Определение № 428 от 27.05.2021 г. на ВКС по д. № 3175/2018 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Дом за стари хора „Кенана”/ДСХ/ – [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Хасково по гр.д. №308/18 г. и по допускане на обжалването.С въззивното решение са уважени предявените от К. К. срещу касатора искове по чл. 344, ал.1,т.1-3 КТ, с които е оспорена законността на уволнението на ищцата от длъжност „директор на ДСХ”, извършено със заповед от 15.02.16 г., на осн. чл.328, ал.1,т.11 КТ, поради промяна на изискванията за изпълнение на длъжността. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че обуславящи са изхода на спора са следните правни въпроси, по които няма съдебна практика: 1. По иск с пр. осн. чл.344, ал.1,т.2 КТ обвързан ли е съдът от посочената от ищеца негова предишна работа или съдът е задължен сам да я определи въз основа на събраните доказателства? 2.При настъпили структурни промени, засягащи предишната работа на ищеца по иск с пр. осн. чл.344, ал.1,т.2 КТ, задължен ли е ищецът да иска изменение на иска в хипотезата на чл.214 ГПК? 3. При положение, че преди уволнението ищцата е заемала длъжността директор на ДСХ „Кенана” и на Дом за възрастни хора със сетивни нарушения „Кенана”/ДВХСН/ и обективно е ръководила и двете институции, които впоследствие са обособени като самостоятелни, ръководени от самостоятелен директор, съдът има ли правомощието да избере един от двата дома, в който да възстанови ищцата, без тя да е поискала това изрично? В този случай налице ли е произнасяне на съда „плюс петитум”, или недопустимост на решението? Касаторът намира, че въззивното решение по иска с пр. осн. чл.344, ал.1,т.2 КТ е очевидно неправилно, тъй като не е отчетен нов факт – обособяването на двете самостоятелни институции ДСХ и ДВХСН, всяка ръководена от самостоятелен директор. С оглед на този факт потестативното право на ищцата за възстановяване на предишната работа при незаконност на уволнението не съществува и искът следва да бъде отхвърлен. В този смисъл е и р. по гр.д. №3116/01 г. на трето г.о. на ВКС, на което въззивното решение противоречи по правния въпрос: Длъжен ли е съдът при произнасяне по иска с пр. осн. чл.344, ал.1,т.2 КТ да приеме за нов факт по см. на чл.235, ал.2 ГПК обстоятелството, че длъжността на ищеца не съществува във вида, в който е била при прекратяване на трудовия договор, поради структурни промени при работодателя и да отхвърли този иск? Според касатора въззивното решение е неправилно и по иска с пр. осн. чл.225, ал.1 КТ, уважен само срещу ДСХ, като съдът е игнорирал факта, че ищцата е насочила иска си срещу двете институции – ДСХ и ДВХСН, солидарно, а липсата на солидарност / според приетото от въззивния съд/ обуславя или цялостно отхвърляне на иска като неоснователен, или уважаването му за половината сума. По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел, че ищцата съобразно заповедта за освобождаването й е уволнена от длъжността „директор” на осн. чл.328, ал.1, т.11 КТ, поради промяна на изискванията за изпълнение на длъжността, ако работникът или служителят не отговарят на тях. Ответникът е обосновал наличието на посоченото основание за уволнение с твърдения, че ищцата / икономист – счетоводител по образование/ не притежава професионална квалификация в областта на социалните дейности, здравеопазването, икономиката и управлението, като повишените професионални изисквания за заемане на длъжността били въведени с длъжностна характеристика от 10.02.16 г., връчена при отказ на ищцата на 15.02.16 г. Промяната в изискванията за заемане на длъжността обуславя приложението на чл.328, ал.1,т.11 КТ само в случаите, когато не засяга образованието и квалификацията на работника / служителя, а в случая според твърденията на ответника промяната е в изискванията за професионална квалификация на директора. Тези твърдения сочат на друго основание за прекратяване на тр. договор. Освен това в тежест на работодателя е да установи промяната в изискванията – въвеждането на нови изисквания в сравнение с първоначалните, при които е назначена на работа ищцата, а доказателства за това не са представени. Изводите на въззивния съд по иска с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 КТ относно неприложимостта на посоченото основание за уволнение по чл.328, ал.1,т.11 КТ при изложените от работодателя фактически предпоставки съответстват на ТР №4/1.02.21 г. по т.д. №4/17 г., т.2, в която е прието, че основание за прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ е промяната на всички изисквания за заемане на длъжността, извън тези за образование и професионална квалификация. В мотивите към тази точка чрез историческо тълкуване на разпоредбите на КТ е разяснено, че разпоредбата на чл. 328, ал.1, т. 11 КТ има предвид промяна на всякакви други изисквания, но не и на тези за образование и професионална квалификация, тъй като по отношение на тях съществува разпоредбата на чл.328, ал.1, т.6 КТ. Не е налице основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ в случаите, когато несъответствието с изискванията за образование и професионална квалификация, въведени от работодателя, е съществувало още при сключването на трудовия договор, тъй като няма да е налице