Определение № 831 от 16.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 40/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. С. П. от [населено място] срещу въззивно решене на Софийски апелативен съд № 2059 от 27.12.2011 год., по гр.д.№ 1544/2011 год., в частта, с която е потвърдено решенето на Софийски градски съд № 718 от 10.02.2011 год., по гр.д.№ 4408/2008 год. за уважаване на предявената от ЗК [фирма], със седалище [населено място] срещу касатора, като ответник, обективно съединена искова претенция по чл.55, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 33 133.86 лв. - получено без основание застрахователно обезщетение по договор за застраховка „КАСКО ” на МПС, ведно със законната лихва, считано от 27.10.2008 год. до окончателното и изплащане и за присъдените на ищеца деловодни разноски в общ размер от 2750.68 лв.. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, свързани с преценката на доказателствения материал и съдържанието на изготвените от съда мотивите и на материалния закон – чл.190, ал.4 КЗ, касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основното несъгласие на касатора е със законосъобразността на извода на въззивния съд за отсъствие на надлежно придобито от негова страна право на собственост върху процесния лек автомобил, което д обуслови надлежно получаване на застрахователното обезщетение, като поддържа, че предвид вноса на вещта от чужбина, така издадената фактура, въз основа на която е извършена и регистрацията на МПС в КАТ и е разрешено временното му движение, удостоверява и принадлежността на правото на собственост на лицето, в чието владение тя се намира, като купувач. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано едновременно с всички предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Позовавайки се отново на твърдяните в касационната жалба пороци на въззивния съдебен акт касаторът поддържа, че ” въззивният съд се е произнесъл неправилно по процесуалноправния въпрос, свързан с правната квалификация на предявения иск”, като не е приложил специалните разпоредби на КЗ, а общата норма на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, поради което „обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 45 от 20.04.2010 год., по т.д.№ 516/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС”. Ответната по касационната жалба страна, чрез процесуалния си представител ю.к. Т.П., в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважена претенцията на ЗК [фирма] срещу С. С. П. за заплащане на сумата 33 133.86 лв., въззивният съд е приел, че ответникът е получил без основание застрахователно обезщетение от ищеца по застраховка „КАСКО ” на МПС – л.а. „БМВ”, модел 730, с временен рег.№ 339 Н 409, по повод настъпило ПТП на 02.12.2007 год., предпоставка за плащането на което е собствеността върху застрахованата вещ, поради което даденото, като недължимо, подлежи на връщане /кондикция/ в съответствие със законовото правило на чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Изложени са съображения, че доколкото от доказателствения материал по делото, преценен поотделно и в неговата съвкупност, се установява, че процесният л.а. не е собственост на ответника, тъй като липсва писмен договор, сключен с последния по реда на чл.144, ал.1 ЗДвП и регистрационен талон на автомобила, а на дружество, продаващо автомобили - „М. ДИ М. М. С.” – Италия, то приложената фактура № 203/Е от 05.11.2007 год., на която ответната по спора страна се позовава, макар и като частен свидетелстващ документ да индицира облигационна обвързаност между страните посочени в същата, не е достатъчна, за да се приеме, че застрахователното обезщетение е надлежно заплатено на лице, имащо право да го получи. При обосноваване на горния правен извод и препращайки към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, въззивната инстанция се е позовала, както на датата на приложеното писмено доказателство - удостоверение от Публичен автомобилен регистър на Областна служба П., която следваща тази посечена от ответника, като такава на придобиване на процесния л.а. от него, категорично опровергава да е осъществена твърдяната продажба между страните, така и на справка от официалния представител на автомобили „БМВ” за България, според която в правния мир не съществува произведен от завода производител л.а., притежаващ уникални индивидуализиращи белези, като този на застрахования от П.. Следователно съобразени задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, че материалноправният или процесуалноправен въпрос, попадащ в обсега на чл.280, ал.1 ГПК трябва да се включва в предмета на делото и в този см. да е от значение за изхода на конкретното дело, а не за правилността на постановеното решение или за възприемане на фактическата обстановка от решаващия съд, налага да се приеме, че соченото изискване е изпълнено единствено по отношение на поставения от касатора процесуалноправен въпрос, свързан с определяне правната квалификация на иска. По отношение на тази въпрос, обаче, не е налице поддържаното селективно основание- противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в цитираното в касационната жалба решение на ІІ т.о. на ВКС. При определяне правната квалификация на предявения иск, като такава по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД Софийски апелативен съд се е позовал изложените в исковата молба конкретни факти и обстоятелства, поддържани и в хода на делото, според които ответникът е получил плащане по имуществена застраховка „каско” при първоначална липса на основание, тъй като не е собственик на застрахованата вещ. Следователно обстоятелството, че дадената правна квалификация на спорното право в случая е обусловена от възприетите от решаващия съд факти по делото означава, че постановеният въззивен съдебен акт е съобразен с въведения от страните спорен предмет и в рамките на търсената от ищеца защита. Затова, щом по изложените по- горе съображения липсва вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим, то дали така определената правна квалификация е действителната, т.е., дали въззивният съд е подвел фактическите твърдения на ищеца в исковата молба под хипотезиса на точната правна норма касае единствено основателността на въведените касационните основания по чл. 281,т.3 ГПК, които, обаче, не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК и е ирелевантна за допускане на искания касационен контрол. В този см. е и разрешението, дадено на поставения въпрос на процесуалното право в цитираното решение на ІІ т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, съставляващо задължителна за съдилищата в страната практика според т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, което настоящият съдебен състав изцяло възприема. Според последното съдът квалифицира иска, като подвежда наведените в исковата молба фактически твърдения, от които ищецът черпи искането си за защита и съдействие, към съответната правна норма, която счита за приложима към спорното правоотношение, както е процедирал и въззивният съд, чиито процесуални действия в тази насока са обсъдени по- горе. Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, поради което при този изход на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК, съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за същите. Водим от горното, състав на ІІ т.о. на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК