Определение № 4575 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8090/11.11.2025 година, подадена от Д. Г. К. и И. Г. Д., срещу решение № 166/09.10.2026 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 257/2025 година. С обжалваното въззивно решение на Апелативен съд Варна, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 225/04.03.2025 година на Окръжен съд Варна, ХІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 131/2024 година, са отхвърлени предявените от Д. Г. К. и И. Г. Д. срещу С. К. К. искове за прогласяване на нищожността на брачен договор, сключен на 18.06.2014 година в [населено място], с нотариална заверка на подписите и съдържанието с рег. № 8222 и с рег. № 8223, двете от 18.06.2014 година на К. И. И.-нотариус район на действие района на Районен съд Варна, вписан с peг. № 572 в регистъра на Нотариалната камара, чрез който Г. Д. К., починал на 13.09.2023 година е прехвърлил на С. К. К. безвъзмездно 1/2 идеална част от собствения си недвижим имот, придобит преди брака, представляващ апартамент № 12, находящ се на третия етаж в жилищна сграда в [населено място], [улица], 15-ти подрайон на града, състоящ се от: две стаи, кухня трапезария, баня, тоалетна, дрешник и входно антре, със застроена площ 68.75 м 2, заедно с принадлежащото избено помещение № ***, с площ 2.78 м 2, както и 1.2471 % идеални части части от общите части на сградата и от правото на строеж върху припадащата се част от терена комплекса, при съседи на жилището: изток-стълбище; ап. № ***; запад жилища от [улица]; север-зелени площи; юг-зелени площи и на избеното помещение: изток-избен коридор; юг-изба на ап. ***, идентификатор ***по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-18 64/126.05.2008 година на Изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение от 28.04.2014 година в жилищна сграда с идентификатор ***, находяща се в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище-апартамент, брой на нива на обекта: 1; при съседи на същия етаж: ***; под обекта: ***и над обекта: ***, основан на твърдение, че ответницата е упражнила насилие, на основание чл. 26, ал. 2 пр. 2 ЗЗД и на анекс към горния брачен договор, сключен на 24.11.2022 година в [населено място], с нотариална заверка на подписите и съдържанието с рег. № 1337 и с рег. № 1338, двете от 24.11.2022 година на Ю. Т. К.-К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана с peг. № 434 в регистъра на Нотариалната камара, чрез който е отстъпена безвъзмездно останалата 1/2 идеална част от гореописания имот, основан на твърдение, че ответницата се е възползвала от зависимото, поради заболяване, положение на съпруга, на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, евентуално че съпругът е останал без всякакво имущество, което е довело до неравнопоставеност между съпрузите т.е. поради противоречие с принципа за автономията, на основание чл. 26, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, евентуално за намаляване на безвъзмездните разпореждания и възстановяване запазените части на ищците от наследството в размер по 1/3, на основание чл. 30 от ЗН. В подадената от Д. Г. К. и И. Г. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Д. Г. К. и И. Г. Д. срещу С. К. К. искове да бъдат разгледани и уважени при спазване на установената поредност на съединяване. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1 т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационна жалба С. К. К. е подала отговор на същата с вх. № 9022/17.12.2025 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 166/09.10.2026 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 257/2025 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Д. Г. К. и И. Г. Д. са били уведомени за обжалваното решение на 13.10.2025 година и на 24.10.2025 година, а подадената от тях срещу същото касационна жалба е с вх. № 8090/11.11.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че Д. Г. К. и И. Г. Д. са били единствени деца-син и дъщеря от предходен брак на починалия на 13.09.2023 година Г. Д. К., както и че последният към датата на смъртта си бил в брак със С. К. К.. Този брак бил на 01.03.2004 година по време на действието на отменения вече СК от 1985 година, когато двамата съпрузи били съответно-на 56 години мъжът и на 52 години-жената. Към този момент Г. Д. К. притежавал, придобит преди брака (с договор за продажба, сключен с нотариален акт № 83 т. IV вх. рег. 1199 от 16.02.1999 година) апартамент № ***(с идентификатор ***) в [населено място], [улица] площ от 68.75 м 2, заедно с избено помещение и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. Десет години по-късно, на 18.06.2014 година, при действието на новия СК от 2009 година, съпрузите съответно вече на 66 години и на 62 години сключили брачен договор, с който били уредили правата си върху имуществото, придобито по време на брака, правата върху притежаваното имущество преди брака, начините на разпореждане и управление с имуществото, включително със семейното жилище, участието в разходите и задълженията и имуществените последици от развода (чл. 1 от брачния договор). Договорили са: с чл. 2-режим на разделност на придобитото от тях по време на брака имущество; с чл. 4-начина на управление на лично имущество и разпореждане със семейното жилище; с чл. 5-начина на разпореждане с лично имущество; чл. 6 и чл. 7–участието на страните в разходите и задълженията и с чл. 8–имуществени последици при развод. Съгласно разпоредбата на чл. 3, с брачния договор, Г. Д. К. прехвърлил безвъзмездно на съпругата си и 1/2 идеална част от придобития от него преди брака му апартамент №***в [населено място]. Установено било от събраната медицинска документация, че през есента на 2021 година Г. Д. К. се бил разболял от онкологично заболяване, постъпил бил за лечение в на МБАЛ „Света Анна-Варна“ АД гр. Варна на 11.10.2021 година и на 21.10.2021 година му била направена операция. На 27.10.2021 година същият бил изписан с окончателна диагноза „злокачествено новообразувание на ректосигмоидеум“ с установени лимфни възли с метастази от същия карцином. На 30.05.2022 година Г. Д. К. е бил освидетелстван пожизнено с 95 % ВСУ без чужда помощ с водеща диагноза „колон сигмоидеум“ и придружаващо заболяване „хипертонично сърце без сърдечна недостатъчност“. На 15.11.2022 година същият участвал в договор за доброволна делба на съсобствени имоти и бил получил в дял две ниви с площи съответно от 899800 м 2 и от 9000.00 м 2, намиращи се в землището на [населено място]. На 24.11.2022 година двамата съпрузи били сключили анекс към брачния договор, с който Г. Д. К. прехвърлил на С. К. К. безвъзмездно и останалата 1/2 идеална част от апартамента (№ ***) на [улица] [населено място]. Съпрузите били уредили още и правата си върху придобито по време на брака имущество, като всяка движима вещ над 5000.00 лева ставала индивидуална собственост на съпруга и били уредили и имуществени последици при развод, като: личните задължения оставали в тежест на съпруга, който ги бил поел; дължала се месечна издръжка на този, който имал нужда; семейното жилище щяло да се ползва от С. К. К.. На 13.09.2023 година Г. Д. К. (на 75 г.) починал. Към датата на смъртта си, той притежавал недвижими имоти–двете ниви в [населено място] и сума по банков влог от 2457.64 лева. Установено било също, че на 24.07.1992 година, Г. Д. К. и тогавашната му съпруга С. И. К. били дарили на двете си деца Д. Г. К. и И. Г. Д., придобит по време на брака им апартамент в [населено място], ап. № ***в[жк], [жилищен адрес] вх. „***“, при запазено пожизнено право на ползване на жената върху 2/3 идеални части. Със събраната по делото оценителна експертиза на вещото лице А. били установени пазарните стойности на имотите към датата на откриване на наследството-13.09.2023 година, както следва: апартамент № ***на [улица] - 165 700.00 лева; ап. № ***в[жк][жилищен адрес] вх. „***“–159 900.00 лева, при съобразяване на правото на ползване в полза на С. И. К. 145 000.00 лева; ПИ ***в землището на [населено място], [община]–10 258.00 лева; ПИ ***в землището на [населено място], [община]-10 260.00 лева. По характера на брачния договор и приложимостта на общите разпоредби за нищожност на договорите в чл. 26 и следващите от ЗЗД: въззивният съд намирал, че следвало да се посочи, че СК не съдържал легално определение за брачен договор. Относимите специални норми уреждали съдържанието на брачния договор (чл. 38), неговата форма и сключване (чл. 39), действие (чл. 40), изменение (чл. 41), прекратяване и разваляне (чл. 42) и недействителност (чл. 43). Тъй в основата си брачният договор представлявал двустранна правна сделка, с която лицата, на които предстояло да сключат брак или съпрузите уреждали своите имуществени права и задължения, за него били приложими всички общи правила на ЗЗД, доколкото в СК не било посочено друго и доколкото субсидиарното прилагане на ЗЗД не влизало в противоречие с принципите за уреждане на семейните отношения. Брачният договор, с оглед специфичния му предмет и цел, можел да включва различни по вид и характер договорни клаузи, предвид възможността с него да бъдели уредени различни групи имуществени отношения. В чл. 38, ал. 1 СК неизчерпателно били посочени основните елементи от съдържанието на договора, сред които били-уговорки между страните, касаещи правата им върху имуществото, което се придобивало по време на брака; правата