Определение № 931 от 26.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1721/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „ПОЛ АГРАР КАМПАНИ“ АД, представлявано от адв. Е. С., срещу определение № 312 от 03.06.2025г. по в.ч.т.д. № 224/2025г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 357 от 10.03.2025г. по т.д. № 624/2024г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която е прекратено производството по предявените от дружеството искове за установяване на незаконосъобазност на действия по насочване на изпълнение по реда на ЗОЗ и за установяване на частична нищожност на договорите за особен залог, регистрирани с № 20190225123325 и № 2019022135521, поради невъзможен предмет, и е обезсилено първоинстанционното определение в частта, с която е оставено без уважение искането на дружеството за освобождаване от държавна такса по предявения иск за установяване нищожност на договорите за особен залог.

Частният касационен жалбоподател намира за неправилен извода на въззивния съд за недопустимост на предявените искове, като излага съображения за незаконосъобразност на действията на заложния кредитор поради противоречие със задължението му по чл.46, ал.2 ЗОЗ да продаде първо онези активи от заложеното търговско предприятие, продажбата на които би затруднила в най- малка степен дейността му. По отношение на извода на въззивния съд за недопустимост на предявения евентуален иск за нищожност на договорите за особен залог поради невъзможен предмет сочи, че предмет на тези договори е не само търговското предприятие на дружеството, но и отделни негови активи, изброени изрично в приложенията към самия договор, и част от тези активи – биологични активи, върху които е учреден залогът и които са част от търговското предприятие на дружеството, са погинали още към момента на учредяването му, поради което договорът се явява частично нищожен. Излага и съображения за неправилност на извода на въззивния съд относно възможността на дружеството да заплати определената му от съда държавна такса в размер на 323 600 лева, като поддържа, че не са обсъдени доводите му за фактическа невъзможност да заплати тази такса.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправен и процесуалноправни въпроси:

1. Има ли императивен характер правната норма на чл.46, ал.2 ЗОЗ досежно задължението на заложния кредитор при избран способ за реализация съгласно чл.37 ЗОЗ да продаде първо онези елементи от търговското предприятие, продажбата на които би затруднила в най-малка степен дейността на предприятието, и налице ли е правен интерес у ищеца да търси защита по съдебен ред при нарушаването от страна на заложния кредитор на задължението му по чл.46, ал.2 ЗОЗ? Частният жалбоподател твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с мотивите на решение № 1072 от 25.11.2013г. по т.д. № 1995/2013г. на ВОС и определение № 574 от 12.11.2020г. по т.д. № 1737/2019г. на ВКС, Iт.о., както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

2. Приложима ли е разпоредбата на чл.236, ал.4 ТЗ, ако уставът на АД предвижда изрично вземане на решения за учредяване на особен залог да става единствено от Общото събрание на акционерите и ответната договаряща страна е Банка? Твърди се постановяване на обжалваното определение в противоречие с решение № 202 от 22.12.2010г. по т.д. № 764/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 37 от 08.01.2015г. по т.д. № 1818/2014г. на САС, ТК, 9 състав, определение № 251 от 05.05.2010г. по т.д. № 764/2009г. на ВКС, ТК.

3. На какви обективни критерии следва да отговаря търговско дружество – ищец, за да бъде освободено от държавна такса, и достатъчно ли е съдът да прави преценката си единствено по размера на записания акционерен капитал или е нужно обследването на други икономически показатели и стойности? Частният касационен жалбоподател намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на СЕС – решение от 22.12.2010г. по дело С-290/2009, определение от 13.06.2012г. по дело С-156/2012, решения по дела С-69/2014 и С-571/2016.

4. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност доказателствата по делото и доводите на страните и какви са правилата, които следва да спазва при формиране на вътрешното си убеждение? Твърди се противоречие на въззивното определение с решение № 62 от 18.02.2011г. по гр.д. № 955/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 508 от 18.06.2010г. по гр.д. № 1411/2009г. на ВКС, III г.о. и решение 0 305 от 27.06.2012г. по гр.д. № 1110/2011г. на ВКС, IV г.о.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че производството е образувано по искова молба, с която търговско дружество – залогодател по договор за особен залог, регистриран с № 20190225123325 и длъжник по банков кредит №978/15.02.2019г., е насочило срещу банката – заложен кредитор съединени претенции: 1. за установяване на нарушения на закона, морала и добрите нрави, допуснати при насочване на изпълнението върху отделни активи на заложено предприятие, уточнен допълнително като осъдителен иск за преустановяване на тези действия на кредитора; 2. за установяване на пълна, евентуално частична нищожност на договора за учредяване на залог върху търговското предприятие, като сключени без съгласието на общо събрание на залогодателя и поради липса на предмет по отношение на част от активите (животни, индивидуализирани с ушни марки), които са били погинали към момента на учредяване на обезпечението. Посочил е, че с разпореждане №5990/20.11.2024г. към тези искове са присъединени служебно и претенции на същия ищец срещу същия кредитор на същите основания и със същите искания за защита на правата му като залогодател по друг договор за особен залог, съответно регистриран с № 20190225135521, като обезпечение по банков кредит № 979/15.02.2019г. Изтъкнал е, че ищецът свързва първата претенция само с твърдение, че залогодателят е нарушил правилото на чл.46 ал.2 ЗОЗ, задължаващо кредиторите, които реализират учреденото обезпечение чрез продажба на елементите, формиращи предприятието на залогодателя, да подберат онези, които най-малко биха затруднили дейността на залогодателя. Намерил е, че това правило урежда реда за упражняване на иначе неоспорвано от длъжника заложно право и затова обосноваване на иск с такава незаконосъобразност не съответства на защитен от закона интерес. Приел е още, че осъждане за преустановяване на конкретно поведение може да се обоснове само с притезание на ищеца, а такова възниква, когато се посочи нарушение на конкретно поето задължение за бездействие на ответника или наличие на абсолютно право на ищеца, изключващо по естеството си каквото и да е въздействие от страна на всяко трето лице. Счел е, че разпоредбата, посочена от ищеца, не съдържа такава правопораждаща норма и затова не може надлежно да обоснове правния интерес от предявеното искане за защита, като е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че нарушенията, допускани от заложния кредитор при реализиране на заложно право, пораждат само отговорност за вреди. Добавил е, че за да възникне притезание, защитимо с осъдителен иск, следва да е довършен и вредоносният резултат като съществен елемент, пораждащ отговорността, и затова без нарочно законово правило, което да урежда предварителна искова защита, не може да възникне право на иск за залогодател, който цели да предотврати отговорността на своя кредитор. Достигнал е до извод, че липсата на интерес изключва положителна процесуална предпоставка и поради това основната претенция и по двата договора за залог е недопустима.

Въззивният съд е приел, че втората група искове има за предмет установяване на две основания за нищожност, като едното от тях визира договорените обезпечения в цялост, а другото е посочено като евентуално относимо само за част от съдържанието на обезпечителните сделки. Взел е предвид, че и в двете си искови молби жалбоподателят е посочил, че е договорил залози върху цялото си предприятие, като това се потвърждава от приложените от него доказателства. Изложил е съображения, че при този вид договори предмет на сделката е универсална съвкупност от права, задължения и фактически отношения (чл.4 ал.1 т.6 ЗОЗ вр. чл.15 ТЗ), а не отделните й елементи, и затова принципно обосноваване на „частично“ невъзможен предмет противоречи на онзи съществен елемент на договора, който го отличава от другите обезпечения. Посочил е, че допълнителното изброяване на активи от залагано предприятие има спомагателно значение по отношение на противопоставимост на права върху имущества, които напускат или постъпват в динамично променящата се по време на действие на договора съвкупност (чл.14,15 и 21 ЗОЗ), но само по себе си това посочване на индивидуални вещи или права не формира самостоятелен предмет на договореното обезпечение, а отделните активи, формиращи заложената като един цялостен обект съвкупност, придобиват характер на обекти на заложното право едва към момента на пристъпване към изпълнението (чл.21, ал.9 вр.20, ал.2 ЗОЗ). Поради това е намерил, че принадлежността на конкретните животни към предприятието в момента на учредяване на обезпечението няма никакво юридическо значение за самия залогодател и дори и фактите, изложени от залогодателя да са верни, те биха имали значение за трети лица, на които правата на заложния кредитор ще се противопоставят. По тези съображения е достигнал до извод за липса на правен интерес от установяване на погиването на някаква „част“ от заложеното предприятие като отричане на предмета на сделката при самото учредяване на залога.

По отношение на основанието за нищожност на договорите в цялост, прието за разглеждане от първата инстанция, въззивният съд е приел, че преди да разгледа молбата за освобождаване на молителя от такси, следва да прецени нуждата от внасянето им, доколкото допустимостта на исковете е предпоставка за квалификацията, определяща и съответен размер на дължима такса за разглеждането им. Посочил е, че искът се основава единствено на твърдение за опорочаване на волята на юридическото лице поради липса на съгласие на колективния орган – общо събрание на залогодателя. Приел е, че в конкретния случай правилата за волеобразуване на това юридическо лице изрично изключват значението на този орган при такъв вид решения, тъй като залогодателят е акционерно дружество, в което решенията за учредяване на залог се вземат от Съвет на директорите, и липсата на съгласуването на управленското решение с общото събрание на акционерите законът изрично изключва от основанията за недействителност (чл.236, ал.4 ТЗ). Поради това въззивният съд е намерил, че липсва интерес от разглеждане и на този иск, а това изключва и нуждата от специалното производство по чл.83, ал.2 ГПК. Посочил е, че доколкото за допустимостта въззивният съд следи служебно, само тази липса на процесуална предпоставка е достатъчна, за да се обезсили произнесеният първоинстанционен акт, независимо от излаганите от жалбоподателя оплаквания по съществото на искането му.

Настоящият състав намира, че са налице основания за частично допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Формулираният в изложението първи въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да се явява обуславящ изхода на делото. Решаващият извод на въззивния съд за недопустимост на предявения от частния касационен жалбоподател първи обективно съединен иск - за установяване на нарушения на закона, морала и добрите нрави, допуснати при насочване на изпълнението върху отделни активи на заложено предприятие, уточнен допълнително като осъдителен иск за преустановяване на тези действия на кредитора, е обоснован със съображения, че посочената от ищеца разпоредба на чл.46, ал.2 ЗОЗ не съдържа норма, пораждаща притезание в полза на ищеца, а нарушенията, допускани от заложния кредитор при реализиране на заложно право, пораждат само отговорност за вреди. Въззивният съд не е отрекъл императивния характер на нормата на чл.46, ал.2 ЗОЗ, нито е отрекъл правото на ищеца да търси защита по съдебен ред при нарушаване от страна на заложния кредитор на задължението му по чл.46, ал.2 ЗОЗ, а е приел, че надлежната защита е с иск за обезщетение при нарушаване на това задължение. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

Вторият материалноправен въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд, който не обсъждал дали уставът на АД предвижда изрично вземане на решения за учредяване на особен залог да става единствено от общото събрание на акционерите. От друга страна, не е налице и соченото допълнително основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като посоченото от частния касационен жалбоподател решение № 202 от 22.12.2010г. по т.д. № 764/2009г. на ВКС, II т.о. не съдържа обсъждане на релевантния за настоящия спор въпрос за допустимостта на предявения иск за нищожност на договорите за особен залог поради липса на решение на ОСА за сключването им.

С оглед изложеното настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение за частично прекратяване на производството по делото.

Третият процесуалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд, поради което не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че не следва да се произнася по наличието на основания за освобождаване на частния жалбоподател от държавна такса, тъй като е приел, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес.

Четвъртият процесуалноправен въпрос се отнася до задълженията на въззивния съд при произнасяне по частна жалба. Въпросът отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и е разрешен с ТР № 6 от 15.01.2019г. по т.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав, като съобразява мотивите на обжалваното определение в частта, с която въззивният съд е обезсилил първоинстанционното определение по направеното искане за освобождаване от държавна такса, намира, че въззивното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в тази част на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

Съгласно ТР № 6 от 15.01.2019г. по т.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. По силата на чл.278, ал.2 ГПК и чл.274, ал.2 ГПК инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. В този смисъл и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

В настоящия случай въззивният съд не е разрешил включения в предмета на въззивното производство въпрос за наличието на основание за освобождаване на ищеца от държавна такса по приетия за разглеждане от първоинстанционната инстанция като допустим установителен иск. При наличие на висящо исково производство въззивният съд е бил длъжен да извърши самостоятелна преценка на относимите към искането за освобождаване от държавна такса обстоятелства.

Съгласно формираната трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 285 от 05.07.2019г. по ч.т.д.№ 1234/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 193 от 24.04.2019г. по ч.т.д. № 810/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 141 от 20.02.2019г. по ч.т.д. № 52/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 122 от 12.02.2019г. по ч.т.д. № 114/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите – членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Прието е, че когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл.83, ал.1, т.4, чл.84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 ТЗ), то внасяне на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 вр. чл.73, ал.3 ГПК. Съобразена е практиката на Европейския съд по правата на човека (решение от 24.12.2009 г. по дело „Агромодел” ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша (жалба № 39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша (жалба № 48140/99), както и практиката на СЕС, обективирана в Определение от 13.06.2012г. по дело С–156/12 GREP/FreistatBayern, и е прието, че по отношение на искане на юридическо лице за освобождаване от държавна такса факторите, които се преценяват от съда, са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено; дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел; предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото; правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата. Въззивният съд не е изложил мотиви относно наличието на посочените обстоятелства, като единствено е обсъждал допустимостта на предявения иск. В тази връзка следва да се посочи, че изложените от въззивния съд съображения са относими не към допустимостта на предявения установителен иск за нищожност на договорите за особен залог, а към основателността им, като това обстоятелство съгласно формираната постоянна практика на ВКС може да бъде съобразено при произнасяне по същество по направеното от ищеца искане за освобожаване от държавна такса.

По изложените съображения, като не се е произнесъл по направеното искане за освобождаване от държавна такса, което се явява допустимо с оглед наличието на висящо производство по предявени установителни искове за нищожност на два договора за особен залог, въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Поради това постановеното от него определение, с което е обезсилено първоинстанционното определение в частта по направеното искане за освобождаване от държавна такса, следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато на въззивния съд за произнасяне по това искане.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение