Определение № 3335 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 255/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор П. Е., против въззивно решение № 1233 от 29.10.2025 г. по в.гр.д. № 3242/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 06.11.2024 г. по гр.д. № 5652/2024 г. на Софийския градски съд за осъждането на Прокуратурата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на М. С. С. 40 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 13.12.2011 г. до 17.08.2021 г., вследствие на образувано и водено срещу него наказателно производство, което е завършило с оправдателна присъда. В касационната жалба се изтъкват доводи за неправилност на въззивното решение – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, поради необоснована прекомерност на определения размер на дължимото обезщетение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за определяне размера на обезщетението след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното приложение на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Твърди се противоречие с ППВС № 4/1968 г., приетото в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ВКС. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от М. С. С., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат П. М., в който е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество – за неоснователност на подадената касационна жалба. Направено е искане за присъждане на разноски, определени от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, съобразно уговореното предоставен на безплатна правна помощ в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв в представения договор за правна защита и съдействие. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че срещу Прокуратурата са предявени обективно кумулативно съединени искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди във връзка с незаконното обвинение, както и по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на мораторната лихва за периода от 17.08.2021 г. до 16.05.2024 г. От фактическа страна е установено, че в периода от 13.12.2011 г. до 17.08.2021 г. срещу ищеца е водено наказателно производство по повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление от общ характер по чл. 214, ал. 1 НК, наказуемо с „лишаване от свобода“ за срок от 1 до 6 години. Същото е приключило с решение № 260490 от 17.08.2021 г. по ВНОХД № 2037/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдена присъда от 30.09.2019 г. по НОХД № 20183/2014 г. на Софийски районен съд, с която ищецът е оправдан. Съдът е посочил, че предпоставка за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е уличено в извършване на престъпление по НК, повдигнато му е обвинение, а впоследствие е оправдано с влязла в сила присъда и/или наказателното производство е прекратено. Държавата отговоря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, обезщетението се определя глобално по справедливост (чл. 52 ЗЗД), като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда, или производството е прекратено и тежестта на тези, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, в случаите на частично оправдаване, а в т. 11 на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. В конкретния случай съдът е взел предвид, че на ищеца е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, производството по което е продължило в период от около 10 години, като въпреки искането на Прокуратурата за налагане на най-тежката мярка за неотклонение, съдът е постановил спрямо ищеца мярка за неотклонение „подписка“. От свидетелските показания е приел за установено, че продължителният период на предварителното разследване, разгласяването му и съответно достигането на тази информация до неограничен кръг хора, разклатило психическото състояние на ищеца, който се чувствал унизен, с накърнена репутация и приятелката му го напуснала, тъй като станал раздразнителен към нея и към детето им. Според съда в резултат на воденото наказателно преследване на ищеца е призната 56 % временна нетрудоспособност. Въз основа на тези обстоятелства съдът е направил извод, че справедливият размер на обезщетението, необходимо за репариране на вредите вследствие на незаконното обвинение, възлиза на 40 000 лв. Съдът се е произнесъл и по конкретно наведените пред него възражения от Прокуратурата. Като неоснователно е отхвърлено оплакването, че поради липсата на медицинска експертиза са останали недоказани твърдените от ищеца претърпени вреди, изразяващи се болки и страдания, както и причинната им връзка с обвинението. Приел е, по делото са ангажирани убедителни доказателства – писмена медицинска документация - относно разстройството на здравето на ищеца, изводите в която са потвърдени и от свидетелските показания. Допълнително е посочил, че документите не са оспорени, а отразените в тях заключения са в достатъчна степен разбираеми и дават необходимата информация, поради което не се налага събирането на други доказателства, изискващи специалните знания на вещите лица, при положение също така, че не е налице твърдение, че и преди образуването на производството здравословното състояние на ищеца в било такова, каквото е описано в документите. По отношение на възраженията за определения размер на обезщетението като несъобразен с икономическото положение в страната, както и с размера на обезщетенията, присъждани в сходни случаи, съдът се е позовал на данни относно нарастването на средната заплата в процесния 10-годишен период, както и именно продължителността на наказателно преследване като основен фактор, обусловил преценката му за справедливия размер на обезщетението. Отхвърлено като недоказано е и твърдението, че съдът не се е съобразил с факта, че ищецът е проявил укоримо поведение, доколкото е приел, че такова не е установено. Относно размера на мораторна лихва съдът е посочил, че същата е дължима от момента на влизане в сила на оправдателния съдебен акт, поради което направеното искане за присъждането ѝ в периода от 17.08.2021 г. до 16.05.2024 г. е основателно в определения от съда на основание чл. 162 ГПК размер. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 1233 от 29.10.2025 г. по в.гр.д. № 3242/2024 г. на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, касаещ обстоятелствата, които съдът следва да прецени при приложение на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, когато се обезщетяват неимуществени вреди, вкл. и претърпени вследствие на незаконно повдигнато от Прокуратурата обвинение, производството по което е завършило с оправдателна присъда. Прокуратура на РБ не дължи заплащане на държавна такса, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС). Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд