Определение № 323 от 23.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1256/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Х. И. от [населено място] срещу решение № 12528 от 22.12.2020 г. по в. гр. д. № 681/2020 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 8698 от 18.12.2019 г. по гр. д. № 9140/2018 г. на Софийски градски съд I-18 състав в частта, с която предявеният срещу „Дженерали застраховане“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 21.03.2018 г. е отхвърлен за разликата от 70 000 лв. до 110 000 лв. Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Счита, че при определяне на дължимото й обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен задължителните указания в т. II на ППВС № 4/1968 г. и формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика и по-конкретно – не е дооценил в пълна степен заключението на медицинската експертиза; не е отдал необходимото значение на неблагоприятната прогноза по отношение фрактурата на лявата подбедрица; не са обсъдени в пълнота социално-икономическите условия в страната към момента на произшествието и като цяло не е изпълнил задължението си по чл. 12 ГПК да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните в тяхната съвкупност. Според касаторката, в резултат на посочените нарушения присъденото й обезщетение е занижено и не отговаря на изискването за справедливост. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/68 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост; 2. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователно обезщетение да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените; 3. Има ли задължение въззивната инстанция да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба и в производството пред въззивната инстанция доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение; 4. Следва ли въззивната инстанция посредством експертизи да установи всички нови представени пред нея по надлежния процесуален ред доказателства за продължаващи болки и страдания, както и търпени неудобства от ищеца във връзка с претендираните в исковата молба пред първа инстанция такива или съдът може да съобрази същите без нужните за това експертизи по постановяване на решението си; 5. Съставляват ли представени пред въззивната инстанция по надлежния процесуален ред доказателства за продължаващи болки и страдания, както и търпени неудобства от ищеца във връзка с претендираните в исковата молба пред първа инстанция „усложнения“, които съдът задължително следва да вземе предвид или ищецът, който ги претендира, има основание за същите с нова отделна претенция“. По отношение на първите три въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване съответно на: ППВС № 4/68 г., решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. 43/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 259 от 19.12.2014 г. по гр. д. 1746/2014 г. на ВКС, III г. о.; решение № 104 от 25.07.2014 г.; решение № 136 от 01.03.2012 г. по гр. д. 414/2010 г. на ВКС, III г. о.; по гр. д. 1746/2014 г. на ВКС, III г. о.; решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. 2974/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение № 158 от 17.10.2014 г. по т. д. 3594/2013 г. на ВКС, I т. о. (за първия въпрос); решение № 31 от 25.03.2014 г. по т. д. 1203/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение № 217 от 20.12.2017 г. по т. д. 990/2017 г. на ВКС, II т. о.; решение № 15 от 12.02.2018 г. по т. д. 1423/2017 г. на ВКС, II т. о. (за втория въпрос); решение № 142 от 30.03.2020 г. по т. д. 2970/2018 г. на ВКС, I т. о.; решение № 221 от 08.02.2016 г. по гр. д. 1453/2015 г. на ВКС, I г. о.; решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. 761/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др. (за третия въпрос). За останалите два въпроса бланкетно е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът – „Дженерали застраховане“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 16.04.2021 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд, съобразявайки факта, че първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение уважаването на предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата 40 000 лв., както и след самостоятелно обсъждане на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на „Дженерали застраховане“ АД, [населено място] за причинените на ищцата М. Х. И. неимуществени вреди от получени травматични увреждания в резултат от пътно-транспортно произшествие на 21.03.2018 г. По единствения спорен във въззивното производство въпрос за размера на дължимото обезщетение решаващият състав е преценил, че присъдената на ищцата сума 70 000 лв. представлява справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като е счел за неоснователни заявените както от нея, така и от ответния застраховател оплаквания във въззивните им жалби. При определяне на обезщетението въззивният съд е взел предвид вида и тежестта на уврежданията, получени от ищцата при произшествието – закрито счупване на костите на дясната подбедрица и закрито счупване на костите на лявата подбедрица в горната им част; извършено открито наместване на фрактурата на левия голям пищял и стабилизиране на костните фрагменти с Г-образна титанова плака и винтове; продължителността на лечебния и възстановителния период (общо 8 месеца); окончателно зарастване на фрактурата на дясната подбедрица с пълен обем на движенията в ставите и нормален тонус на мускулатурата на бедрото и окончателно зарастване на фрактурата на лявата подбедрица, но с останала малка деформация под ъгъл навън от 10 градуса, както и белег под коляното от проведената операция с дължина 12 см и ширина 0, 3 см с нарушена сетивност на кожата, хипотрофия на мускулатурата на лявото бедро, намалена сила на движенията на лявата колянна става; възрастта на ищцата (почти 40 години към датата на произшествието). Съдът е съобразил претърпените от пострадалата болки, включително интензивни, както и неудобствата от физическо естество, присъщи на увреждането; продължителността на болките и проведеното лечение, в това число оперативно (две остеосинтезни операции); търпените неудобства в битов план, налагащи помощ на друг човек; неблагоприятното въздействие на последиците от ПТП върху психиката на пострадалата; наличните козметични дефекти. Решаващият състав е взел предвид и претърпяната от ищцата в хода на процеса операция за изваждане на поставения остесинтезен материал, съпроводена от нови болки и страдания за период от около месец, която е била отчетена също и от първоинстанционния съд, но като предстояща. Освен това е съобразил обстоятелството, че на ищцата е била определена временна нетрудоспособност 30 % за срок от 3 години след ПТП, възпрепятстващо възможността й да престира пълноценно работна сила. При определяне на дължимото обезщетение съдът е взел предвид и конкретните икономически условия в страната към датата на увреждането, а като ориентир и съответните нива на застрахователно покритие към този момент. Върховен касационен съд, в настоящия му състав, намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Преди всичко, поставените от касаторката въпроси не отговарят на общото изискване да са обуславящи за изхода на конкретното дело, съобразно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първите два въпроса това следва от обстоятелството, че те касаят правилността на направените от въззивния съд изводи относно обема на претърпените от ищцата вреди и паричния им еквивалент, която, обаче, е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Освен това, не може да се счете, че въпросите са разрешени в противоречие с цитираната от касаторката задължителна и казуална практика – ППВС № 4/68 г. и решения по чл. 290 ГПК. Напротив, именно в съответствие с тази практика решаващият състав е съобразил всички специфични за конкретния случай обстоятелства, имащи значение за определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в т. ч. и икономическите условия в страната към релевантния за това момент – датата на произшествието. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за процесуалноправния въпрос (въпрос № 3), свързан със задълженията на въззивната инстанция да се произнесе по всички заявени в жалбата оплаквания за неправилност на първоинстанционния акт, се дължи на напълно абстрактния характер на въпроса, доколкото същият не е отнесен към мотивите на въззивното решение – липсва посочване кои именно доводи и оплаквания във въззивната жалба не са били обсъдени от решаващата инстанция. Необходимо е да се посочи също, че не е налице и твърдяното противоречие с практиката на касационната инстанция, тъй като въззивният съд е изпълнил стриктно задължението си да обсъди заявените и от двете страни доводи и възражения, като е посочил конкретни съображения по всяко оплакване. Що се отнася до последните два въпроса, същите не са обуславящи, тъй като касаят правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора да прецени дали е необходимо назначаването или не на експертиза (въпрос № 4) и дали представените във въззивното производство доказателства установяват твърдян от страната факт (въпрос № 5). Дори да се счетат за релевантни обаче, тези въпроси не биха могли да обосноват допускане на касационното обжалване и поради това, че поддържаното за тях основание е заявено напълно бланкетно – чрез цитиране на законовата разпоредба, без да е аргументирано наличието на двете кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са указанията в т. 1 и т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение. Поради изложените съображения касационният контрол не следва да бъде допуснат. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника „Дженерали застраховане“ АД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК