Определение № 57 от 17.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 943/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на „Пробан“ ЕООД, „Паркландс 1“ ЕООД, „Паркландс 2“ ЕООД, „Паркландс 3“, „Паркландс 4“ ЕООД, „Паркландс 5“ ЕООД, „Паркландс 6“ ЕООД, „Паркландс 7“ ЕООД, „Паркландс 8“ ЕООД, „Паркландс 9“ ЕООД, „Паркландс 10“ ЕООД, „Паркландс 11“ ЕООД, „Паркландс 12“ ЕООД, „Паркландс 13“ ЕООД, „Паркландс 14“ ЕООД, „Паркландс 14А“ „Паркландс 15“ ЕООД, „Паркландс 16“ ЕООД, „Паркландс 17“ ЕООД, „Паркландс 18“ ЕООД, „Паркландс 19“ ЕООД, „Паркландс 20“ ЕООД, „Паркландс 21“ ЕООД, „Паркландс 22“ ЕООД, „Паркландс 23“ ЕООД, „Паркландс 24“ ЕООД, „Паркландс 25“ ЕООД, „Паркландс 26“ ЕООД, „Паркландс 27“ ЕООД, „Паркландс 28“ ЕООД, „Паркландс 29“ ЕООД, „Паркландс 30“ ЕООД, „Паркландс 31“ ЕООД, „Паркландс 31А“ ЕООД, „Паркландс 32“ ЕООД, „Паркландс 33“ ЕООД, „Паркландс 34“ ЕООД, „Паркландс 35“ ЕООД, „Паркландс 36“ ЕООД, „Паркландс 37“ ЕООД, „Паркландс 38“ ЕООД, „Паркландс 39“ ЕООД, „Паркландс 40“ ЕООД, „Паркландс 41“ ЕООД, „Паркландс 42“ ЕООД, „Паркландс 43“ ЕООД, „Паркландс 44“ ЕООД, „Паркландс 45“ ЕООД, „Паркландс 46“ ЕООД, „Паркландс 47“ ЕООД, „Паркландс 48“ ЕООД, „Паркландс 48А“ ЕООД, „Паркландс 49“ ЕООД, „Паркландс 50“ ЕООД, „Паркландс 51“ ЕООД, „Паркландс 52“ ЕООД, „Паркландс 53“ ЕООД, „Паркландс 54“ ЕООД, „Паркландс 55“ ЕООД, „Паркландс 56“ ЕООД, „Паркландс 57“ ЕООД, „Паркландс 58“ ЕООД, „Паркландс 59“ ЕООД, „Паркландс 60“ ЕООД, „Паркландс 61“ ЕООД, „Паркландс 62“ ЕООД, „Паркландс 63“ ЕООД, „Паркландс 64“ ЕООД, „Паркландс 65“ ЕООД, „Паркландс 66“ ЕООД, „Паркландс 67“ ЕООД, „Паркландс 68“ ЕООД, „Паркландс 69“ ЕООД, „Паркландс 70“ ЕООД, „Паркландс 71“ ЕООД, „Паркландс 72“ ЕООД, „Паркландс 73“ ЕООД, „Паркландс 74“ ЕООД, „Паркландс 75“ ЕООД, „Паркландс 76“ ЕООД, „Паркландс 76А“ ЕООД, „Паркландс 77“ ЕООД, „Паркландс 77А“ ЕООД, „Паркландс 78“ ЕООД, „Паркландс 79“ ЕООД, „Паркландс 80“ ЕООД, срещу решение № 1819 от 17.07.2019 г. по в. т. д. № 1894/2019 г. на Софийски апелативен съд в частите, с които са отхвърлени предявените от тях срещу “ЗД Евроинс” АД, [населено място] обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения по застрахователен договор № [ЕГН] от 22.12.2009 г., за вредите от настъпило на 16.05.2010 г. застрахователно събитие – наводнение, както и за заплащане на мораторни лихви върху обезщетенията. Касаторите поддържат, че в атакуваните му части обжалваното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Считат, че въззивният съд незаконосъобразно е отказал да вземе предвид като доказателствено средство за установяване вида и размера на претърпените от тях вреди оценителната експертиза, приета в производството по обезпечение на доказателства по гр. д. № 1430/2010г. на Районен съд-Разлог, в евентуалност – третото допълнително заключение на оценителната експертиза, приета в исковото производство. Изразяват несъгласие със становището, че част от увредените при наводнението вещи са изключени от застрахователното покритие, както и с посочената от съда начална дата, от която следва да бъдат начислени лихвите за забава върху дължимите застрахователни обезщетения. В касационната жалба са развити подробни съображения и срещу извода, че по делото не е доказано ищецът „Пробан“ ЕООД да е собственик на увредения имот. Изрично оплакване за неправилност на въззивното решение е заявено също в частта му за разноските с твърдението, че съдът не е следвало служебно да извършва компенсация между присъдените на страните разноски. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Когато с изрично пълномощно собственикът на застрахован имот упълномощи застраховащия го да получи застрахователно обезщетение, следва ли да се тълкува, че с това одобрява и самия застрахователен договор, щом би могъл да получи такова обезщетение само на договорно основание; 2. Ако собственикът на застрахован имот и движими вещи упълномощава трето лице, което е застраховащ, с правото да получи дължимото обезщетение, при липса на предписана от закона специална форма за одобрение на застрахователен договор, не означава ли, че собственикът одобрява сключения договор за застраховка на неговото имущество; Щом одобрява сключения застрахователен договор, не следва ли от това, че го приема изцяло и че всички извършени от третото лице действия го обвързват по начина, по който са били извършени; 3. Ако до одобрението му от собственика на застрахованото имущество застрахователният договор е в състояние на относителна недействителност, то след одобрението му не отпада ли тази недействителност с обратна сила и не валидира ли договора изцяло, от датата на сключването му, така че да обвързва не само застрахования собственик, но и застрахователя съобразно клаузите на застрахователния договор; 4. От коя дата се счита валидиран застрахователен договор, сключен от трето лице-застраховащ в полза на собственика на застрахованото имущество и от коя дата застрахователят дължи обезщетение при потвърждението на застрахователния договор от собственика на увреденото имущество; Когато застрахователят оспорва изцяло правното основание за застрахования собственик, има ли значение кога е узнал за потвърждаването на застрахователния договор от собствениците на застрахования имот и ако да, какво е това значение спрямо възникване на задължението му за изплащане на обезщетение; 5. Може ли да има различна сила и дата на валидиране на договора в зависимост от одобрението му така, че застрахователният договор да е валиден от датата на сключването му, но отговорността на застрахователя към застрахования собственик да възникне от датата на узнаване на одобрението му от собственика на застрахованото имущество, която е по-късна дата; 6. От кой момент се дължи лихва по застрахователното обезщетение при одобрен застрахователен договор, когато одобрение е направено след настъпване на застрахователното събитие и при изцяло платена застрахователна премия; 7. При приложение на чл. 161 ГПК как следва да се тълкуват доказателства за фактите, изходящи от едната страна (застрахования или неговия представител - застраховащ) до другата (застрахователя), която е препятствалата събирането им и следва ли да се приеме, че посочените в тези доказателства факти са доказани; Може ли съдът селективно да приложи нормата на чл. 161 ГПК по отношение на част от твърдяните от страната факти, за които другата е създала пречки за събиране на доказателства, а за друга част да не приложи тази разпоредба; 8. Обвързващо ли е за съда и ответника доказателство, събрано по реда на чл. 208 и сл. ГПК с участието на ответника, когато ищецът не е участвал в него, но се позовава на така събраното доказателство; С оглед упълномощаването на участвалия в това производство застраховащ „Пробан Дивелопмънтс Лимитид" от страна на ищците и потвърждаването на всички извършени от него процесуални действия, не следва ли да се приеме, че ищците също са обвързани от това доказателство; Само когато има пълно припокриване на страните ли в производството по обезпечение на доказателства събраното доказателство може да се използва или то е обвързващо за всяка една участвала в производството страна, независимо от останалите; 9. Когато в становището на страната има противоречащи си изявления или твърдения, свързани с оспорването на факти, не следва ли съдът да отдели спорното от безспорното и да изясни какво точно се оспорва, като тълкува изявленията на страната съобразно процесуалното й поведение и с оглед на активността й при проверката на доказателствата“. По отношение на въпроси № 7 и № 8 се поддържа, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а за всички останали въпроси – че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение № 64 от 15.06.2010 г. по т. д. № 667/2009 г. на I т. о. (за въпроси № 1- № 5), решение № 5 от 28.01.2014 г. по т. д. № 1837/2013 г. на II т. о. и решение № 86 от 10.07.2012 г. по т. д. № 467/2011 г. на I т. о. (за въпрос № 6); решение № 162 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 504/2009 г. на II г. о. и решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на IV г. о. (за въпрос № 9). Ответникът по касация – “ЗД Евроинс” АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 13.11.2020 г. Третото лице-помагач на страната на ищците – „Пробан Дивелопмънтс Лимитед“, остров Гърнзи, Великобритания – не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса. Същата е процесуално допустима обаче само в частта, касаеща отхвърлянето на два от исковете на ищеца „Пробан“ ЕООД, а именно – на иска за сумата 36 781 лв., представляваща застрахователно обезщетение за вреди върху общите части на сградата и на иска за сумата 78 470.92 лв., представляваща мораторна лихва върху присъдената сума 275 354.72 лв. – обезщетение за вреди по индивидуално притежавани вещи. В частта, касаеща останалите искове на ищеца „Пробан“ ЕООД, както и всички искове на другите 85 ищци, касационната жалба е недопустима, тъй като цената на всеки от тях е под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален размер 20 000 лв., при който е допустимо касационно обжалване на решенията по търговски дела, каквото е и настоящото. По касационната жалба на „Пробан“ ЕООД в допустимата й част: За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията на ищеца „Пробан“ ЕООД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените от настъпилото на 16.05.2010 г. застрахователно събитие (наводнение) вреди върху общите части на застрахования недвижим имот, въззивният съд е споделил извода, че същият не е доказал правото си на собственост върху нито една част от процесната сграда, в т. ч. и върху общите части от нея. Приел е, че по делото няма нито едно доказателство, че този ищец е бил или продължава да е собственик на каквато и да е част от сградата – нотариален акт, скица на земята или схема на сградата, от които да може да се установи, че е собственик на земята и части от сградата. Като ирелевантно е преценил обстоятелството, че именно ищецът „Пробан“ ЕООД е продал всички останали апартаменти, ведно с припадащите им се идеални части от сградата, на всеки един от останалите 85 ищци. Според съдебния състав, това обстоятелство не може да обоснове извод за принадлежност на правото на собственост в полза на посочения ищец. Като несъответстващо на данните по делото въззивният съд е счел твърдението на „Пробан“ ЕООД, че правото му на собственост не е било оспорвано от ответника, както и че същият двукратно го е признал на срещата, проведена на 26.07.2010 г. Във връзка с първото твърдение е посочил, че в раздел две, т. 4 /лист 571/ на отговора на исковата молба застрахователят е направил изрично оспорване на исковете поради това, че ищците не са представили документи за собственост, с които да установяват права върху застрахованото и увредено имущество, а във връзка с второто твърдение се е позовал на протокола от срещата на 26.07.2010г. /лист 1178 - 1181/, удостоверяващ, че ответникът е признал единствено представянето на нотариални актове. Освен това, според решаващия състав извънсъдебното признание на представител на ответника, че такива нотариални актове са му били представени, не освобождава ищеца от тежестта на доказване в спорното исково производството, че е собственик на отделни недвижими имоти в процесната сграда. Въззивната инстанция е счела за неоснователен довода на същия ищец за приложимост на разпоредбата на чл. 190, ал. 2 вр. с чл. 161 ГПК поради обстоятелството, че ответникът не е изпълнил задължението да представи преписката по щетата. Посочила е, че смисълът на разпоредбата на чл. 190, ал. 1 ГПК е да бъде задължена другата страна да представи документ, който не се намира в държане на страната, докато в случая се касае за документ, за който ищецът твърди, че е представил в препис на ответника, без да има твърдение, че не се намира в негово държане, както и причината поради която липсва, или че е бил предаден в оригинал на ответника. Освен това, съдебният състав е изтъкнал и съществуващата за ищеца възможност да се снабди с препис от собствения си нотариален акт от службата по вписванията. По отношение на претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 78 470.92 лв., представляваща мораторна лихва върху присъденото обезщетение за вреди по индивидуално притежавани от „Пробан“ ЕООД вещи в размер на 275 354.72 лв., въззивният съд е преценил същата за неоснователна и след отмяна на първоинстанционния акт в тази му част я е отхвърлил. За да стигне до този извод, решаващият състав е приел, че изискуемостта на вземането за присъденото обезщетение за вреди е настъпила в един по-късен момент – когато застрахователят е бил уведомен, че ищците-собственици на индивидуални обекти в сградата, са одобрили сключения от третото лице-помагач „Пробан Дивелопмънтс Лимитед“ от тяхно име застрахователен договор, тъй като до този момент договорът е бил в състояние на висяща недействителност. Съобразявайки клаузата на т. 95 от ОУ, че застрахователното обезщетение се изплаща най-късно до 10 дни след датата, на която застрахованите са предоставили всички документи, както и обстоятелството, че исковата молба е страдала от нередовности, които са отстранени от ищците, въззивният съд е преценил, че в случая забавата на ответника следва да се счита настъпила на 14.05.2014 г., т. е. след изтичането на 10 дни от датата 03.05.2014 г., когато на застрахователя-ответник е връчена поправената искова молба. С оглед на това, е приел, че за периода от 09.08.2010 г. до 14.05.2014 г. претенцията за мораторна лихва е неоснователна и подлежи на отхвърляне. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първите пет от поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. По отношение на въпроси № 1 - № 3 този извод произтича, от обстоятелството, че същите не са били предмет на обсъждане в обжалвания акт, доколкото въззивният съд само е констатирал наличието на дадени от собствениците на увредените имоти в полза на застраховалия ги „Пробан Дивелопмънтс Лимитед“ ЕООД пълномощни за получаване на дължимото им застрахователно обезщетение, но не е преценявал дали пълномощните представляват по своята същност одобрение на сключения застрахователен договор. По отношение на въпроси № 4 и № 5 отсъствието на общата предпоставка се дължи на несъответствието им с мотивите на въззивното решение. В основата на тези въпроси е становището на касатора „Пробан“ ЕООД, че одобряването на застрахователния договор от страна на собствениците на имотите има действие от момента на сключването му и именно от този момент застрахователят е обвързан от договора. Видно от мотивите на акта, въззивният съд не е изразил различно от посоченото становище досежно момента, от който одобреният застрахователен договор е станал задължителен за страните, но е счел, че до уведомяването на застрахователя за одобряването задължението му за заплащане на застрахователните обезщетения все още не е било изискуемо, който извод именно е обусловил отхвърлянето на акцесорните претенции. Освен липсата на обуславящ характер, за първите пет въпроса не е доказано и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Единственото решение по чл. 290 ГПК, на което се позовава касаторът – решение № 64 от 15.06.2010 г. по т. д. № 667/2009 г. на I т. о., е неотносима съдебна практика, тъй като същото не съдържа произнасяне по тези въпроси. В посоченото решение релевантен за спора е въпросът за възможността /невъзможността/ причинителят на вредата да направи възражение, свързано с валидността на застрахователното правоотношение между застрахования /увреденото лице/ и неговия застраховател /суброгиралия се в правата, т. е. ищец по иска с правно основание чл. 402 ТЗ/ отм./. При решаването на спора по същество съдебният състав е приел, че по всяко време, в това число и след настъпване на застрахователното събитие, лицето, което има застрахователен интерес, т. е. собственикът на имуществото би могъл да се ползва от договора, като изрично го одобри и получавайки правното положение на застраховано лице, може да претендира плащане на застрахователно обезщетение. Именно в този смисъл е и приетото в обжалваното въззивно решение. Безспорно, обуславящ за изхода на спора по претенцията за присъждане на лихва за забава върху застрахователното обезщетение е въпрос № 6 – о т кой момент се дължи лихва по застрахователното обезщетение при одобрен застрахователен договор, когато одобрението е направено след настъпване на застрахователното събитие. Не е доказано обаче твърдението на касатора, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Представените в тази връзка две решения на касационната инстанция, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не доказват заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като дават разрешение на въпроси, различни от поставения: решение № 5 от 28.01.2014 г. по т. д. № 1837/2013 г. на II т. о. третира въпроса дали се погасява правото на обезщетение на лизингодателя като страна по договор със застрахователя по имуществена застраховка „Каско” на МПС в случаите, когато настъпилата от застрахователно събитие щета се отстранява за сметка на лизингополучателя по силата на постигнато между страните по договора за финансов лизинг споразумение, а решение № 86 от 10.07.2012 г. по т. д. № 467/2011 г. на I т. о. е постановено по въпроса за приложението на разпоредбите на чл. 84, ал. 1 и 2 ЗЗД или чл. 84, ал. 3 ЗЗД за забавено плащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“, т. е. и двете решения не дават отговор на релевантния за настоящия спор въпрос. Като неотговарящ на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се прецени въпрос № 7, свързан с приложението на чл. 161 и чл. 190, ал. 1 ГПК. Въпросът е относим изцяло към правилността на направения от въззивния съд извод, че с оглед документа, който ответникът е бил задължен да представи – нотариален акт за собственост на ищеца, в случая не може да бъде приложена разпоредбата на чл. 190, ал. 1 ГПК, доколкото в държане на ответника се намира не оригинал, а препис на документа, като освен това самият ищец разполага с възможността да се снабди с препис от собствения си нотариален акт от службата по вписванията, в случай, че не разполага с оригинала му. Следователно, отговорът на поставения процесуалноправен въпрос е обусловен от извършената от съдебния състав конкретна преценка на доказателствата и твърденията на страните досежно документа, който ответникът е бил задължен да представи. Касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и по последния въпрос № 9. По отношение на този въпрос отсъства както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ирелевантността му произтича от това, че въпросът съдържа твърдението на касатора за „противоречащи си изявления или твърдения, свързани с оспорването на факти“ в становището на ответника, което обаче въззивният съд не е възприел. По-конкретно, решаващият състав не е споделил довода на ищеца, че правото му на собственост не е оспорено от застрахователя, като се е позовал на изричното становище на последния в раздел II, т. 4 от отговора на исковата молба за неоснователност на предявените искове поради обстоятелството, че ищците не са представили документи за собственост, с които да установят права върху застрахованото и увредено имущество. С оглед на това, не може да се счете, че съдът е преценил като „противоречащи си“ изявленията и твърденията на ответника, в какъвто смисъл е поставеният въпрос. Отделно от изложеното, посоченото от касатора решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на IV г. о. не доказва твърдението му, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Видно от мотивите на този акт, релевантен за разрешения с него спор е бил въпросът за доказателствената стойност на признанието на факти и признанието на иск, каквото въззивният съд е преценил, че не е налице в случая. Що се отнася до въпрос № 8, доколкото е свързан с претенциите, за които касационната жалба е недопустима, същият не подлежи на обсъждане. Поради всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от изхода на делото, предвид липса на изрично искане на ответника, съдът не се произнася по дължимостта на разноски. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК