Определение № 1995 от 27.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 329/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците Г. Ж. Ч., Б. А. Ч. и А. Ж. Чорилков с процесуални представители адвокат С. В. М. и адвокат С. К. Малинова срещу решение № 411 от 22.11.2024 г. по в. гр. дело № 552/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което след отмяна на решение № 834 от 21.06.2024 г. по гр. дело № 78/2024 г. на Районен съд – Пазарджик е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. Ж. Ч., Б. А. Ч. и А. Ж. Чорилков против „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че Г. Ж. Ч., Б. А. Ч. и А. Ж. Чорилков не дължат на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата 6 905,47 лв., от които 5 309,80 лв. – главница, 892,30 лв. - наказателна лихва за периода от 14.06.2012 г. до 14.03.2012 г., 703,37 лв. - просрочена лихва за периода от 06.12.2010 г. до 13.11.2011 г., ведно със законната лихва от 19.03.2012 г. до изплащане на вземането, както и разноски в размер 138,11 лв. по издадения изпълнителен лист от 23.04.2012 г. по ч. гр. д. № 1131/2012 г. на Районен съд - Пазарджик, които суми са предмет на принудително изпълнение по изпълнително дело № 202/2023 г. по описа на ЧСИ В. Б., рег. № 886 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд - Пазарджик, поради погасяването им по давност. С въззивното решение ищците са осъдени да заплатят на ответника сумата 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство, както и сумата в размер общо 281,20 лв. – разноски за въззивното производство, от които 181,20 лв. - заплатена държавна такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в касационната жалба и приложено към нея изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Частичното плащане на едно задължение съставлява ли признание за цялото задължение и води ли до последиците на чл. 116, б. „а“ ЗЗД? – противоречие с решение № 26/24.07.2018 г. по т. д. № 1853/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 255/26.03.2013 г. по т. д. № 145/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 161 по т. д. № 1934/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., Тълкувателно решение № 2/2023 г. от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС

2. Извършени по силата на упълномощаването по чл. 18 ЗЧСИ действия прекъсват ли погасителната давност по отношения вземанията по издадения изпълнителен лист, независимо дали изпълнителният способ е успешен или не? – противоречие с Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК па ВКС

3. Прекъсването или спирането на погасителната давност спрямо един солидарен длъжник има ли действие но отношение на останалите съдлъжнпци? - противоречие с Тълкувателно решение № 2/04.07.2023 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС

Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД чрез процесуален представител главен юрисконсулт М. М. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че въззивното решение е правилно, тъй като е постановено при спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила и е обосновано, като излага подробни съображения в подадения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговор. Прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт поради това, че посочените от касатора правни въпроси не са обусловили изхода на делото, евентуално не са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че ответникът е кредитор на ищците за вземането по издадения срещу последните на 23.04.2012 г. по ч. гр. д. № 1131/2012 г. на Районен съд – Пазарджик изпълнителен лист. Установил е, че вземането произтича от сключен на 30.11.2009 г. между ищците и „Прокредит банк /България/“ АД /трето неучастващо по делото лице/ договор за кредит, анекс към него и договор за встъпване в дълг, впоследствие е прехвърлено на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД с договор за цесия от 17.12.2014 г., влязъл в сила на 05.01.2015 г., като ищците са надлежно уведомени за извършеното прехвърляне на вземането. Констатирал е, че въз основа на издадения изпълнител лист и молба вх. рег. № 7745/07.11.2014 г., подадена от „Прокредит банк /България/“ АД, срещу Г. Ч., Б. Ч. и А. Чорилков е образувано изп. дело № 987/2014 г. по описа на ЧСИ Д. С., рег. № 889 на КЧСИ, с район на действие ОС – Пазарджик. С постановление от 09.08.2016 г. на ЧСИ Д. С. ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД е конституиран като взискател по изпълнителното делото и производството по отношение на „Прокредит банк /България/“ АД е прекратено. С постановление от 21.02.2019 г. на ЧСИ Д. С. производството по изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Въз основа на молба вх. № 4587/30.08.2023 г., подадена от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, и същия изпълнителен лист е образувано изп. дело № 202/2023 г. по описа на ЧСИ В. Б., с рег. № 886 на К. на ЧСИ, с район на действие ОС - Пазарджик.

Предвид датата на образуване на първото изпълнително производство – 07.11.2014 г., съдебният състав е приел, че приложение намира ППВС № 3/18.11.1980 г., поради което с образуване на изпълнителното дело погасителната давност се счита за спряла. Позовавайки се на задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК и Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, и предвид обстоятелството, че изпълнителното дело е било висящо към 26.06.2015 г. /момента на приемане на ТР № 2/26.26.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ въззивната инстанция е счела, че давността за вземането е започнала да тече от 26.06.2015 г. Съобразила е, че вземането е установено със заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, длъжниците не са упражнили правото си на възражение срещу заповедта, поради което е приложима общата петгодишна давност съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, както за главницата, така и за присъдените лихви и разноски.

Въззивният съд е приел, че новата петгодишна давност е започнала да тече след 26.06.2015 г. и е следвало да изтече на 26.06.2020 г., но този период обхваща и периода на обявеното извънредно положение в Република България със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение /ДВ, бр. 28/28.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г./. Предвид разпоредбите на чл. 3, т. 2 от посочения закон и § 13 от ПЗР на Закона за здравето /обн. в ДВ, бр. 44/13.05.2020 г./ е констатирал, че давностният срок през периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. е спрял да тече и е продължил да тече, считано от 21.05.2020 г., като времето от 2 месеца и 8 дни следва да се добави след датата 26.06.2020 г., поради което е заключил, че давността за процесните вземания би изтекла на 04.09.2020 г.

Относно прекъсване на давностния срок за вземанията срещу тримата ищци въззивната инстанция е изложила и следните обстоятелства и доводи:

По изп. дело № 987/2014 г. по описа на ЧСИ Д. С., рег. № 889 са били предприемани изпълнителни действия от страна на съдебния изпълнител, упълномощен изрично с молбата за образуване на изпълнителното дело с правомощията по чл. 18 ЗЧСИ, както и множество доброволни плащания от длъжниците, които прекъсват погасителната давност за вземането след 26.06.2015 г. и след които действия започва да тече нова погасителна давност.

Изводът, че извършените от ищците доброволни частични плащания прекъсват погасителната давност по отношение на вземанията по посоченото изпълнително дело, е аргументиран с признание на дълга от страна на длъжниците съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД и Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на длъжника Б. Ч. съдебният състав се е позовал на подадената от него до ЧСИ на 25.11.2014 г. молба за разсрочване на задължението на месечни вноски по конкретното изпълнително дело; самата молба е подадена непосредствено след получаване на поканата за доброволно изпълнение, в която ясно и недвусмислено е посочен целият размер на задължението по изпълнителното дело и претендираното от взискателя вземане; след 26.06.2015 г. през периода от 11.01.2016 г. до 28.03.2018 г. длъжникът е извършвал плащания по делото, отразени и върху гърба на изпълнителния лист и изплащани на взискателя - първоначално на „Прокредит банк /България/ АД, а впоследствие на „ЕОС Матрикс“ ЕООД; според въззивния съд от тези действия, макар и плащанията да са частични, логически следва изводът, че длъжникът признава дълга си, а с това се прекъсва давността; последното плащане е извършено на 21.01.2019 г. Приел е, че давността е прекъсната и с наложените запори на трудово възнаграждение на 21.06.2018 г. и 28.12.2018 г.

Относно ищцата Г. Ч. въззивната инстанция е посочила, че след получаване на поканата за доброволно изпълнение по конкретното изпълнително дело също е извършвала регулярни и периодични плащания по изпълнителното дело директно по сметката на ЧСИ през периода от 08.12.2014 г. /образуване на изпълнителното производство/ до 21.01.2019г. /прекратяване на производството/.

