Определение № 50524 от 05.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2652/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. П. В. срещу решение № 266822 от 03.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 15003/2018 г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното решение, след отмяна на решение № 399066 от 03.05.3018 г. по гр.д. № 15268/2017 г. по описа на Софийски районен съд в частта относно паричното уравнение на дяловете, е постановено, че съделителката В. В. придобива собствеността върху поставения в неин дял делбен жилищен имот- апартамент, с идентификатор ..... по КККР на [населено място] при условие, че заплати на всяка една от съделителките Г. Г. И. и И. Г. Аппен сумата от 13 038, 86 лв. в шестмесечен срок от влизане в сила на решението, както и е потвърдено решението на Софийски районен съд в частта, с която процесният имот на основание чл.349, ал.2 вр. ал. 5 и ал. 6 ГПК е поставен в дял на В. В. и в частта, с която е отхвърлена предявената от касаторката срещу Г. Г. И. претенция по сметки за сумата от 4800 лв. Със същото решение всяка една от съделителките е осъдена да заплати допълнителна държавна такса, както и е оставена без уважение частната жалба на В. В. срещу определение № 467089 от 09.08.2018 г., постановено по гр.д. № 15268/2017 г. по описа на Софийски районен съд, с което по реда на чл. 248 ГПК е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноски.

Касаторката поддържа недопустимост на въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на районния съд за възлагане на неподеляемия имот, с довод, че в тази му част първоинстанционното решение не е било предмет на въззивно обжалване. В станалата му част, касаеща размера на паричното уравнение на дяловете, както и в потвърдителната по претенцията за сметки, се поддържа неправилност на решението на въззивния съд поради постановяването му в нарушение на материалния закон, необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси:

1. Към кой момент следва да се определи паричното уравнение на дяловете? Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.12 от ТР №1 от 19.05.2004 г. по гр.д. №1/2004 г. на ОСГК на ВКС; ТР№ 100 от 20.01.1986 г. по гр.д. №54/1985 г. на ОСГК на ВС и решение №90 от 20.03.2006 г. по гр.д. №720/2005 г. на ВКС, I- во г.о.

2. Може ли съделител, на когото е възложен неподеляем жилищен имот, да прихване вземането си по сметки с вземанията на останалите съделители за уравнението на дяловете им? Сочи се произнасяне на съда в противоречие с т.6, б.”г” от ППВС № 7/1973 г.

3. При обсъждане на приобщения доказателствен материал, следва ли да се извърши съпоставка на доказателствените средства, които да бъдат обсъдени в тяхната взаимна връзка, като се субсумират фактите, да се преценят твърденията на страните и решението да се постанови само по разяснено дело? Допустимо ли е и в съответствие с изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК и константната съдебна практика бланкетното споменаване на доказателствените средства, обобщаването, че фактическата обстановка се изгражда от тях, без те да са обсъдени конкретно и в тяхната взаимовръзка, извратеното им тълкуване и пригаждане към правната теза на една от страните? По тези въпроси се поддържа противоречие с решение №22 от 02.072019 г. по търг. д. № 587/2018 г. на ВКС, I-во т.о.; решение №18 от 09.03.2018 г. по т.д. №1512/2017 г. на ВКС, I-во т.о. и решение №800 от 22.03.2011 г. по гр.д. № 776/2009 г. на ВКС, IV-то г.о.

4. Може ли да бъде предмет на въззивен контрол първоинстанционното решение в частта на уважената възлагателна претенция, ако в тази част решението не е обжалвано от никоя от страните и е влязло в сила?

5.Съставлява ли самостоятелен облигационен иск и вземане на останалите съделители решението в частта на определеното парично уравнение?

6. Ако не се обжалва начина на ликвидиране на съсобствеността чрез възлагане на имота на един от съделителите, решението в тази част ползва ли се СПН и съответно нуждае ли се от потвърждаване във въззивното решение?

7.Когато първоинстанционното решение по извършване на делбата в частта на възлагане на имота е влязло в сила, следва ли стойността на паричното уравняване на дяловете на останалите съделители да се определи към момента на приключване на устните състезания пред СРС?

8.Представляват ли необходими разноски извършените СМР, които осигуряват ползването на вещта съгласно нейното функционално предназначение като поставянето на врати, прозорци, отстраняването на теч довел до ерозия на вътрешни стени и същите следва ли да бъдат оценявани само ако се санират всички жилища в етажната собственост и/или възстановяване на конструктивната цялост на сградата ?

9. След като в първа и втора инстанция изрично вещите лица са посочили, че с реализираните ремонти е увеличена стойността на имота с 4200 лв., правилни ли са материално-правните изводи на съда, че това са разноски само за ползването и поради изтеклата експлоатационна годност и все още лошото състояние на жилището не следва да бъдат уважени?

Ответниците по жалбата не са изразили становище.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба против решението в частта му, с която е отхвърлена претенцията по сметки на В. П. В. с правно основание чл. 346 ГПК, вр. чл. 30, ал.3 ЗС следва да се остави без разглеждане като подадена срещу решение на въззивен съд с цена на иска под 5 000 лв. /заявеният размер на претенцията е 4 800 лв./, което по силата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

В останалата й част касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено във фазата по извършване на делбата, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

С решение № 399066/03.05.2018г. по гр. д. № 15268/2017г. по описа на Районен съд – София делбеният имот е поставен в дял на В. П. В., която става собственик на имота при условие, че заплати на Г. Г. И. и на И. Г. А. по 10 842,83 лева, ведно със законната лихва, в 6-месечен срок от влизане в сила на решението.

Г. И. е подала въззивна жалба срещу постановеното решение в частта на определяне цената на възложения в дял на съделителя В. В. делбен имот, както и в частта на определяне на дължимата сума за уравнение на дела й.

По повод така постъпилата въззивна жалба, въззивният съд е приел, че предмет на делото пред него е въпросът за пазарната стойност на имота и определянето на размера на паричното уравнение на дяловете, тъй като в частта относно неподеляемостта на имота и начина на извършване на делбата чрез възлагането му на основание чл. 349, ал. 2 ГПК, първоинстанционното решение не е обжалвано. Приел е, че в такава хипотеза, паричното уравнение следва да бъде определено според стойността на делбеното имущество към момента на влизане в сила на първоинстанционното решение, като в конкретния случай при определяне размера на дължимото парично уравнение следва да се съобрази частично средната пазарна стойност на делбения имот, определена от тричленната съдебно- техническа експертиза, приета от районния съд. Въззивният съд е изложил мотиви, че при определяне пазарната стойност следва да се даде приоритет на сравнителния метод, като не следва да се вземат предвид данните от метода на вещната стойност и метода на приходната стойност, които са спорни и изключително неточни. В заключение съдът е направил извод, че пазарна цена е 78 2ЗЗ, 20 лв., предвид на което и В. П. В. следва да заплати по 13 038. 86 лв. на всеки от останалите съделители.

При тези мотиви на съда не са налице основанията по чл.280, ал.1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият и седмият правни въпроси за момента към който следва да се определи пазарната стойност на делбения имот и съответно и размерът на дължимите се суми за уравнение на дяловете е от обуславящо значение за крайните изводи на съда, но по тях съдът не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.

Въззивният съд, отчитайки, че решението на районния съд, с което имотът е възложен на съделителката В. не е обжалвано и е влязло в сила, е приел, че стойността на делбеното имущество следва да се определи към момента на влизане в сила на първоинстанционното решение, с оглед на което и при определяне на пазарната стойност на имота е взел предвид заключението на тричленната съдебно- техническа експертиза, приета от районния съд. Изводите на въззивния съд са в съответствие със задължителната практика на ВКС -т.12 от ТР №1 от 19.05.2004 г. по гр.д. №1/2004 г. на ОСГК на ВКС, според която възлагането на делбения следва да се извърши по действителната пазарна цена, а това е цената, определена към момента на извършване на делбата. Разликата в цената на делбения имот, определена от първоинстанционния съд и от въззивния съд се дължи не на това, че двете инстанции са приели различен момент, към който подлежи на установяване пазарната цена на имота, а на начина на определянето й. Според въззивния съд приоритет следва да се даде на сравнителния метод, без да се вземат предвид данните от метода на вещната стойност и от метода на приходната стойност, за които е приел, че са спорни и неточни. Във връзка с тези изводи на съда касаторът не е поставил правен въпрос.

По първия правен въпрос касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР№ 100 от 20.01.1986 г. по гр.д. №54/1985 г. на ОСГК на ВС и решение №90 от 20.03.2006 г. по гр.д. №720/2005 г. на ВКС, I- во г.о. С първото от тези решения е даден отговор на въпроса за момента, от който възниква задължението за изплащане на присъдените суми за уравнение на дяловете на съделителите, който въпрос не е включен в предмета на настоящето дело, защото спорът е не за това от кога възниква задължението за плащане, а към кой момент следва да се определи цената на делбения имот.

В решение № 90 от 20.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 720/2005 г., I г. о. е прието, че обжалването на решението по сметки не може да касае момента на влизане в сила на решението по извършване на делбата. В случая въззивният съд не е направил различен извод – съобразил е, че в едната му част решението като необжалвано е влязло в сила и именно поради това е и определил пазарната цена на имота към момента на извършване на делбата.

По втория и петия въпрос, поставени от касатора не следва да се допуска касационно обжалване, защото въпросите дали вземането за парично уравнение съставлява самостоятелен иск и възможността да се извърши прихващане на вземането по сметките с насрещното вземане за уравнение на дяловете не са включени в предмета на делото и по тях съдът не се е произнасял. Спорен пред въззивния съд е бил въпросът за пазарната цена на имота, а възражение за прихващане на вземането на ищцата по сметките с това на ответниците за уравнение на дяловете е направено едва пред касационната инстанция.

Осмият и деветият въпрос, формулирани от касатора, не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, защото те касаят произнасянето на съда по претенцията по чл. 346 ГПК, относно която касационното производство подлежи на прекратяване. По същите съображения не следва да се допуска касационно обжалване и по третия правен въпрос, който е обоснован от касатора с доводи, относими към решението на въззивния съд по претенцията по сметките.

По четвъртия и шестия правен въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. В мотивите на решението е прието, че първоинстанционното решение в частта му за възлагане на имота не е обжалвано и е влязло в сила, но е постановен диспозитив за потвърждаване решението на районния съд в тази му част. Следователно в случая не се касае за недопустимост на съдебното решение поради произнасяне на съда извън предмета на спора, с който е сезиран, а за допусната очевидна фактическа грешка, която може да бъде поправена безсрочно по искане на страните или служебно от съда.

Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,