Определение № 662 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 418/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 259/15.01.2024 г., подадена от Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, чрез процесуалния представител гл. инспектор А. Д., против определение № 3 от 03.01.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 519/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено определение № 260244 от 14.11.2023 г., постановено по гр. д. № 2174/2018 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което по реда на чл. 248 ГПК е допълнено определение № 260207 от 12.10.2023 г., постановено по гр. д. № 2174/2018 г. по описа на Окръжен съд - Варна, в частта му относно разноските, като КОНПИ е осъдена да заплати на адв. Д. П. Й. сумата от 12 107,96 лв., представляваща определено от съда възнаграждение за процесуално представителство в производството по гр. д. № 2174/2018 г. по описа на Окръжен съд - Варна, осъществено в полза на ответниците И. О. Т. и Надежда М. М., съразмерно прекратената част на предявените искове на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В частната касационна жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното определение и се иска отмяната му. Жалбоподателят се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещните страни по жалбата И. О. Т. и Надежда М. М., подаден чрез процесуалния представител адв. Д. Й., в който поддържа, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на определението, както и че жалбата е неоснователна. Претендира разноски за настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Производството по гр. д. № 2147/2018 г. по описа на Окръжен съд - Варна е образувано по предявени от КОНПИ против И. О. Т., Надежда М. М., С. И. О. и М. И. О. искове с правно основание чл. 153 ЗОНПИ, вр. § 5, ал. 2 на ЗОНПИ за отнемане от всеки от ответниците в полза на държавата на посоченото в исковата молба незаконно придобито имущество – недвижими имоти, движими вещи и парични суми, общо на стойност 302 168,46 лв. Поради извършен от ищеца частичен отказ от исковете с молба вх. № 265004/06.10.2023 г. /в съответствие с постановеното от него решение № 962/03.10.2023 г./, с определение № 260207/12.10.2023 г., постановено по гр. д. № 2174/2018 г. на Окръжен съд - Варна, производството е прекратено по отношение на искове с обща цена според исковата молба 148 168,68 лв. За ответниците И. О. Т. и Надежда М. М. е договорена безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., т. е. при условията на материално затруднени лица. Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е приложима и в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК или в случая се следва възнаграждение за съответната прекратена част от производството. С определение № 260244 от 14.11.2023 г., постановено по гр. д. № 2174/2018 г. по описа на Окръжен съд - Варна възнагражденията са присъдени в минимални размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС според цената на исковете против тези ответници, производството по които е прекратено. С обжалваното в настоящото производство определение въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките ищецът да бъде освободен от общото си задължение за заплащане на разноски при прекратяване на производството поради отказ от иска /чл. 78, ал. 4 ГПК/. Обстоятелството, че ответникът е бил обвинен в извършване на престъпление, попадащо в предметния обхват на чл. 108, ал. 1, т. 17 ЗОНПИ /съответно чл. 22, ал. 1, т. 17 от действалия към момента на образуване на проверката ЗОПДНПИ /отм.//, за което ищецът е бил уведомен на 09.01.2018 г., само по себе си не е повод за предявяване против него и свързаните му лица на искове с правно основание чл. 74 ЗОПДНПИ /отм./, сега чл. 153 ЗОНПИ, за отнемане на незаконно придобито имущество. Ищецът е този, който образува против лица, на които е повдигнато съответно обвинение, производство за отнемане на незаконно придобито имущество, тогава, когато може да се направи обосновано предположение, че дадено имущество е незаконно придобито, а обосновано предположение е налице, когато след проверка се установи значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице. Разпоредбите на ЗОПДНПИ /отм./, вр. § 5, т. 1 ПЗР на ЗОНПИ /според редакцията на нормата, действала от ДВ, бр. 7/2018 г. до изменението й с ДВ, бр. 1/2019 г./, уреждащи тези предпоставки, приложими към периода на извършване проверка на имуществото на ответника, вземане на решение за образуване на производство на 04.07.2018 г. и за предявяване на исковете на 19.09.2018 г., не са били променени, и са с идентично съдържание и в разпоредбите на ЗОНПИ, приложими по делото след изменението на § 5 ПЗР на ЗОНПИ с ДВ, бр. 1/2019 г. Постановеното ТР № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС не дава ново тълкуване на закона-предходно тълкувателно решение по тези въпроси не е било постановявано. Решението е постановено поради съществуваща противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 124, ал. 1, предл. първо ЗСВ по посочените в него въпроси, поради което и не може да се приеме, че поради поведението на ответника са настъпили нови обстоятелства, погасяващи спорното материално право, веднага след което ищецът се е отказал от претенцията си. При липсата на посочените предпоставки, искането за възлагане на разноските по прекратената поради отказ от исковете част от производството в тежест на ответниците се явява неоснователно. Не са налице и предпоставките за прилагане на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ, защото отказът не е извършен поради събрани в хода на съдебното производство доказателства, които ответниците са могли да представят, но не са представили в процедурата по чл. 136 и сл. от ЗОНПИ /чл. 57 и сл. от ЗОПДНПИ /отм.//, а защото се е претендирало отнемането на имущества, които, според разрешенията в посоченото ТР, не съставляват „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 ДР на ЗОНПИ и съответно не подлежат на отнемане. Касателно претенцията за отнемане на движими вещи /златни накити/, то видно е, че производството по същата против И. Т. О. продължава и не е предмет на извършения отказ, съответно и по нея с обжалваното определение не са присъждани разноски. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В приложеното към частната касационна жалба изложение жалбоподателят се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следния правен въпрос: „Следва ли да се заплащат съдебно деловодни разноски при прекратяване на производството по дело поради направен отказ от иска, когато отказа от иска, е породен от факти, настъпили след предявяването на иска, като ищецът веднага след това се е отказал от иска си и не следва ли отговорността за разноски да се понесе от ответника, ако ответникът с поведението си е станал причина за предявяването на иска?“. Сочи, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, IV г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, IV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, IV г. о., определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, I г. о. и др. в същия смисъл. Не се разкрива поддържаното от КОНПИ основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният правен въпрос е решен в съответствие с приетото в практиката /включително и посочената от частния жалбоподател практика/ разрешение, че при прекратяване на делото съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК възниква правото на ответника на разноски при оттегляне на/отказ от иска, доколкото същият е направил своевременно искане за присъждането им. Когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства /след подаване на исковата молба/ ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. В този смисъл определение № 201/19.08.2022 г. по ч. гр. д. № 2078/2022 г. на ВКС, I г. о. и цитираните в него: определение № 238/27.05.2021 г. по ч. т. д. № 854/2021 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, I г. о. Съдът е установил, че с поведението си ответниците не са дали повод за предявяването на иска. Отказът от иска е мотивиран с взето решение на КОНПИ след постановяване на тълкувателно решение № 4/2021 от 18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, но с приетото тълкувателно решение само е уеднаквена практиката по прилагането на закона. Ето защо, съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, ответниците имат право на разноски при прекратяване на делото, съразмерно на частта, за която е било прекратено делото поради отказ от иска. Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на определението. В настоящото производство на ответниците по частната жалба не следва да се присъждат разноски. Производство по чл. 248 ГПК не е самостоятелно производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. То е способ за защита срещу неправилно присъждане на разноски – чрез допълването на съдебния акт, когато те не са присъдени или чрез неговото изменение, когато са неправилно определени, без да се обжалва по същество съдебния акт. Интересът в това производство е материален, но не и самостоятелен като предмет на защита и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса относно разноските. Противното ще противоречи на целта за закона, както и на уредбата на института на разноските, уреден в чл. 78 и сл. ГПК. Това разрешение се отнася и до възможността за присъждане на разноски по подадените частни жалби срещу определения по чл. 248, ал. 3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение