Определение № 3325 от 28.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1765/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. С. П. срещу определение № 759 от 29.11.2023 г. по в. гр. д. № 443/2023 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 679 от 11.07.2023 г. по гр. д. № 567/2023 г. на Дупнишкия районен съд за прекратяване на производството по делото. Жалбоподателката счита обжалваното определение за неправилно и незаконосъобразно, поради което иска отмяната му. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Т. С. П., с която е предявен установителен иск за собственост на основание наследство и давностно владение на 140 кв. м, представляващи реална част от южната страна на УПИ *-*, в кв. 22 по действащия регулационен план на [населено място], общ. К., утвърден със заповед за улична регулация № 4428/28.02.1936 г. и заповед за дворищна регулация № 4429/28.02.1936 г., целият с площ от 848 кв. м, при посочени граници на реалната част, които 140 кв. м, поради допусната грешка в посочения дворищнорегулационен план на [населено място], неправилно са отразени в очертанията на УПИ *-*, вместо като част от собствения на ищцата до 23.07.2021 г. УПИ *-*. Направено е и искане за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 23/2009 г., с който са се снабдили част от ответниците. Ищцата е посочила, че преди и след влизане в сила на дворищнорегулационния план на [населено място] е владяла и своила посочената площ, включена в пространствените рамки на УПИ *-*, като част от собствения й съседен УПИ *-*. С договор за покупко-продажба по нот. акт № 54/23.07.2021 г. ищцата е продала на К. С. В. собствения й УПИ *-* в кв. 22 по плана на [населено място], общ. К., с площ от 821 кв. м, ведно с находящите се в имота две жилищни сгради и гараж. Съдът е приел, че предявеният иск е недопустим, тъй като съгласно чл. 200 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19, като това правило не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. В настоящия случай спорната реална част не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗУТ за минимално лице и повърхност на урегулираните поземлени имоти в селищните образувания, поради което същата не би могла да бъде придобита чрез правна сделка или по давност като самостоятелен имот. В настоящия случай ищцата не може да обоснове легитимацията си, както и правния си интерес от предявяването на иска, с наличие на условията по чл. 200 ал. 2 ЗУТ, тъй като същата е продала останалата част от имота, попадаща в границите на УПИ *-* на трето лице, което не е страна по делото. Обстоятелството, че ищцата не навежда доводи да е собственик на имота, към който е присъединена спорната реална площ води до извода, че тя няма правен интерес от предявения установителния иск за собственост. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Допустимо ли е придобиване по давност на право на собственост върху идеални части от недвижим имот в рамките на владяна реална част, когато обектът на владението не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на собственост и не може да се присъедини към собствен съседен имот съгласно чл. 200 ЗУТ, при условие, че владението е осъществявано в периода между 1960 г. и 1973 г., и правото на собственост е придобито преди влизане в сила на забраните на ЗТСУ /отм./ и ЗУТ за придобиване по давност на части от имот, чрез осъществяване на давностно владение, и счита ли се, че владеещият собственик е изгубил придобитото право на собственост, след влизане в сила на забраните на ЗТСУ /отм./ и ЗУТ за това“, и 2. „Допустимо ли е български съд да постанови съдебен акт, с който отказва разглеждане на правен спор по предявен положителен иск за право на собственост на реално владяна част от имот, придобита от него на това основание преди влизане в сила на забраните на ЗТСУ /отм./, с мотив, че разпоредбите на чл. 56 ЗСТС /отм./ и чл. 200 ЗУТ, действащ към момента, забраняват такова придобиване, въпреки че ищцата е придобила въпросното право преди влизане в сила на гореописаните законови забрани и не се е разпореждала в полза на трето лице с претендираното от нея право на собственост до момента“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице, тъй като поставените в изложението въпроси не кореспондират на данните по делото, респ. на посочените по-горе съображения на съда за недопустимост на иска, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. В случая ищцата не е заявила твърдения, че е придобила идеална част от УПИ, а изложила доводи, че е собственик на реална част от 140 кв. м, която неправилно не е заснета към притежавания от нея до 23.07.2021 г. УПИ *-*, а е заснета към съседния УПИ *-*. Освен това посочената в изложението съдебна практика на ВКС (решение № 999 от 11.01.2010 г. по гр. д. № 3141/2008 г., IV г. о., решение № 520 от 20.10.2009 г. по гр. д. № 1285/2008 г., I г. о., и решение № 185 от 01.03.2010 г. по гр. д. № 280/2009 г., I г. о.) е неотносима към настоящата хипотеза, тъй като същата се отнася до възможността за придобиване на идеална част от парцел по давностно владение, осъществявано върху съответна реална част от парцела. Във връзка с останалите две основания за допускане на касационно обжалване не са посочени актове на КС на РБ или на Съда на ЕС, на които обжалваното решение да противоречи, нито са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното по-горе тълкувателно решение предпоставки относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното определение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,