върху притежаваното от страните имущество преди брака; имуществените последици при развод и други. Важна характеристика на брачния договор бил, че с него можело да се извършва разпореждане с права от единия съпруг в полза на другия, включително и с вещни права върху недвижими имоти, като формата за валидност била облекчена и била винаги писмена с нотариална заверка на подписите и съдържанието. Прехвърлянето на права между съпрузите можело да е възмездно или безвъзмездно, като в тези случаи брачният договор съдържал елементи на договор за продажба, или на дарение, възможно било също да има и белезите на договор за замяна, или на цесия, когато се прехвърляли вземания. Законът обаче забранявал страните да уговорят, че предбрачното имущество става съпружеска общност (чл. 38, ал. 2 от СК). По иска за нищожност на брачния договор, поради липса на съгласие на основание чл. 26, ал. 2 пр. 2 от ЗЗД въззивният съд намирал, че липсва съгласие по смисъла на посочената разпоредба като тежък порок на правната сделка, когато волеизявленията (предложение и приемане) били направени и съвпадали, но някое от тях или и двете били направени при „съзнавано несъгласие“–без намерение за обвързване, когато съгласието било изтръгнато чрез насилие и когато било дадено на игра, на шега или като учебен пример, в който смисъл били мотивите по т. 2 на ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. дело № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС. Липсвало съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 изр. 1 пр. 2 от ЗЗД, когато външно волята на дееспособното лице била обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсвало вътрешно волево решение. Липсата на съгласие за сключване на договор трябвала да бъде съзнателна, тъй като ако била несъзнателна следвало да се приложат съответните правила за унищожаемост в зависимост от конкретния порок на волята. Безпротиворечиво се приемало, че при упражнено физическо насилие въздействието върху страната било до такава степен непреодолимо, че същата по никакъв начин не можела да формира валидно собствена воля и да действа според собствените си намерения, поради което волеизявлението се превръщало в средство, чрез което се осъществявали чужди действия. В случая, Д. Г. К. и И. Г. Д. се позовавали на липса на съгласие поради това, че изявлението на наследодателя им било изтръгнато с насилие. Във връзка с това следва да се посочи, че от значение било само упражненото пряко физическо насилие, при което било налице съзнавано несъгласие за сключване на договора. В този случай липсвала воля, а действията и волеизявленията на лицето били резултат от непосредствено физическо въздействие върху него. Твърдяното от Д. Г. К. и И. Г. Д. „емоционално и психологическо“ такова било без значение. Конкретно упражнено физическо посегателство от С. К. К. върху Г. Д. К. при сключване на брачния договор не било установено по делото. Всички разпитани по делото свидетели сочили, че към датата на сключване на брачния договор през 2014 година, Г. Д. К. бил физически здрав мъж, работел активно и според свидетеля Д. бил тежал около 110.00 килограма, което правело твърденията за упражнявано над него насилие от страна на съпругата му С. К. К. житейски неправдопобни, а освен това никой от свидетелите не бил изнесъл данни за осъществен такъв факт. Свидетелката Д. П. И. (съседка на семейството от около петнадесет години) била сочила, че през 2014 година Г. Д. К. бил здрав и в нормални отношения със съпругата си. Свидетелката Л. Д. Н. (леля на ищците и сестра на починалия) била потвърдила, че през 2014 година Г. Д. К. ходел на работа, бил здрав и често се виждали. Изнесеното от нея като споделено от брат й настояване на съпругата му да й „припише“ апартамента, а по-късно и това, че вече бил „приписал“ на жена си само 1/2 идеална част от апартамента, защото „тя постоянно викала, че трябвало да я осигури“, изобщо не сочело на възприето от свидетелката насилствено действие, релевантно към сочената хипотеза. Случката, при която С. К. К. била силно разстроена и обърнала масата, а по-късно се извинила на свидетелката, нямала отношение към сключването на брачния договор, а е след изписването на Г. Д. К. от болницата през 2021 година с отношение към неблагоприятния момент в живота на семейството, заради болестта на Г. Д. К. и изобщо не обосновавала изводи и за принципно агресивно и насилствено поведение на съпругата спрямо съпруга й. Нямало данни за упражнено насилие от С. К. К. при сключване на договора и в изнесеното от свидетелката Е. А. П. (едноутробна сестра на ищците), която била сочила, че през 2014 година, преди операцията, Г. Д. К. бил във видимо добро здравословно състояние, но не знаела в какви отношения са били със С. К. К.. От приказките на Г. Д. К., обаче разбирала, че отношенията им не били много добри, че той бил принуждаван „за някои работи, ставало било въпрос за имущества, за пари“ и че „ще се разведат или нещо такова“, но не казвал в прав текст, че С. К. К. искала нещо от него. Соченото от тази свидетелка, че Г. Д. К. споделил, че искал да остави това, което притежава на децата си, също не било относимо към порока липса на съгласие. Свидетелят К. В. Д. (зет на ответницата и очевидец на отношенията на съпрузите от 2006 година, ходили два-три пъти месечно да ги видят как са) бил посочил, че съпрузите били в нормални отношения и не бил забелязвал да има между тях някакво напрежение. Съпругата му (дъщеря на С. К. К.) също не била споделяла да е имало напрежение между майка й и Г. Д. К., а за прехвърляне на апартамента не е знаел. Свидетелят С. Д. С. (познат на Г. Д. К. от 45 години, колега от работата му в „Геологопроучвателно предприятие“, съсед и приятел) бил изнесъл, че те често се виждали, гостували си и си споделяли. През 2014 година двамата често се виждали, Г. Д. К. бил здравословно добре, жизнен и силен физически. Той винаги казвал, че добре живее със С. К. К. и „защо тази жена не съм я намерил на млади години да живея с нея“. Не познавал децата и внуците на Г. Д. К., той не бил доволен от сина си и били скарани в последно време. Говорели си и за жилища и Г. Д. К. споделил, че затова е бил на гурбет, за да даде на всички по един апартамент, като дал апартамент на първата си жена, на сина си и на дъщеря си, а на С. К. К. казал, че ще остави този апартамент. Свидетелят не бил виждал конфликти или напрежение между съпрузите. При липса на доказателства за това, че в момента на изразяване на съгласието за сключване на брачния договор същото било изтръгнато чрез насилие, изключващо намерението на Г. Д. К. да се обвърже от брачния договор въпреки надлежното му поведение, не можело да се приеме, че била налице съзнателна липса на съгласие, поради което искът по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД бил неоснователен. Били предявени искове за прогласяване нищожността на анекса на основание чл. 26, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, поради противоречие със закона и на основание чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави и същите били съединени в условия на евентуалност. По иска по чл. 26, ал. 1 пр. първо ЗЗД, поради противоречие със закона Д. Г. К. и И. Г. Д. били претендирали нищожността на анекса към брачния договор, поради противоречието му със закона, с чл. 46 от КРБ и чл. 13 от СК, защото била накърнена равнопоставеността на съпрузите в брака, тъй като след прехвърлянето и на останалата му идеална част от имота, баща им бил оставен на практика без имущество. Разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от КРБ гласяла, че съпрузите имали равни права и задължения в брака и семейството. Този принцип бил закрепен и в разпоредбата на чл. 13 от СК, който също гласял, че съпрузите имат равни права и задължения в брака. Той бил проявление на конституционното начало за равенство на гражданите независимо от пола и бил по-конкретно по насоченост и съдържание правило, определящо брака като равнопоставен съюз на мъжа и жената, съюз, в който мъжът и жената имали равни права и задължения в личните и имуществените си отношения, еднакви отговорности за благополучието на семейството, равни родителски права и задължения за отглеждане и възпитания на децата. Брачният договор се сключвал винаги с оглед на личността и в контекста на съпружеските взаимоотношения, чийто основни характеристики били очертани в чл.13-17 от СК, а разпоредбата на чл. 38 от СК позволява лана съпрузите да преуредят правата върху притежаваното от тях имущество преди брака. Те можели да се разпоредят безвъзмездно или възмездно и с имущество, представляващо тяхна лична собственост, включително като с брачния договор прехвърлят на другия съпруг вещни права. Такова разпореждане между съпрузи обичайно било мотивирано от съображения от строго личен и емоционален характер. Равенството в правата и задълженията на съпрузите, отнесено към брачния договор, който имал за цел да уреди имуществените им отношения в никакъв случай не означавало и не можело да бъде разглеждано като изискване за притежание на еднакво по размер тяхно лично имущество. Затова и нямало нарушаване на принципа на равнопоставеност в случай, че съпругът бил прехвърлил безвъзмездно на съпругата си и останалата му 1/2 идеална част от личното си жилище, придобито преди брака. Извън това, съпругът към този момент бил притежавал и други лични имоти -двете ниви и