нововъзникнал юридически факт, а такъв, който се е осъществил преди сключването на договора и преди началото на неговото изпълнение. Затова работодателят, приемайки на работа работник или служител, който не притежава определените от самия него изисквания за образование и квалификация, не може да прекрати трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, тъй като ще е налице „злоупотреба с право“ при упражняване на потестативното право, а уволнението ще е незаконно поради липсата на основание в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение по двата акцесорни иска по чл.344, ал.1,т.2 и 3 КТ, за които се отнасят поставените в изложението въпроси и доводите за очевидна неправилност на решението в тази му част. Въззивният съд е възстановил ищцата на работата, която тя е заемала преди уволнението –директор на ДСХ „Кенана”, видно от допълнително споразумение към тр. й договор от 1.09.2015 г. Ищцата в исковата си молба също е посочила, че предишната й работа, на която иска да бъде възстановена, е директор на ДСХ „Кенана”. Или в случая твърдяното в исковата молба относно предишната работа е прието за установено от съда от представените по делото доказателства и искът е уважен, така както е предявен. Поради това първият от поставените в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК въпроси не обосновава общото основание за допускане на обжалването. Длъжността директор съществува в щатното разписание на ДСХ и на ДВХСН, като е заета от две различни лица след уволнението на ищцата. В ТР №2/23.10.12 г. по т.д. №2/12 г. е прието, че възстановяването на незаконно уволнения работник или служител на предишната му работа се извършва с постановено, влязло в сила съдебно решение. Решението на съда за уважаване на иска има за съществена последица възстановяване на трудовото правоотношение такова, каквото е било преди уволнението и то има преобразуващо действие: със сила на присъдено нещо се възстановява прекратеното трудово правоотношение, възражда се същото трудово правоотношение съществувало между страните преди незаконното уволнение - за същата работа, трудово възнаграждение, условия на труд и т. н. От настъпилите в периода между незаконното уволнение и съдебното решение за възстановяване промени, правно значение за възстановяването имат само тези, които се отнасят до съществуването на трудовото правоотношение, такова, каквото е било към момента на уволнението – изтичане на срока, за който е сключен трудовият договор/ в този см. е и цитираното от касатора р. по гр.д. №3116/01 г. на трето г.о. на ВКС/ или отправено от работника предизвестие за прекратяване на тр. правоотношение по чл.326, ал.1 КТ. Структурните промени, настъпили при работодателя през този период, не са от значение по иска за възстановяване на работа – трудовоправната връзка се възстановява във вида, в който е съществувала към момента на незаконното уволнение, т.е. законодателят е създал правната фикция, че в този случай трудовото правоотношение съществува така, сякаш не е прекратявано с незаконното уволнение. Затова не са налице основания за допускане на обжалването и по останалите поставени във връзка с иска за възстановяване правни въпроси. Искът за обезщетение по чл.225, ал.1 КТ е насочен, както твърди касаторът, срещу двамата ответници, като се иска солидарното им осъждане за претендираната като обезщетение сума. Уважен е само срещу касатора, като е прието, че той и ДВХСН са съществували самостоятелно преди и след уволнението на ищцата, като тя е заемала длъжността „директор” в ДСХ по силата на сключено допълнително споразумение към тр. договор, и това обуславя ангажиране на отговорността именно на ДСХ по иска с пр. осн. чл.225, ал.1 КТ. Искът формално не е отхвърлен срещу ДВХСН, но за това страната е следвало да иска допълване на решението. Въззивният съд е приел, че когато отговорността на ответниците се претендира като солидарна /както е в случая - молба на л.71 от въззивното дело/, а съдът намери, че се носи само от единия от ответниците, искът следва да се уважи срещу него за цялата сума/ за разлика от разделно претендираната отговорност/. В този см. е р. по гр.д. №570/11 г. на четвърто г.о. на ВКС, в което е посочено: Ако ищецът /ищците/ подържат искането за солидарно отсъждане, тогава при липса на солидарност, съдът дължи произнасяне с акта по същество, с който, като установи същността на спорното правоотношение, отхвърли претенцията за солидарно получаване /плащане/ на исковата сума и съответно се произнесе с отделни диспозитиви по отделните субективно съединени претенции. Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването – въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, формирана по поставените въпроси, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Наличието на практика на ВКС по въпросите, на която въззивното решение съответства, изключва осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Не се установява и очевидна неправилност на въззивното решение като особено тежък негов порок, възникнал поради постановяването му против или извън закона и/или в очевидно противоречие с правилата на формалната логика/ опр. по ч.гр.д. №3006/19 г. на второ т.о. на ВКС/. По тези съображения ВКС на РБ, трето г.о.