Определение № 1998 от 06.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1574/2023 г.

Производството по делото е образувано по частна касационна жалба, подадена от В. Д. Ч., чрез адв. Е. И. Д., срещу въззивно определение № 271 от 27.01.2023 г., постановено от Апелативен съд София, по ч.гр.д. № 135/2023 г. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като насрещната страна не е отговорила в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. В частната касационна жалба се съдържа и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. За да са се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, взе предвид следното: Второстепенният Софийски апелативен съд, като потвърдил определението на Софийски градски съд, прекратил като недопустимо производството по иска на В. Д. Ч. против Прокуратурата на РБ за присъждане на обезщетение за причинени й имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, претърпени от ищцата в работата й като едноличен търговец с фирмено наименование „ Аризона – В. Ч.“ в периода 15.04.1998 г. – 23.02.2017 г. Съдът се обосновал с това, че искът е предявен по твърдения, че вредите са резултат от незаконно обвинение и наложена мярка задържане под стража, но обезщетение за вреди от подобно увреждане не може да се претендира от едноличен търговец, на осн. чл. 2 ЗОДОВ. Посочил, че това е изрично изяснено в ТР № 3/2004 г., т. 1 на ОСГК на ВКС, като след законодателното разрешение, с изменението на ЗОДОВ от 01.01.2006 г., кръгът на активно легитимираните субекти се разпростря и до юридическите лица, но само за вредите в хипотезата на чл. 1 от закона. Търговските дружества, както и едноличните търговци са изключени от кръга правоимащи по чл. 2 ЗОДОВ; специална легитимация не може да се приеме за физическите лица, действащи като еднолични търговци, защото биха били поставени в по-благоприятно положение от останалите търговци, а това би противоречало на чл. 19, ал. 2 от Конституцията. Според въззивната инстанция едноличният търговец е правно качество, в което действа физическо лице, но правно качество е и това на граждани и само за вреди, търпени в последното правно качество обаче е допустимо да бъде воден иск като този, предявен от ищцата. От въпросите, поставени в жалбата-изложение, Върховният касационен съд намира, че от значение за постановения резултат е следният, обобщен и преформулиран от настоящия състав: недопустим ли е иск за заплащане на обезщетение за вреди, причинени на ищеца от държавата, поради това, че той не е от легитимираните правоимащи правни субекти по чл. 2 ЗОДОВ. Въпросът е включен в предмета на спора и от значение за извода за недопустимост на исковото производство, като разрешението му е в противоречие с разясненията, дадени в т. 5, на Тълкувателно решение № 5, на ТР № 3/2005 г. по т.д. № 3/20004 г. на ОСГК на ВКС и практиката на тричленни състави на ВКС. В тълкувателния акт принципно е разяснено, че за вреди, причинени от държавата, когато не е предвидена възможност за обезщетение по ЗОДОВ, правоимащите могат да реализират правата си по общия гражданско-правен ред по ЗЗД. От това следва, че ако, при предявяване на иска, в сила е ЗОДОВ в редакция, която изключва юридическите лица и едноличните търговци от правните субекти, които могат да търсят по реда на специалния закон обезщетения за причинените им от държавата вреди, приложимата материалноправна норма е чл. 49 ЗЗД и допустимостта на иска следва да се прецени с оглед приложимостта на тази норма. Следва да се посочи, че това разбиране е и последователно застъпвано в практиката на ВКС преди и след постановяване на тълкувателния акт от 2005 г., вкл. и след изменението на ЗОДОВ ДВ бр. 105/2005 г., в сила от 01.01.2006 г. Налице е хипотезата на чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК – касационно обжалване на въззивното определение следва да бъде допуснато, като същото е неправилно. Във всички случаи, когато отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, не може да бъде реализирана по ЗОДОВ или друг специален ред, тази отговорност се е реализирала по чл. 49 ЗЗД, тъй като чл. 7 от Конституцията на Република България прокламира пряка отговорност на държавата за вреди. Следователно, ако съдът намира, че ЗОДОВ е неприложим, би следвало да се произнесе по ЗЗД, а не да прекратява производството като недопустимо. (напр. определение № 395 от 27.09.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3016/2019 г., III г. о., решение № 2747 от 9.01.2006 г. на ВКС по гр. д. № 1258/2005 г., IV о.) От друга страна, неправилно е и заключението, че и след изменението на ЗОДОВ от 01.01.2006 г. не е възможно да се търси по този закон обезщетение за вреди по чл. 2 ЗОДОВ от пострадалото лице и в дейността му като едноличен търговец. Върховният касационен съд последователно в практиката си по специалния закон отчита този вид дейност на пострадалото лице, когато тя е засегната от противоправното поведение на държавата в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ, когато се произнася по справедливост за размера на неимущественото обезщетение, причинено на гражданина - ищец. Няма основание това право на обезщетение да се изключи за търпени имуществени вреди от същото лице, във връзка с търговската му дейност. (напр. решение № 50286 от 10.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 596/2022 г., IV г. о., решение № 551 от 6.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 203/2012 г., IV г. о. решение № 91 от 26.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2772/2020 г., III г. о.). Различната правосубектност на увредените лица, третирани в закона като граждани или юридически лица, е от значение поради имуществената обособеност при последните и с оглед настъпването на вредите в самостоятелно обособен имуществен патримоним при юридическите лица, за разлика от този на еднолични търговец. По законово определение тази регистрация на търговец съгласно чл. 56 ТЗ не променя персоналитета, идентичен с този на гражданите, що се отнася до разходите и вредите. Различното данъчно третиране няма отношение към приложното поле на ЗОДОВ, който в сегашната му редакция допуска и юридически лица да бъдат обезщетявани, а това не може да означава изключване само на едноличните търговци. Нещо повече, съществуват хипотези, в които обвинението в извършване на престъпление или наложеното административно наказание е именно с оглед осъществяваната от гражданина дейност като едноличен търговец. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ обезщетение се дължи за всички вреди, а когато е претърпял вреди от незаконни действия на правозащитни органи, регистрираният като едноличен търговец не може да бъде поставян в положение да претендира в едно качество и по реда на ЗОДОВ неимуществените си вреди, а имуществените вреди да претендира по друг ред и в друго качество. Вредите могат да засягат доход от търговска дейност, което не изключва принципа на пълно им и реално обезщетяване по този закон. Като занятие, търговската дейност се предприема, за да носи доход на заетите с нея лица. При накърняване правото на труд от незаконни действия на правозащитни органи, пропуснатият доход се обезщетява. При неполучен доход от друга дейност, със същата мяра на обезщетяване следва да се преценява и накърненото от държавни органи право на гражданите на стопанска инициатива, също гарантирано от Конституцията. (в този смисъл напр. решение № 54 от 13.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2755/2016 г., III г. о., ГК) В заключение, въззивното определение следва да се отмени и делото се върне на за продължаване на съдопроизводствените действия по делото. Сторените от страните съдебноделоводни разноски по това дело следва да се съобразят от съда при постановяване на решението, с оглед крайния изход по спора, съответно при окончателното приключване на делото, без постановяване на решение, с оглед основанието за това. Мотивиран от горното, съдът