Определение № 2102 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2393/2023 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Р. Фероса“ Е., [населено място], представлявано от управителя си М. Д., чрез процесуалния си представител адв. И. З., против определение № 168 от 14.03.2023 г. на Апелативен съд - В., постановено по в. ч. гр. д. № 106/2023 г., с което е потвърдено разпореждане № 365 от 19.01.2023 г., постановено по гр. д. № 1350/2022 г. на Окръжен съд - Варна, с което е оставена без разглеждане молбата на „Р. Фероса“ Е., в качеството му на ответник, за отмяна на определението на съда за освобождаване на ищеца от такси и разноски.

В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна.

В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси:

1. Следва ли в мотивите на въззивната инстанция, като инстанция по същество, да се съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения, както и изрични и ясни мотиви и/или липса на такива защо съдът счита доводите и възраженията на страната за неоснователни или защо игнорира доказателства по делото, по които е налице противоречие с възприетата от него фактическа обстановка и с изградената въз основа на нея правна квалификация на спорното право?

Изложени са съображения, че въззивната инстанция не е разгледала доводите и съображенията на жалбоподателя, основани на представените от него доказателства, свързани с имущественото състояние на ищеца, който е освободен от внасяне на такси и разноски. Твърди се противоречие с практиката на ВКС - решение № 149 от 15.10.2019 г. по гр. дело № 60078/2016 г. на І г.о., решение № 97 от 02.05.2019 г. по гр. дело № 3457/2018 г. на ІV г.о. и решение № 151 от 30.07.2019 г. по гр. дело № 3044/2018 г. на ІІІ г.о.

2. Има ли правен интерес насрещната страна да иска отмяна на определението за освобождаване от такси и разноски? Сочи се противоречие на изводите с определение № 79 от 25.02.2022 г. по ч.т.д. № 198/2022 г. на І-во т.о.

В изложението са изложени твърдения и за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Сочат се съображения за липса на собствени мотиви на въззивната инстанция относно извода на съда, че ответникът не е страна по чл. 83 ГПК и за него не е налице правен интерес от исканата отмяна. Посочена е следната практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2 ГПК: решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ІV г.о., определение № 97 от 30.01.2018 г. по ч.т.д. № 221/2018 г. на ІІ т.о., определение № 140 от 20.03.2018 г. по ч.т.д. № 726/2018 г. на І т.о., определение № 127 от 16.03.2018 г. по ч.гр.д. № 866/2018 г. на ІV г.о. и ., определение № 16 от 14.01.2019 г. по ч.т.д. № 2732/2018 г. на І т.о.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебeн акт.

С обжалваното определение въззивният съд е приел следното: Първоинстанционният съд е сезиран с молба вх. № 1259 от 17.01.2023 г., подадена от „Р. Фероса“ Е. - ответник по гр. дело № 1350/2022 г. за отмяна на определението за освобождаване на ищеца по делото от заплащане от такси и разноски. Въззивният съд е приел, че ответникът не е страна в производството по чл. 83 ГПК и за него не е налице правен интерес от исканата отмяна и по тези мотиви е потвърдил разпореждане № 365 от 19.01.2023 г., постановено по гр. д. № 1350/2022 г. на Окръжен съд – Варна, с което е оставена без разглеждане молбата на „Р. Фероса“ Е. с вх. № 1259 от 17.01.2023 г

При тези мотиви на съда не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Поставените в изложението два въпроса не покриват критериите за правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият от тях е от обуславящо значение за крайния изход на спора, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като при произнасянето си въззивният съд е съобразил фактите, имащи значение при формиране на извода му за неоснователност на частната жалба. Въззивният съд е взел предвид, че ответникът не е страна в производството по чл. 83 ГПК, с оглед на което е направил и извода, че за него липсва правен интерес да иска отмяна на определението за освобождаване на ищеца от такси и разноски в производството.

Касаторът поддържа, че съдът не се е произнесъл по доводите му, касаещи имущественото състояние на ищеца. Необсъждането на тези доказателства не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото имущественото състояние на ищеца и съответно наличието на предпоставките по чл. 83 ГПК не са въпроси, включени в предмета на спора, по който въззивният съд се е дължал произнасяне. Въззивната инстанция е следвало да се произнесе по допустимостта на искането на ответника за отмяна на определението, с което ищецът е освободен от заплащане на такса и разноски, а не по основателността на това му искане.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория правен въпрос. Касаторът не е посочил практика на ВКС в противоречие с която се е произнесъл въззивният съд. В ТР № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че поради сходство в режима на обжалване на въззивни определения и на въззивни решения в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК попадат и определенията по чл. 274, ал. 3 ГПК, с които се допуска касационно обжалване. В случая с цитираното от касатора определение № 79 от 25.02.2022 г. по ч.т.д. № 198/2022 г. на І-во т.о. не е допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно определение, предвид на което и същото не може до послужи за обосноваване наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Несъгласието на жалбоподателя с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на определението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Въззивното определение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на определението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита му, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и не са явно необосновани.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение