Определение № 50393 от 04.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1352/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена в срок касационна жалба от П. С. Д.- ищец в производството, чрез пълномощник адв.С. Г. - САК, срещу въззивното решение № 15/21.01.2022 г. по в.гр.д.№ 554/2021 г. на ОС-Сливен, 1-ви въззивен граждански състав.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване.

Ответницата по касационната жалба – ответник в производството Й. Й. П. оспорва жалбата с писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв.С. Р. от АК-С., с доводи, че е нередовна, не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради липсата на недопустимост на въззивното решение, липсата на правни въпроси с изложението, а на оплаквания по чл.281 ГПК, евентуално липсата на противоречие на въззивното решение със сочената от касатора съдебна практика на ВКС. Претендира разноски.

Касационната жалба е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Внесена е дължимата държавна такса за производството по чл.288 ГПК.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение решение № 260034 от 21.10.2021 г. по гр.д.№ 19/2020 г. на Pайонен съд-Котел,с което е отхвърлен предявения П. С. Д. срещу Й. Й. П. иск с правно основание чл.108 от ЗС, да се признае за установено в отношенията между тях, че ищецът е собственик на стопанска постройка – плевник, със застроен обем 70 куб.м, построен в североизточната част на УПИ **, кв.14 по плана на [населено място], одобрен със заповед № 693/14.03.1933г, и ответницата да бъде осъдена да предаде на ищеца владението върху тази постройка, като е определена отговорността за разноските за въззивната инстанция.

Въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към установената фактическа обстановка в мотивите на първоинстанционното решение, като установена в пълнота въз основана преценка на събраните по делото доказателства. Според приетата за установена фактическа обстановка от пръвоинстанционния съд, двете УПИ на насрещните страни по делото- УПИ на ищеца и УПИ на ответницата, са образувани по плана от 1933 г. от един имот *, и между тях регулационната граница не е променяна оттогава, като спорният плевник се намира изцяло в УПИ на ищеца, изграден е бил преди повече от 100 години, и се ползвал от ищцата. Въззивният съд е изложил и собствени мотиви по спора в рамките на заявените от въззивника-ищец оплаквания с въззивната жалба (без да се оспорват фактическите констатации по собстеността на УПИ-та и ползването на плевника), че първоинстанционният съд не е обсъдил въпросите, свързани с наличието или липсата на един основен елемент от фактическия състав на давностното владение - намерението да се владее вещта като своя, и така неправилно приел, че ответницата е придобила по давност спорния плевник. Приел е въззивният съд, че спорният плевник винаги се е ползвал от собствениците на УПИ и фактическата граница между УПИ и УПИ е минавала по западната му фасада, успоредно на регулационната граница, която фактическа граница вещото лице по първата експертиза е повдигнало с розов цвят на комбинираната скица. Приел е още, че плевникът се е ползвал от ищцата и съпруга й, а преди тях – от неговите родители, за отглеждане на животни, като владението на ищцата не е било прекъсвано за повече от шест месеца или чрез някой от способите по чл. 116 от ЗЗД, и че предприетите преустройства явно сочат на действия по упражняване на фактическа власт и разкриват намерението за своене по начин, то да може да стане достояние на заинтересованите лица, че този плевник никога не е владян от собственика на парцела, в който е построен (бел. ищеца), и че когато бащата на ищеца установил владение върху УПИ , е поискал разрешение от свекъра и свекървата на ответницата да изгради свързано застрояване, налично и към момента, че вход към спорния плевник откъм УПИ никога не е имало и никога собственика на този УПИ не владял плевника, и че собствениците и на двете съседни УПИ са възприемали плевника като собствен на собственика на УПИ . Изложил е въззивният съд и мотиви, основани на решения на ВКС по правилното приложение на закона, при какви предпоставки една постройка в поземлен имот има самостоятелно предназначение, а не само такова да обслужва основната сграда в него или самото място, така че да може такава постройка, в частност стопанска постройка-плевня и обор, да бъде самостоятелен обект на вещното право на собственост, отделно от земята, върху която е построена, вкл. и да бъде придобита от лице, което не притежава вещни права върху дворното място и останалите постройки в него, чрез правна сделка или по давност. Така е приел, че ищецът не е доказал да е собственик на спорния плевник.

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, сочени като такива от значение за изхода на спора, водещи до недопустимост на производството-основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, евентуално решени в противоречие с практиката на ВКС- основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и същите такива и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК:

1. Въпросът за допустимостта на производството се поставя, предвид липсата на съдебна преценка, а и на релевантни доказателства, от които да се установи дали процесната постройка представлява самостоятелен обект на право на собственост, респ. дали може да бъде придобивана по давност, обект на прехвърлителни сделки и респ. иск за собственост- основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

2. По искове за вещни права върху постройка представлява ли част от предмета на производството, респ. предмета на делото преценката дали една постройка представлява принадлежност към жилищна сграда, към дворното място, в което е построена, или представлява самостоятелен обект на право на собственост и как следва да се извърши и дали следва да се извърши с оглед нейното предназначение към момента на построяването и и към момента, в който настъпва ефектът на съответния придобивен способ (сделка или придобивна давност), въз основа на който лицата претендиращи права върху нея поддържат, че са придобили собствеността ? - въпросът сочен като евентуален при преценка за допустимост по въпрос 1, и разрешен в противоречие с решение № 45 от 01.04.2021 г. по гр. д. № 2151/2020 г., Г. К., I Г. О. на ВКС и решение № 26 от 23.02.2017 г. по гр. д. № 3024/2016 г., Г. К., 1 Г. О. на ВКС - основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК,

3. Следва ли въззивния съд да даде свое собствено разрешение като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите на решението си и какво следва да е съдържанието на мотивите? - сочен като разрешен в противоречие с решение № 17 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4121/2015 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС,

4. Следва ли съдът да изложи подробни съображения относно фактите и доказателствата по делото, като постанови решението си въз основа на доказателствения материал по делото, от значение към правнорелевантните факти, да се обоснове кои приема за осъществени и кои - не с оглед твърденията на всяка от страните, като съобрази и заключенията по делото, които кореспондират на данните по него? - сочен като разрешен в противоречие с решение № 405/ 24.10.2011 г. по гр.д. № 1541/2010 г., на ВКС, IV г.о., решение № 118с/5.05.2012 г. по гр.д. № 588/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 41/29.03.2017 г. по гр. д. № 2897/2016 г., Г. К., I г. о. на ВКС и много други

5. За разликата между търпимите действия, държането и владението и подлежащите на установяване в процеса факти при заявено право на собственост, въз основа на придобивна давност, от лице, осъществя вя ва що търпими действия върху имота, заедно със собственика, както и приложението на презумпцията по чл. 69 от ЗС и разпределението на доказателствената тежест между страните, по отношение на подлежащи на установяване факти в посочените хипотези. - сочен като разрешен в противоречие с решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г., Г. К., I г.о. на ВКС.

Твърди се и очевидна неправилност като основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

Поставеният от касатора въпрос по т.1 има отношение към оплакването му за недопустимост на производството поради липсата на преценка дали спорният плевник е самостоятелен обект на правото на собственост и може ли да се придобива по давност или с правна сделка. Този въпрос обаче няма отношение към допустимостта на иска, респ. на производството по него, защото е относим към основателността на иск за собственост върху вещ и не разкрива основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

Въпросът по т.2 е разгледан от въззивния съд, и даденият отговор не е в противоречие, напротив, е в съответствие с отговора на въпроса по сочените от касатора две решения на ВКС. Следва да се има предвид, че с въззивната жалба ищецът не е направил оплаквания относно установените от първоинстанционния съд факти, с изключение на тези, относими към установяване обективиране на субективното отношение на ответницата към спорния плевник да го счита за свой и да отблъсне владението на собственика, при което и въпросът за установяване самостоятелния характер на плевника като обект на вещно право на собственост, фактите по време и начина на изграждането му, разположението му в дворното място, предназначението и използването му за отглеждане на животни, не са се явявали спорни пред въззивния съд, предвид изрично заявеното от въззивника с въззивната жалба оспорване по фактите. Независимо от това, въззивният съд е изложил съображения, че стопанска постройка за отглеждане на животи, с характеристики на самостоятелна такава по разположение, предназначение и ползване според критериите на посочената съдебна практика, може да се придобие по сделка или по давност от лице, което не е собственик на земята или на основната сграда в нея, поради което не е налице касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този въпрос.

Поставените въпроси по т.3 и т.4 по своята същност са израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения относно обсъждане на доводи и възражения на страните, и на доказателства, също и относно задължението на въззивния съд като инстанция по същество да изложи свои мотиви по спора. В обобщен вид решението по повдигнатите от касатора процесуалноправни въпроси, дадени с посочените от него решения по чл.290 ГПК, се свежда до това, че при постановяване на въззивното решение съдът е длъжен да изложи собствени мотиви в израз на решаващата си функция като инстанция по същество на спора, като обсъди в мотивите поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими към предмета на спора доказателства в тяхната взаимовръзка, както и всички заявени от страните доводи и възражения като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касатора, че въззивният съд е процедирал в противоречие с посочената съдебна практика. Напротив, въззивният съд е процедирал в съответствие с нея, като, макар да е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по чл.272 ГПК, е изложил и собствени подробни мотиви по установяване на спорните факти, очертани от оплакването по въззивната жалба, и е формирал свои изводи по тях. След като въззивникът-ищец, съгласно изрично заявеното с въззивната жалба, че не се оспорват фактическите констатации на първоистанционния съд по правото на собственост върху поземления имот на ищеца и този на ответницата- УПИ **, нито се оспорват установените обстоятелства, че спорната стопанската сграда се ползва от ответницата, а преди това от праводателите й, повече от 10 години, не е заявил оспорване и на установеното от първоинстанционния съд предназначение и начина на ползване на същата стопанска сграда/плевник/, то въззивният съд не е имал задължението да преразглежда така установените факти с първоинстанционното решение и да формира различни изводи по тях, доколкото е ограничен в тази си преценка по тях от разпоредбата на чл.269, изр. второ ГПК. Ето защо като е препратил към установената фактическа обстановка по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение по фактите, за които не е повдигнат спор с въззивната жалба, въззивният съд не е процедирал в нарушение на задълженията си като въззивен съд. Въззивният съд е изложил мотиви, че упражняваната от ответницата и съпруга й, и техните праводатели, фактическа власт върху спорния плевник, начина на ползването му, достъпа до него, установените факти по искане на съгласие от бащата на ищеца от свекъра на ответницата да изгради свързано застрояване до плевника, извършваните преустройства в плевника, разкриват намерение за своене което може да стане достояние на заинтересованите лица, че липсва установяване на владение на плевника от ищеца като собственик на земята под него и липсва прекъсване владението на ищцата. Некоректно в обосновката към този въпрос се отдава значение на използване на думата „ползване/ползвал“ употребени както в становището на ответницата, така и в решението, като довод за опровергаване установяване на фактическа власт с намерение за своене. В мотивите на въззивното решение думата „ползвам“ в граматическите й разновидности, е употребена за характеризиране осъществяване на фактически действия от ответницата, съпруга й и неговите родители по използване на плевника по предназначение, т.е. думата е използвана с нейния общоприет смисъл, означаващ „служа си с нещо“ според речника на българските думи, а не в смисъла на правния термин „ползване“. Следва да се посочи и това, че предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване по този въпрос.

Въпросът по т.5 се отнася до характеристиките на търпимите действия, начина на установяване на търпимите действия, проявлението на търпимите действия и превръщането на търпимите действия във владение. Този въпрос е обусловен от твърдението на касатора, направено едва с касационната жалба, че не е изследван характера на установената фактическа власт на ответницата и процесуални нарушение по предмета на доказване. Въззивният съд обаче, е обсъждал само наведеното в процеса с въззивната жалба на ищеца оплакване, и не е преценявал осъществяваните действия от ответницата или родителите на съпруга й спрямо спорния плевник като търпими действия, поради което и поставеният въпрос се явява необуславящ за изхода на спора, и така не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. По естеството си този въпрос е насочен към проверка на обосноваността на направения от въззивния съд извод за обективиране на собственическото отношение на ответницата към вещта, каквато проверка не може да бъде извършена в тази фаза на касационното производство, тъй като касае правилността на решението. Решението на ВКС по друго дело, на които се позовава касатора по този въпрос, следователно, се явява неотносима съдебна практика, доколкото с него се разглежда правната характеристика на търпимите действия и различието им от държането като фактическа власт, които въпроси не са били предмет на обжалваното въззивно решение по настоящето дело.

Не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по горепосочените въпроси, тъй като жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание - не е посочил какво е значението на поставените въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Поставените въпроси с изложението касаят приложението на норми, по които е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.

Не е налице и соченото от касатора основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК-очевидна неправилност. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират, а и не се обосновават от касатора, доколкото същият бланкетно се позовава на релевираното основание, без да сочи конкретни пороци на обжалвания акт, извън общите касационни оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

Не се констатират също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, които да налагат служебно произнасяне по предмета на настоящото производство.

Касаторът няма искане за разноски с жалбата и съдът не дължи произнасяне по такова. Ответницата по касация има искане за разноски с отговора, но не са представени доказателства за сторени разноски от нея, нито списък по чл.80 ГПК за разноските в тази инстанция, поради което не й се следват разноски за касационната инстанция.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК