Определение № 759 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2764/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №2971/14.05.2024г. на М. Г., чрез адв. Ст. Т. срещу решение №77/28.03.2024г. по в. гр. д. №547/2023г. на Апелативен съд – Велико Т., потвърждаващо първоинстанционното решение, с което на основание чл. 42, ал. 1, б. „в“, предл. първо ЗН е обявено за нищожно саморъчно завещание от 26.04.2021г., с което В. Л. Т., починала на 16.12.2021г., е завещала в полза на М. Г. собствения си апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх. А, ет. 2. Според касатора решението е недопустимо, респективно неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че е постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, доколкото счита, че от значение за правния спор, е разрешението, което ще бъде дадено от ОСГК на ВКС по тълкувателно дело №2/2023г. Излага, че мотивът на наследодателката да завещае недвижимия имот е да изрази благодарност към облагодетелстваното лице, като касаторът твърди, че за завещанието и неговото съдържание е узнал едва след откриване на наследството, като съдът не е отчел, че към този момент задължението за полагане на грижи е било вече неизпълнимо поради смъртта на завещателката. Счита, че в случая се касае за условие, а не за непозволена тежест или неморален мотив, и подобно на дарението с тежест и под условие, действително е и завещанието с подобен модалитет. Твърди, че в разглеждания спор формулираното в завещанието условие за осъществяване на поведение от страна на облагодетелстваното лице приживе на завещателката не е невъзможно, неморално или противообществено, поради което и завещанието е действително и поражда правно действие. Обективирано е и искане за спиране на производството по делото до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело №2/2023г. на ОСГК на ВКС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличието на касационните основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и чл. 280, ал. 2 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. Следва ли съдът да спре производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора?, който въпрос се поставя във връзка с направеното от въззивника /сега касатор/ в производството пред Апелативен съд – Велико Търново искане за спиране на производството по делото до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГК на ВКС и оставянето му без уважение като неоснователно от съда.

2. Явява ли се недопустимо въззивно съдебно решение, постановено при наличието на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК? /уточнен и конкретизиран от настоящия състав, съобразно постановките на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, по който въпрос се твърди противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в тълкувателно решение № 1/09.07.2019 г. по тълк. д. №1/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

3. Явяват ли се условията в саморъчното завещание обективирани като: „… срещу обслужване, помощ от каквото и естество да е, пазаруване, наглеждане, придружаване до лекар и другаде, където се наложи и други услуги“ непозволена тежест или неморален мотив, действителни ли са такива разпореждания и има ли пречка да се приемат като действителни? Поставянето на този въпрос се мотивира със становището на касатора, че той е от значение за правилното разрешаване на спора, като в същото време е предмет на разглеждане по Тълкувателно дело №2/2023г.

Ответникът по касационната жалба – А. Л. Т., чрез адв. М Д., е депозирал писмен отговор, в който излага становище за неоснователност на същата и за липсата на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. С оглед подробно развитите съображения моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато – се моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като му бъдат присъдени сторените разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, попадащо в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасянето относно наличието на основания за допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Производството е образувано по предявени от А. Л. Т., в условията на обективно евентуално съединяване искове по чл. 42, б. „в“, предл. първо ЗН /главен/ и по чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН /евентуален/. Наведени са твърдения за нищожност на съставеното на 26.04.2021г. от В. Т., починала на 16.12.2021г., саморъчно завещание, с което тя е завещала в полза на ответника М. Г. собствения си апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх. А, ет. 2, тъй като изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено завещателното разпореждане противоречи на закона и на безвъзмездния характер на завещанието.

Въззивният съд е приел за установено, че ищецът А. Т. е наследник по закон на сестра си В. Т., починала на 16.12.2021г., която със саморъчно завещание от 16.12.2021г. е завещала на ответника М. Г. собствения си апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх. А, ет. 2. В завещанието е посочено, че актът на имуществено разпореждане се извършва при следните условия: „срещу обслужване, помощ от каквото й естество да е, пазаруване, наглеждане, придружаване до лекар и другаде където се наложи и други условия“. В хода на производството са събрани свидетелски показания за установяване психическото състояние на завещателката, предвид предявения в условията на евентуалност иск за унищожаване на завещанието като направено от лице, което към момента на съставянето му не е било способно да завещава. Въззивният съд е посочил, че от показанията на св. И. И. и св. И. П. се установяват близките и приятелски отношения между ответника и завещателката и осъщественото от М. Г. съдействие и грижа за В. Т., докато е била жива.

Предвид установената фактическа обстановка, въззивният съд е счел за основателен предявения на основание чл. 42, б. „в“, предл. първо ЗН иск за нищожност на съставеното на 26.04.2021г. от В. Т. саморъчно завещание. Посочил е, че тази разпоредба прогласява за нищожно завещателното разпореждане когато то или единственият мотив, поради който е направено, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави, като не поставя ограничения относно вида на завещателното разпореждане – частно или общо. Съдебният състав се е позовал на съдебната практика на ВКС /решение № 117 от 10.11.2015 г. по гр. д. № 710/2015г./, че мотивите на завещанието могат да бъдат различни – да се отблагодари, да се възнагради, да се въздаде справедливост, да се поощри, да се прояви щедрост, да се осигури нуждаещия се, да се накаже безотговорния – това са съображенията, които разкриват моралния интерес на завещателя от съставяне на завещанието, неговите цели и подбуди. Съдът е посочил, че волята на завещателя може да е обусловена от един мотив, от няколко свързани или няколко отделни мотива, като хипотезата на чл. 42, б. „в“, предл. първо ЗН изисква завещателното разпореждане да е съставено поради един единствен мотив, и именно този мотив да противоречи на закона, на обществения ред и на добрите нрави. Изложил е, че правнорелевантен е само изрично изразеният в завещанието мотив, като в оспореното завещание не е обективиран изрично благодарствен мотив, доколкото не съдържа думи и изрази, от тълкуването на които да се извлече такъв мотив. Съобразил е, че свидетелските показания, установяващи полаганите от ответника към наследодателката грижи, добро отношение, оказаните услуги и подкрепа, са ирелевантни за настоящия спор, доколкото с тях ответникът всъщност цели да обоснове благодарствен мотив, от какъвто по негова собствена субективна увереност и виждане, е била провокирана завещателката да извърши акта на имуществено разместване. Изложил е, че в текста на завещанието като „условие“ за настъпване на имущественото облагодетелстване е посочено изискването М. Г. да полага грижи и да предоставя услуги за завещателката до смъртта й. Посочил е, че разпоредбата на чл. 17, ал. 1 ЗН действително предвижда, че завещателните разпореждания могат да бъдат направени под условие или тежест, но се касае за такива модалитети, които пораждат задължения за заветника след откриване на наследството – смъртта на наследодателя, а не приживе на последния. Докато по настоящото дело едностранно вмененото задължение, посочено като „условие“, разкрива недвусмислено мотива за извършване на завещателното разпореждане – желанието и очакването на завещателката да получава от заветника бъдещи грижи, помощ и услуги до смъртта си. Предвид което съдът е приел, че единственият мотив, поради който е направено завещанието противоречи на закона, тъй като сочи възмездност на разпореждането, а това е несъвместимо с безвъзмездния характер на завещанието. Поради съвпадане на изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение е потвърдено като правилно и законосъобразно.

С постановеното по в. гр. д. №547/2023г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново решение, в тази част имащо характер на определение, е оставено без уважение искането на М. Г. за отмяна на протоколно определение от 28.02.2024г. за даване ход на делото по същество и спиране на производството по делото. Въззивният съд е изложил, че липсва основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото, тъй като съгласно разясненията в Тълкувателно решение №8 от 07.05.2014г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, дори поставеният в тълкувателното дело правен въпрос да е от значение за решаването на спора по конкретното дело, първата и въззивната инстанции не разполагат с правомощие да спират делото на това основание, а всякога дължат произнасяне по съществото на спора, като единствено Върховният касационен съд като последна инстанция може да спре производството по делото, за да обезпечи правилното и еднообразно прилагане на закона. Независимо от горното, е посочил, че въпросите, предмет на тълкувателно дело №2/2023г., са и неотносими към завещателното разпореждане – предмет на настоящия спор.

Настоящият състав на първо гражданско отделение на ВКС намира за неоснователно обективираното в касационната жалба на М. А. Г. искане за спиране на производството, по следните съображения:

Действително, според възприетото в т.1 на Тълкувателно решение №8 от 7.05.2014г. на ВКС по т. д. №8/2013г., ОСГТК, при образувано тълкувателно дело пред ВКС по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да се спира само в касационната инстанция на основание чл. 292 ГПК, а не и във въззивната и първата инстанция.

Към настоящи момент е постановено тълкувателно решение №2/2023г. от 21.01.2025г. по тълкувателно дело №2/2023г. по описа на ВКС, Гражданска колегия, с което се приема, че „Завещание, което е направено както заради вече положени грижи за завещателя, така и с оглед на бъдещи грижи, които ще бъдат полагани за него до края на живота му, не е нищожно на основание чл. 42, б.“в“ ЗН. В такъв случай при тълкуване волята на завещателя не може да се приеме, че е налице единствен мотив за съставяне на завещанието, който противоречи на закона поради нарушаване принципа за безвъзмездност на завещателното разпореждане.“

Доколкото към настоящия момент ОСГК на ВКС се е произнесло по посоченото от касатора тълкувателно дело, то не е налице основание за спиране на производството пред касационната инстанция.

Следва да се отбележи също, че не възникват съмнения за недопустимост на въззивното решение по смисъла на т. 1 на Тълкувателно Решение №1/2017 от 09.07.2019 год. по т. дело №1 по описа за 2017г. Въззивният не е допуснал процесуално нарушение като не е спрял висящото пред него производство, тъй като за него подобно задължение не съществува.

От друга страна, приетото в ТР №2/2023г. от 21.01.2025г. по тълкувателно дело №2/2023г. по описа на ВКС разрешение относно нищожността на завещателното разпореждане не могат да намерят приложение по настоящия казус. За да уважи предявеният иск по чл. 42 ЗН, въззивният състав е приел, че завещанието е нищожно, тъй като волята на завещателката е била мотивирана от желанието й да получава бъдещи грижи, помощ и услуги до края на живота си от лицето, на което завещава, т.е. в облагодетелствания акт изрично е посочен един единствен мотив, изразяващ се в полагане на грижи и предоставяне на услуги за период следващ съставянето на завещанието, съответно до настъпване смъртта на завещателката. Доколкото тълкувателното решение каса хипотеза, при която в завещателното разпореждане са изразени изрично два мотива: един благодарствен – за положени до съставяне на завещанието грижи и още един – за бъдещи такива, то същото нито е от значение за изхода на спора по настоящото дело, нито е представлявало основание за спиране на въззивното производство.

Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице поддържаните в изложението основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК по следните съображения:

Допускането на въззивното решение до касационно обжалване е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По първите два въпроса от изложението следва да се имат предвид аргументите по-горе досежно липсата на основание за спиране на производството по настоящото дело. Отказът на въззивния съд да спре производството до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело №2/2023г. на ОСГК на ВКС не е основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси, нито поражда съмнения за вероятна недопустимост на въззивното решение като основание по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. Произнасянето на въззивният съд е в съответствие със задължителната съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014г. по тълк. д. №8/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която първоинстанционният и въззивният съд не могат да спират производството по делото при образувано тълкувателно дело пред ВКС по правен въпрос, който е от значение за спора, с който са сезирани. Въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, предвид което не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, което би било основание за допускане на касационното обжалване.

Третият въпрос се отнася до правилността и законосъобразността на постановеното решение и изложените в него мотиви, поради което и съобразно задължителните указания, дадени в на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не може да бъде разгледан в настоящото производство, което е само досежно преценката за наличието на основанията за допустимост до касационен контрол по смисъла на чл. 280 ГПК. Според разясненията в цитираното по-горе тълкувателно решение, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Твърдяната незаконосъобразност не може да бъде предмет на проверка в настоящото производство, в което касационната инстанция преценява само наличието на предпоставките за допустимост по чл. 280 ГПК. Освен това, не е обосновано нито едно от двете сочени от касатора допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът не е посочил съдебна практика в противоречие, с която да се е произнесъл въззивният съд и не е изложил никакви доводи защо счита поставения въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

За пълнота следва да се отбележи, че според константната и непротиворечива съдебна практика на ВС и ВКС, нищожност на завещателното разпореждане на основание чл. 42, б. „в“ ЗН е налице, когато мотивът, формирал волята на завещателя, е той да бъде гледан и издържан от лицето, на което завещава. В този случай завещанието е с оглед на бъдеща имуществена облага, която не е била дадена от ползващия се от завещанието до момента на съставяне на завещанието, т. е. вменява му се задължение за гледане и издържане на завещателя за времето след съставянето на завещанието. Възлагането на такива задължения с материален еквивалент води до изгубване на безвъзмездния характер на завещанието и до неговата недействителност като противно на закона. С тази съдебна практика въззивният съд изцяло се е съобразил, като е посочил, че процесното завещание поставя като „условие“ за настъпването на имущественото облагодетелстване изискването М. Г. да полага грижи и да предоставя услуги на завещателката до смъртта й, който единствен мотив противоречи на закона, тъй като възмездността на разпореждането е несъвместимо с характера на завещанието като безвъзмезден акт.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, заявил такова искане, следва да се присъдят разноски за производството пред Върховния касационен съд в размер на 3000 лева, съобразно представения договор за правна защита и съдействие и списък на разноските.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,