не бил останал без лично недвижимо имущество. Освен това, с анекса към брачния договор съпрузите били уредили и други имуществени отношения, включително се били съгласили, придобитите по време на брака движими вещи на стойност над 5000.00 лева да стават собственост на Г. Д. К.. Затова и не бил налице твърдения порок на анекса към брачния договор и искът по чл. 26, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД бил неоснователен и подлежал на отхвърляне. По иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за нищожност на анекса към брачния договор, поради накърняване на добрите нрави твърденията на Д. Г. К. и И. Г. Д. били, че към сключването на анекса Г. Д. К. бил вече с установена диагнози-рак на дебело черво, претърпял операция с множество разсейки, като това довело до уговорки, противоречащи на добрите нрави за отношенията между съпрузите, тъй като били постигнати в резултат на експлоатацията на неравностойното положение на единия от другия съпруг и поставящи икономически силния съпруг в положението на финансово експлоатиран. В тази връзка следвало да бъдат разгледани и твърденията на ищците за многобройни скандали със заплахи от страна на С. К. К., че щял да последва развод и че нямало повече да се грижи за съпруга си Г. Д. К., особено след като му била поставена диагноза рак на дебело черво, както и че тя била подписала декларация, че не разрешавала да се проведе лечението му чрез химиотерапия. Добрите нрави били установени в обществен интерес, социално възприети етични правила и норми. Те били израз на вътрешната потребност на човека от справедливост и почтеност в частните и публични взаимоотношения, преобладавали в обществения възглед и се ценели и утвърждават в обществото като цивилизационен белег на определен етап от развитието му. Според ТР № 1/15.6.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС добрите нрави били морални норми, на които законът бил придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Противоречие с добрите нрави било налице, когато сделката противоречала на общо установените нравствено-етични правила на морала. Приемало се в съдебната практика още, че добрите нрави се накърнявали с нарушаване на обичайния обществено утвърден начин на мислене и поведение под психическо въздействие върху страната за сключване на сделката (убеждаване, склоняване), което не било измама или заплашване по смисъла на ЗЗД. Приемало се също, че можело да противоречи на добрите нрави и сделка, която нарушавала изискванията за еквивалентност на престациите и условията на сключването й сочели на необичайност–лекомислие, неопитност, икономическа и физическа зависимост на едната страна от другата или от трети лица, по чието настояване била сключена. Накърняването на добрите нрави по тези начини се преценявало за конкретния случай въз основа на данните по делото. Г. Д. К. се бил разболял от онкологично заболяване през есента на 2021 година (когато е бил на 73 години), направена му била операция на 21.10.2021 година, но и след нея той е бил с метастази от същия карцином в лимфните възли. Процесният анекс към брачния договор бил сключен година по-късно-на 24.11.2022 година, а болният бил починал почти година след това. Нямало никакви доказателства по делото в подкрепа на твърдението на Д. Г. К. и И. Г. Д. за подписан от С. К. К. документ, че не давала съгласие за по-нататъшно лечение на съпруга чрез химиотерапия, а и такова твърдение било нелогично предвид, че решението за лечението било на болния съпруг Г. Д. К., който в случая бил в състояние сам да го вземе и го бил решил. Че Г. Д. К. бил готов да направи химиотерапия, но се отказал от нея след като влязъл там и видял хората и обстановката били показанията на свидетеля Д.. Свидетелката Л. Н. също била потвърдила, че били ходили в онкологията в[жк]и че влезли и излезли от там, но не знаела защо брат й не правил химиотерапия. Установено с показанията на свидетелите Д., С. и Н. било, че след операцията Г. Д. К. се бил възстановил сравнително бързо, като два-три месеца след това вече излизал с бастун и пазарувал (свидетелят Д.), сядал на разговори със свидетеля С. на пейката пред блока, а през май 2022 година обсъждал със свидетелката Н. подялбата на наследствените имоти и към лятото на 2022 година вече имал настроение и бил по-добре (свидетелката Н.), продължил и да шофира (свидетелят С. и свидетелката Н.), а част от лятото прекарал със съпругата си в [населено място] и от там дори носели на свидетеля С. домати и краставици. След този период и до смъртта му (на 13.09.2023 година), Г. Д. К. продължил да излиза, да общува, да сключва сделки (участвал в продажба на наследствен имот на 09.05.2023 година), както и да шофира, като през 2023 година ходил два пъти с колата си в [населено място] при сестра си (свидетелката Н.), като последния път-само дни преди да почине. Установено с показанията на свидетелите на ищцовата страна било също, че Г. Д. К. бил поддържал отношенията си с Д. Г. К. и И. Г. Д.-негови деца, със сестра си -свидетелката Л. Н. и с дъщерята на съпругата от първия си брак- свидетелката Е. П., като се чували по телефона и се срещали, но по-често в дома на сестра му Л. в [населено място] и при отсъствието на съпругата му С. К. К.. От показанията на свидетелката Л. Н., се установявало, че със семейството на Г. Д. К. си били гостували, като тя ходила в дома им при тях и те двамата–при нея, както и че Г. Д. К. я посещавал и в [населено място]. Независимо от причините, поради които Г. Д. К. се е срещал с децата си в дома на сестра си, той можел да общува с близките си свободно. На срещите те си говорели и били имали възможност да обсъждат лични неща, но Г. Д. К. и тогава не бил пожелал да им каже за сключения със съпругата му анекс към брачния договор, а мотивите за това (че иска да осигури С. К. К. и тя да остане в жилището и след смъртта му) бил споделил само с приятеля си свидетеля С.. Твърденията на Д. Г. К. и И. Г. Д. за „постоянни скандали“ между Г. Д. К. и С. К. К. изобщо не се потвърждавали от никой от свидетелите и няма нямало по делото за такива. Избухването на С. К. К. при посещението на свидетелката Н. в дома й с цел да говори с Г. Д. К. за делба на наследствените им земи, било в периода непосредствено след операцията на мъжа, като било инцидентна и очевидно емоционална реакция на ответницата (предвид тежкия период за семейството), за която по-късно тя била посетила свидетелката и специално й се била извинила. Никой от свидетелите не бил изнесъл данни след операцията и към датата на сключване на анекса към брачния договор (24.11.2022 година), Г. Д. К. да бил обездвижен, немощен и зависим от грижите на друг човек, включително и на съпругата си, нито да бил в недобро психическо състояние и податлив на внушения, нито да бил икономически зависим (предвид казаното по-горе, че е притежавал имущество и пари). В нито един момент в релевантния период Г. Д. К. не е бил изолиран от близките си, имал бил възможност да се съветва с тях и не бил зависим от съпругата си. Затова и при така установеното, недоказани били твърденията на Д. Г. К. и И. Г. Д. за възползване на С. К. К. от зависимото, поради заболяването, състояние на съпруга й и сключване на анекса в нарушение на добрите нрави. Искът бил неоснователен и следвало да се отхвърли. Предвид, че първоинстанционният съд бил произнесъл решението по иска при погрешна правна квалификация, в тази част същото било неправилно и следвало да бъде отменено, като вместо това искът следвало да бъде отхвърлен с дадената правилна такава. По иска по чл.30 от ЗН Д. Г. К. и И. Г. Д. се легитимирали като наследници на починалия съпруг–страна по брачния договор и поради това са били правен интерес от завеждане на иска по чл. 30 от ЗН. Наследодателят нямал право да се разпорежда безвъзмездно, чрез дарение или завещание с частта от имуществото си, представляваща запазена част на неговите наследници с право на запазена част (низходящи, родители или съпруг), а ако направел това, наследниците му с право на запазена част имали право да искат намаляване на завещанията или даренията до размера, необходим за допълване на запазената им част (чл. 28 и чл. от 30 ЗН). В правната теория (така в „Коментар на новия семеен кодекс“, ИК „Труд и право“) било прието, че брачният договор бил двустранна правна сделка, с която съпрузите уреждали имуществените отношения помежду си, свързани с брака, както и с неговото прекратяване. Брачният договор по правило следвало да бъде отнесен към категорията на двустранните възмездни договори, доколкото и двете страни поемали задължения и всяка от тях се ангажирала за определена престация, очаквайки насрещна престация. Брачният договор можел да има твърде разнообразно съдържание, като не винаги той бил типичния двустранен договор, при който страните поемали насрещни задължения. Той можел да има характеристиките на така наречените организационни договори, при които задълженията на страните не били насрещни, а еднопосочни с оглед постигане на обща цел. Брачният договор бил формален и строго личен договор. Макар и с имуществено съдържание, брачният договор бил силно повлиян от личните отношения между съпрузите. Той бил акцесорен, защото имал смисъл и съществувал само при наличие на брачно правоотношение. Имайки предвид това и точно, защото брачния договор бил двустранен договор, чиято цел била уреждане на комплекс от имуществени отношения на съпрузи и бил повлиян и от личните отношения между тях, дори и да сдържал клауза за безвъзмездно прехвърляне на вещно право от единия–на другия съпруг, той не се превръщал в договор за дарение и не можел да бъде разглеждан като такъв. Това било така, тъй като основанието на брачния договор било уреждането на имуществените отношения между съпрузите и то било напълно различно от основанието на договора за дарение. Освен това, с брачния договор се уреждали много и различни аспекти на тези имуществени отношения, като основните елементи от съдържанието на този договор били уговорки между страните, касаещи правата им върху имуществото, което се придобивало по време на брака; правата върху притежаваното от страните имущество преди брака; имуществените последици при развод и други и те били взаимосвързани. Т. е. съпрузите по брачния договор постигали съгласието по всички тези въпроси, като едно цяло. Безвъзмездното разпореждане с лично имущество от единия към другия съпруг било само клауза и част от целия двустранен и възмезден брачен договор, поради което дори и да разкривала елементи на дарение, клаузата не можела да се разглежда самостоятелно и необвързано от останалите клаузи в договора и не превръщала нито брачния договор, нито тази част от брачния договор в дарение по смисъла на чл. 225 и следващите от ЗЗД. Във връзка с това следвало да се посочи, че законодателят в разпоредбата на чл. 30 и следващите от ЗН изрично и изчерпателно бил посочил сделките, чиито разпореждания можели да бъдат предмет на конститутивния иск за възстановяване на запазена част от наследството и това били само завещанията и даренията. Никакви други сделки, извън завещанията и даренията, не можели да бъдат включени в предмета на конститутивния иск по чл. 30 от ЗН, дори разпорежданията в тях да водели до безвъзмездно облагодетелстване на други лица от страна на наследодателя (например опрощаване на задължения по чл. 108 от ЗЗД, безвъзмездно прехвърляне на вземане, договор за делба без уравнение и други). Аргумент в тази насока бил и различния подход на законодателя при иск по чл. 135 от ЗЗД например, при който кредиторът можел да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него не конкретно посочени сделки, а действията, с които длъжникът го увреждал, без те да били изрично и изчерпателно посочени от законодателя. Затова, при извода, че в случая безвъзмездното разпореждане с брачен договор не било предвидено от законодателя в хипотезата на чл. 30 от ЗН, то и искът на наследниците за възстановяване на запазена част от наследството на наследодателя, се явявал неоснователен и следвало да бъде отхвърлен. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Г. К. и И. Г. Д. са поискали въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Д. Г. К. и И. Г. Д. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Варна. Освен това с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. К. К. и И. Г. Д. са поставили и въпроса за това по отношение на дарствените разпореждания в брачния договор, приложима ли са нормите на ЗЗД и ЗН, регламентиращи дарението и възстановяването на нарушена вследствие на това дарение запазена част? По този въпрос не е открита съдебна практика на ВКС, поради което е налице основание за допускане на решението на Апелативен съд Варна по този въпросна основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това допускане обаче трябва да бъде само за онази част от решението, в която въззивният съд се е произнесъл по предявения от Д. Г. К. и И. Г. Д. срещу С. К. К. иск с правно основание чл. 30 от ЗН. Останалата част от решението не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като по отношение на нея не е установено наличието на някои от предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК предпоставки за това. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 166/09.10.2026 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 257/2025 година, по подадената срещу него от Д. Г. К. и И. Г. Д., касационна жалба с вх. № 8090/11.11.2025 година по отношение на предявения иск с правно основание чл. 30 от ЗН и такова трябва да се допусне в тази му част. В останалата част решение № 166/09.10.2026 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 257/2025 година не следва да бъде допускано до касационно обжалване, поради липса на предпоставките за това. На Д. Г. К. и И. Г. Д. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесат държавна такса в размер на по 344.75 € по сметка на ВКС и да представят доказателства за това като им се укаже, че ако не направят това в определения срок подадената от тях касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение