Определение № 77 от 18.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 192/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Рилска света обител – Р. манастир, [населено място] чрез пълномощниците им адвокат В. Б. и адвокат Р. М. против решение № 1399 от 29.06.2015 г., постановено по гр.д. № 1317 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 28.07.2003 г. по гр.д. № 844/1996 г. на Окръжен съд-Кюстендил за отхвърляне на предявения от Рилска света обител – Р. манастир, [населено място] против В. Н. К., М. И. К., Д. И. К. и В. И. К. установителен иск за собственост относно масивна почивна станция „Пчелина-Р. манастир“, застроена върху 141 кв.м. на два етажа, с разгъната застроена площ 284 кв.м., ведно с дворното място, върху което е построена с площ от 620 кв.м., при съседи: шосето Р.-Р. манастир, черен път и от две страни-имот на Р. манастир.

В. Н. К., М. И. К., Д. И. К. и В. И. К. чрез пълномощника си оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:

В. производство се е развило след като с решение № 345 от 12.02.2015 г. по гр.д. № 2482/2014 г. на Върховния касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, е отменено на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК влязлото в сила решение № 590 от 27.03.2013 г. по гр.д. № 534/2008 г. на Софийски апелативен съд и делото е върнато за ново разглеждане от Софийски апелативен съд. В констативната част на отменителното решение е прието, че с влязлото в сила решение, чиято отмяна се иска, поради новооткрити обстоятелства и доказателства относно собствеността, е уважен установителен иск за собственост и е отменен констативен нотариален акт за собственост. С влязлото в сила решение освен установителния иск за собственост е бил разгледан и отхвърлен и иск за обявяване нищожността на възлагането на недвижим имот на В. Н. К., извършено на основание чл.717, ал.2 ТЗ с постановление на Кюстендилски окръжен съд от 10.04.1996 г. по гр.д. № 565/1993 г. С атакуваното в настоящото производство въззивно решение искът за нищожност на възлагането е разгледан отново и в тази част същото следва да бъде допуснато до касационно обжалване с цел преценка отменено ли е било влязлото в сила решение и в тази част и съответно допустимостта на новото произнасяне.

Отмененото на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК въззивно решение е било постановено в производство по чл.218з ГПК-отм. след като с решение № 241 от 10.03.2008 г. по гр.д. № 769/2007 г. на Върховния касационен съд на Република България, II гражданско отделение е разрешен спорът налице ли е идентичност на процесния имот с някой от имотите, отнети от Р. Манастир и обявени за общонародна собственост, като е прието, че такава идентичност е установена и делото е върнато за ново разглеждане за преценка съществува ли имота реално до размерите, в които е отчужден при прилагане разрешенията, дадени в т.А.1 на ТР № 1/1995 г. на ВС.

За да се произнесе по спора за собственост Софийски апелативен съд е съобразил, че процесуалния ред, по който се развива възивното производство е по чл.196 и сл. ГПК-отм. Ищецът основава правото си на собственост на закон на В. от 1991 г., с който е възстановена собствеността на Р. манастир върху всички одържавени имоти, вкл. процесния в местността „П.“, описан като обект № 65 в протокол-опис на одържавените имоти на манастира на основание Указ № 403/1961 г. След одържавяването й през 1961 г. сградата била предоставена за стопанисване и управление на СП "Р." – [населено място], а след възстановяване на собствеността се владее и ползва без правно основание от ответника В. Н. К.. Ответникът В. Н. К. е възразил, че е собственик на имота на основание постановление за възлагане по реда на чл. 717, ал.2 от ТЗ, постановено по гр. д. № 565/93 г. на КОС. С определение на КОС от 27.05.2003 г., постановено на основание чл.117 от ГПК по искане на ищеца, като ответници по иска, наред с В. К. са конституирани М. И. К., Д. И. К. и В. И. К., на които с нотариален акт № 70/99 г., н. д. № 1142/99 г. е прехвърлена собственост върху 2/3 ид. части от процесния недвижим.

В. съд подробно е изложил в мотивите си какво установяват представените по делото писмени, гласни доказателства и експертните заключения и е направил извод, че процесната сграда е различна от отчуждената от ищеца през 1961 г., тъй като ищецът претендира собственост върху построена през 1805 г. жилищна сграда със складове и канцеларии, находяща се в метох "П.", 75 % износена, фигурираща под № 65 в протокол-опис № 8 за предаване на имуществото на Министерство на културата на основание реституция по силата на Закона за отмяна на Указ № 403/1961 г., а анализът на целия относим към въпроса за идентитета на сградите доказателствен материал категорично сочи на извода, че процесната сграда е построена в периода 1957 г.- 1958 г. от ДЗС П. за нуждите на животновъдството, което е видно от показанията на ангажираните и от двете страни гласни доказателства, ползвана е първоначално от ДЗС и от Д. "Р.“, а от 1980 г. е превърната в почивна станция и е застроявана на няколко етапа.

Съдът е обсъдил и приетите в производството по отмяна писмени доказателства – Заявление за възстановяване право на собственост върху го- ри и земи от горския фонд от 07.09.98 г. до ПК-К., със заявител Рилска Света обител – Р. манастир и Протокол от 11.10.2001 г., съставен от Работна група към Министерство на земеделието и горите, която се е запознала с представените в ПК книжа за застроени площи на територията на Р. манастир, съпоставени с КВС на земите и горите от Горския фонд на землище Р. манастир, за които е приел, че установяват, че процесният имот фигурира в протокола под № 6 – Ресторант „Пчелина”, с описване на акта за държавна собственост и нот.акт от 1997 г., продаден на В. К., състоящ се от 0.620 дка, кад. ед. 248 от КВС, с площ 1.544 дка в отдел-подотдел 15-ъ1, състоящ се от една сграда, т.е. имотът към 11.10.2001 г. е част от държавния горски фонд. Обстоятелството, че процесният имот принадлежи към имотите по заявлението на ищеца, които са в общ размер от 227 500 дка, се установява и от заключението на тройната техническа експертиза, прието от първия въззивен състав в с.з. на 24.11.2005 г., както и последното обсъждано заключението на комбинираната техническа експертиза, установяващо от представения Дефинитивен стопански план от 1937 г., че мястото, върху което е построена процесната сграда попада в границите на територията на Рило-манастирските гори и пасища.

В т.5 от представения Протокол на съвместна комисия, назначена със заповед РД 09-990/16.10.2001 г. на Министъра на земеделието и горите и заповед № РД-02-14-1345/22.10.2001 г. на Министъра на регионалното развитие и благоустройство за констатиране на законосъобразността на строежите, отразени в землището на Р. манастир, държавната комисия е констатирала законосъобразност на строежа /процесният имот/, собственост на В. К.. Отразено е, че установеното незаконно преустройство е узаконено с Акт за узаконяване № 18/26.01.2001 г. В одобрен от Министъра на земеделието и горите Протокол на междуведомствена комисия, разгледала проблемите по възстановяване собствеността по реда и условията на ЗСПЗЗ и З. на Рилска Света обител, в т. 10 е констатирано, че в останалите 41 обекта, описани в протокол от 11.10. 2001 г. на работна група на МЗГ /между които под № 6 е процесният имот/ са застроени върху територии, за които не са извършени процедури за предоставяне или изключване от държавния горски фонд. След тълкуване на чл.10, ал.1 от Закона за защитените територии е прието, че тези терени не могат да бъдат процедирани за изключване от Д.. Предложението в т.4 е застроените територии, които не попадат в т.10 от констативната част на протокола, да бъдат възстановени на Р. Света обител.

За останалите новооткрити писмени доказателства съдът е приел, че установяват принадлежността на процесния имот /страда и терен/ към Д. на преобразуваната държавна фирма „Т.” – [населено място] в [фирма], [населено място].

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Рилска Света обител – Р. манастир поставя следните въпроси:

1. В случаите на отмяна по реда на чл.303, ал.1, т.1 ГПК на повторно решение на въззивната инстанция, постановено след касационна отмянана основание чл.218ж, ал.1 ГПК от 1952 г.-отм., обвързан ли е въззивният съд от задължителните указания на касационната инстанция по приложение на закона, дадени при отмяната на първото въззивно решение и следва ли да цени новооткритите доказателства съобразно тях.

2. Ползва ли се с обвързваща доказателствена сила удостоверяването в акта за държавна собственост относно посочената в него конструкция на актуваната сграда при установяване идентичност на имота, предмет на иска, ако след съставяне на акта в конструкцията са настъпили промени, които не са отразени в А..

3. Ползват ли се с обвързваща доказателствена сила удостоверяванията в акта за държавна собственост относно посочените в него „основание за актуване“ и „бивш собственик“.

Вторият и третият въпрос не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като съдът е формирал изводите си не само въз основа на отразеното в акта за държавна собственост /т.е. не му е придал обвързваща доказателствена сила относно посочените данни/, а при преценка и на останалия доказателствен материал, според фактите, които е приел, че установява.

Налице е соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос, доколкото по същия липсва практика на ВКС по чл.290 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение