр. д. № 5528/2022 г. по описа на Софийски градски съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. П. Т., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение в размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва от 20.01.2022 г. Въззивното решение в останалата му част относно произнасянето по претенцията за обезщетяване на имуществени вреди е влязло в сила. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен, като е нарушен принципът за справедливо обезщетяване, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните правни въпроси: 1/ „за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 2/ „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, установена по реда на чл. 290 ГПК, а именно – решение № 67 от 13.03.2019 г. по гр. д. № 3166/2018 г. на IV г.о., решение № 35 от 31.03.2022 г. по гр. д. № 1925/2021 г. на III г.о. и решение № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на III г.о. Ответникът по жалбата Т. П. Т., в писмен отговор, подаден чрез адв. И. А., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с исковата молба ищецът търси обезвреда за неимуществени вреди – притеснения и ограничения в начина му на живот поради проведено срещу него наказателно преследване; исковата сума за обезвредата възлиза на 50 000 лв., като са заявени и имуществени вреди в размер на 2 600 лв. – адвокатски хонорари, заплащани в различните фази от наказателния процес; съгласно данните от приложеното наказателно дело, срещу ищеца било повдигнато обвинение на 21.03.2012 г. за престъпление по чл. 201, пр. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК (за това, че като длъжностно лице – консултант промотър на мобилни телефони, е присвоил през период от време, визиран от ответника, 17 бр. мобилни апарати, продавани в заложна къща за общата сума от 12 246 лв.); мярката за неотклонение била парична гаранция в невисок размер (500 лв.).; на 14.03.2013 г., въз основа на внесен в съда обвинителен акт, е образувано н.о.х.д № 17640/13 г. по описа на СРС, приключило с оправдателна присъда, съответно протестирана от СРП; заради установени процесуални нарушения делото било върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав; в рамките на преобразуваното под № 10663/16 г. н.о.х.д са проведени 23 съдебни заседания и производството е приключило с повторна оправдателна присъда, отново протестирана от СРП; окончателното решение е на СГС по в.н.о.х.д. № 3974/21 г., с което се потвърждава оправдателната присъда, постановена от СРС. При тези данни въззивният състав е обосновал извод, че общата продължителност на наказателното производство е над 10 г. и ответникът е проявил настойчивост в поддържането на обвинение, респ. протестиране на оправдателните присъди. Констатирал е, че последните обстоятелства от своя страна окачествяват обвинението като незаконно, източник на визираната от ЗОДОВ отговорност. Съобразил е и данните от събраните по делото гласни доказателства (показанията на св. Фитов), установяващи емоционалната реакция на ищеца след повдигане на обвинението – същият се боял за работата си (бил търговец), прекъснал следването си, за да може да се явява на назначени процесуално-следствени действия, тревожел се че няма да може да издържа желано от него и приятелката му дете, ако бъде осъден. При преценка размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е приел, че такова в размер на 10 000 лв. би възмездило вредите от неимуществено естество, понесени от ищеца. Като основание за определяне на размера на обезщетението е изтъкнал продължителността на воденото наказателно производство, при което Прокуратурата е проявила изключителна настойчивост при поддържане на обвинението (едва пред въззивния съд е направено изявление, че не се поддържа заявения протест на оправдателна присъда). Съобразил е и обстоятелства, че текстът от НК, по който е бил обвинен ищецът, предвижда наказание лишаване от свобода над 5 г.; че ищецът към момента на водене на производството е бил млад човек и ноторно ограниченията в начина на живот (с оглед воденото разследване и взетата мярка за неотклонение) в младежка възраст се понасят по-трудно, отколкото в зряла възраст; че предвид липсата на дълъг трудов стаж ищецът е бил в ситуация на изграждане на име пред работодателите и клиентите, а огласяването на обвинението би могло да доведе до създаване на неприемливо обществено мнение. От друга страна е приел, че воденото производство не се е отразило на личния живот на ищеца; че загубата на дете в неонатална фаза не е в причинна връзка с поведението на ответника; че не е в такава връзка и твърдяното с исковата молба обстоятелство на прекъснато следване. Намерил е за установени и съответно неподлежащи на доказване личните притеснения на ищеца за бъдещето (собствено и на семейството му), загубата на вяра в справедливостта и институционната защита на правата на гражданите, страха при осъдителна присъда да не бъде лишен да упражнява професия, свързана с боравене с парични средства, срама от обстоятелството, че човек с чисто съдебно минало е подложен на наказателно преследване. Предвид различните изводи на въззивната инстанция относно доказаността на предявения иск, първоинстанционното решение с отхвърлителен диспозитив е отменено до сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният в изложението първи въпрос, „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД”, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и ,че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деЯ.ята, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното, не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред; не е даден справедлив стойностен израз на действително причинените на ищеца вреди. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Въз връзка с втория поставен в изложението въпрос следва да се посочи, че не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика /в това число и цитираните от касатора съдебни решения/, съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Взел е предвид общата продължителност на воденото наказателно производство (над 10 години); настойчивостта на Прокуратурата при поддържане на обвинението; вида и тежестта на повдигнатото обвинение, което в случая е за длъжностно престъпление, наказуемо с лишаване от свобода над 5 години; възрастта на ищеца към момента на водене на производството; липсата на дълъг трудов стаж, с оглед огласяване на обвинението в ситуация на изграждане на име сред работодатели и клиенти; чистото му съдебно минало. Отделно е съобразил и взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение (парична гаранция е невисок размер); липсата на отражение на воденото производство върху личния му живот (отсъствието на причинна връзка между загубата на дете, както и прекъсване на следването и поведението на ответника. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е поискала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,