Действия, прекъсващи давността са предприемани и срещу длъжника А. Чорилков - наложена възбрана върху негов недвижим имот през м. ноември 2024 г.; наложен запор на трудовото му възнаграждение на 25.11.2014 г.; по делото са постъпили плащания от работодателя му, последното от които на 10.03.2015г.; Чорилков също е извършил частично доброволно плащане по делото на 27.04.2015г. по сметката на ЧСИ по номера на посоченото дело.

Съдебният състав е посочил, че давността се прекъсва с всяко плащане по делото, като размерът на сумата е без значение, а съгласно Тълкувателно решение № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС настъпването на перемпция е без значение за прекъсването на давността, тъй като се касае до различни правни институти с различни последици. Поради това, че длъжниците не са възразили срещу издадената заповед за изпълнение, съответно срещу размера на дълга или неговото основание, а напротив, периодично всеки от тях е извършвал частични плащания именно по образуваното срещу тях от взискателя изпълнително дело, директно по сметката на ЧСИ, въззивната инстанция е заключила, че с постъплението на суми именно по конкретното изпълнително дело, доброволно заплатени от страна на длъжниците, се прекъсва погасителната давност по отношение на вземането по това изпълнителното дело.

Във въззивното решение е прието, че погасителната давност по отношение на вземанията срещу ищците е прекъсвана и с налагане на запори върху трудовите възнаграждения, получавани от Б. Ч. и А. Чорилков: по изп. дело № 987/2014 г. по описа на ЧСИ С., по силата на дадените с молбата за образуване на делото права по чл. 18 ЗЧСИ съдебният изпълнител е извършил справки и е наложил на 21.06.2018 г. запори върху трудовите възнаграждения на длъжниците Ч. и Чорилков, получавани от работодателя им „СИТ-2007“ ЕООД. Изложени са съображения, че обстоятелството, че двамата длъжници не са в трудови правоотношения с дружеството от 13.04.2018 г. не означава, че с налагането на тези запори давността не е прекъсната, тъй като действията на ЧСИ, извършени по силата на упълномощаването по чл. 18 ЧСИ прекъсват погасителната давност по отношение на вземанията по издадения изпълнителен лист, независимо дали изпълнителният способ е успешен или не. Посочено е, че за определяне на вида на действието от значение е материализираното в него изявление на съдебния изпълнител, а не дали са настъпили свързаните с това изявление правни последици съгласно т. 5 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че за налагането на запора, респективно прекъсването на давността, не е необходимо нито вземането да съществува, нито посредством запора взискателят да бъде частично или изцяло удовлетворен, поради което не може да се игнорира действието на запора по отношение на давността само поради факта, че трудовото правоотношение на длъжника с работодателя му е прекратено. След тези запори, по отношение на длъжника Ч. е предприето и последващо действие - отново налагане на запор на трудово възнаграждение от 28.12.2018 г. в „Алпетранс България“ ЕООД, което действие, независимо дали към датата на налагането на запора длъжникът все още е работил в дружеството, също прекъсва давността за вземането и започва да тече нова петгодишна давност.

С оглед постановките на т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, съдебният състав е направил извод, че всички действия и доброволни плащания са прекъсвали давността по смисъла на чл. 116 ЗЗД независимо от това дали е настъпила перемпция по делото или не. Нова давност за вземането е започвала да тече след всяко от тези изпълнителни действия и доброволни плащания, последното от които е на 21.01.2019 г. От тази дата следва да тече петгодишна погасителна давност, която би била изтекла на 21.01.2024 г., но предвид спирането на давността съобразно обявеното извънредно положение през 2020г. съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение и § 13 от ПЗР на Закона за здравето и добавяне на времето от 2 месеца и 8 дни след датата 21.01.2024 г., то давността за процесните вземания би изтекла на 29.03.2024 г., т. е. след датата на подаване на исковата молба по настоящото дело - 09.01.2024г.

Въззивният съд е съобразил също, че въз основа на процесния изпълнителен лист, обективиращ вземането на ответника, на 30.08.2023 г. преди изтичането на давностния срок е образувано ново изп. дело № 202/2023 г. по описа на ЧСИ В. Б., като още с молбата за образуване на изпълнителното делото е поискано извършване на изпълнителни действия по налагане на запори върху банковите сметки, в случай, че се открият такива, като са заплатени таксите за това. В рамките на новото изпълнително производство са предприемани изпълнителни действия, които също прекъсват погасителната давност за процесното вземане, а именно: на 14.09.2023 г. по искане на взискателя са изпратени запорни съобщения за налагане на запори на банкови сметки, както и запори на трудови възнаграждения на длъжниците; въз основа на предприетите действия по новото изпълнително дело са постъпвали суми, които са заплатени на взискателя - ответник по делото; след всяко от тези действия започва да тече нова петгодишна давност, която в настоящия случай би изтекла едва през 2028 г.

По изложените съображения е направен извод, че погасителната давност за процесното вземане на ответника срещу ищците не е изтекла, съответно процесното вземане на ответника срещу тях не е погасено по давност, като последните продължават да дължат изпълнение по издадения изпълнителен лист от 23.04.2012 г. по ч. гр. д. № 1131/2012 г. на Районен съд - Пазарджик, въз основа на който е образувано изп. дело № 202/2023 г. по описа на ЧСИ В. Б., с рег. № 886 на К. на ЧСИ, с район на действие ОС - Пазарджик.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касаторите първи материалноправен въпрос е релевантен само по отношение на касатора Г. Ж. Ч., тъй като е обусловил правния извод, че с извършените от нея доброволни частични плащания, последното от които е на 21.01.2019 г., е прекъсната погасителната давност по отношение на вземанията по изп. дело № 987/2014 г. по описа на ЧСИ Д. С., рег. № 889 и до образуване на изп. дело № 202/2023 г. по описа на ЧСИ В. Б., рег. № 886 и предприемане на изпълнителните действия по него новата погасителна давност не е изтекла. По отношение на този въпрос следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска, предявен от Г. Ж. Ч., на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на неговото разрешаване в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението към касационната жалба решения на ВКС, както и в Тълкувателно решение № 4/14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 98/26.07.2013 г. по т. д. № 851/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 87/24.07.2015 г. по т. д. № 1171/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о. и други.

Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по исковете, предявени от Б. А. Ч. и А. Ж. Чорилков, по първия материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е единствено обуславящ решаващите изводи на въззивната инстанция. Отговорът на този въпрос няма да е от значение за изхода на спора, доколкото изводът, че погасителната давност за процесното вземане на ответника срещу посочените двама ищци не е изтекла, е аргументиран и с други обстоятелства и доводи, а именно с прекъсване на започналата да тече на 26.06.2015 г. погасителна давност поради насочване на изпълнението срещу вземания на длъжниците с налагане на запор на трудови възнаграждения през м. юни и м. декември 2018 г., подаване на молба вх. № 4587/30.08.2023 г. преди изтичане на давностния срок за образуване на изпълнително производство и за извършване на изпълнителни действия чрез налагане на запори върху банковите сметки в случай, че се открият такива, налагане на запор върху банкови сметки на Б. Ч. в определени банки.

Посоченият от касаторите втори материалноправен въпрос е обвързан с направеното оплакване за неправилно и в противоречие с материалния закон разширено тълкуване и приложение на Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на запорите върху трудови възнаграждения на Б. Ч. и А. Чорилков в случаите на прекратено към момента на налагане на запора трудово правоотношение. Материалноправният въпрос е релевантен, тъй като е обусловил правните изводи на въззивната инстанция за прекъсване на погасителната давност по отношение на вземанията от Б. Ч. и А. Чорилков с налагане на запорите върху трудовите възнаграждения независимо дали изпълнителният способ е успешен или не.

Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос е неоснователен поради това, че не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В мотивите на т. 5 от Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС е изразено следното: „Вземането не съществува като факт от обективната действителност, поради което установяването му и правата върху него не може да бъде извършено чрез проверка, подобна на тази по чл. 465 ГПК за движимите вещи и по чл. 483 ГПК за недвижимите имоти. Затова при налагането на запора не се изисква предварителна проверка за това дали вземането действително съществува. Налагането на запора и последващите изпълнителни действия по отношение на вземането се предприемат само въз основа на твърденията на взискателя, че неговият длъжник има определено вземане към трето лице. Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това действие със съществуването на вземането. Последното не е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за това, дали той може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за удовлетворяване на взискателя или не. В случай, че вземането не съществува, запорът не може да породи предвидените в закона последици, а оттам и не може да се реализира изпълнителния способ, от който той е част, като вземането на кредитора ще остане неудовлетворено.“ Като е приел, че наложените от ЧСИ запори върху трудовите възнаграждения на Б. Ч. и А. Чорилков прекъсват погасителната давност по отношение на вземанията по издадения изпълнителен лист, независимо дали изпълнителният способ е успешен или не, въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС, която намира приложение и в настоящия случай.

Формулираният от касаторите трети материалноправен въпрос е относим към приложението на разпоредбата на чл. 125, ал. 1 ЗЗД, но същият не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивната инстанция и постановеният правен резултат не е обусловен от неговото разрешаване. В мотивите към решението липсва произнасяне дали предприемането на изпълнително действие спрямо имуществото на един от солидарните длъжници в изпълнителното производство прекъсва петгодишната погасителна давност спрямо другите участващи в производството солидарни длъжници, дали прекъсването или спирането на погасителната давност срещу един от солидарните длъжници в изпълнителното производство има правно значение за останалите солидарни длъжници в изпълнителното производство, дали липсата на изпълнителни действия по отношение на солидарен длъжник в изпълнителното производство води до изтичане на погасителната давност спрямо него и следва ли да се разграничават давността и перемпцията в изпълнителен процес с множество солидарни длъжници. Въззивният съд е изложил съображения, относими към прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК в смисъл, че в случаите на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници, доколкото за настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството. Изложените съображения са в съответствие със задължителната практика, обективирана в мотивите на т. 1 на Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, в които е направено разграничение на прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и предвидения в него преклузивен срок, от една страна, и прекъсването и спирането на погасителната давност срещу един от солидарните длъжници по смисъла на чл. 125, ал. 1 ЗЗД, свързани с материалноправния срок, от друга страна.

Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Пазарджик само в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. Ж. Ч. против „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че Г. Ж. Ч. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата 6 905,47 лв., от която 5 309,80 лв. – главница, 892,30 лв. - наказателна лихва за периода от 14.06.2012 г. до 14.03.2012 г., 703,37 лв. - просрочена лихва за периода от 06.12.2010 г. до 13.11.2011 г., ведно със законната лихва от 19.03.2012 г. до изплащане на вземането, както и разноски в размер 138,11 лв. по издадения изпълнителен лист от 23.04.2012 г. по ч. гр. д. № 1131/2012 г. на Районен съд - Пазарджик, които суми са предмет на принудително изпълнение по изпълнително дело № 202/2023 г. по описа на ЧСИ В. Б., рег. № 886 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд - Пазарджик, поради погасяването им по давност, както и в частта за присъдените разноски, по първия материалноправен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 140,87 лв.

По отношение на въззивното решение в останалата му част, с която са отхвърлени предявените от Б. А. Ч. и А. Ж. Чорилков срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД искове по чл. 439 ГПК и същите са осъдени да заплатят на ответника направените по делото разноски, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, разноски на касаторите Б. А. Ч. и А. Ж. Чорилков не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите Б. А. Ч. и А. Ж. Чорилков следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД юрисконсултско възнаграждение в размер 100 лв. за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение