Определение № 4763 от 06.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4654/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 11533 от 11.09.2025 г., подадена от Р. Д. Г. чрез адв.Ц. В., против решение № 210 от 23.07.2025 г. по в.гр.д. № 246/2025 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е обезсилено в една част и потвърдено в друга част решение № 41 от 20.04.2023 г., постановено по гр. д. № 278/2022 г. по описа на Районен съд - Раднево за отхвърляне на предявения от Р. Г. срещу И. И. К. иск за установяване правото й на собственост върху гараж с площ от 40 кв.м., част от който попадащ в дворното място на ответника, представляващо УПИ [№] и част от него, попадаща в дворното място на Р. Д. Г., представляващо УПИ [№], по регулационния план на [населено място]. Касаторката счита, че решението е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон. Твърди неправилност на изводите на въззивния съд, че не е доказано построяването на процесния гараж от съпруга на ищцата и ползването му от него до смъртта му. Моли атакуваното решение да бъде отменено и делото да се върне на въззивния съд за произнасяне по същество. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК е разказана историята на казуса и повторено съдържанието на касационната жалба и оплакванията за материалноправна незаконосъобразност на крайния въззивен акт. Липсва формулиран правен въпрос. Ответникът по касация И. И. К. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Ищцата Р. Г. е предявила срещу И. К. установителен иск за установяване правото й на собственост върху процесния гараж, изграден в имота на ответника, като наследник на починалия си съпруг Н. Г., който владял гаража от 1984 г. и го придобил по давност. Въззивният съд се е произнесъл в производство по чл.294 ГПК след като първото въззивно решение е било обезсилено от ВКС поради нередовност на исковата молба. При новото разглеждане на делото в изпълнение указанията за отстраняване нередовности на исковата молба ищцата е заявила, че претендира да бъде призната по отношение на ответника И. И. К. за собственик на процесния гараж по силата на наследствено правоприемство и изтекла в полза на съпруга й Н. Т. Г. придобивна давност, като не поддържа иска за признаване на право на собственост на основание приращение. Заявила е твърдения, че покойният й съпруг е придобил по давностно владение правото на собственост върху гаража, който е построил през 1984 г. отчасти в имота на съседа си, отчасти в своя имот, след като го е ползвал до своята смърт, а тя от своя страна е наследила правото на своя съпруг. При направеното уточнение въззивният съд е указал на ищцата, че следва да докаже твърденията си, че е наследник по закон на Н. Г., който през 1984 г. е построил процесния гараж и оттогава е упражнявал фактическа власт върху него с намерение за своене. По същество съдът приел, че Р. Г. е предявила срещу И. К. два обективно съединени иска за собственост, съединени при условията на евентуалност, като за разгледания от Районен съд – Раднево иск е направен отказ, тъй като с направените уточнения той не се поддържа от ищцата. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта му, с която е отхвърлен главният иск, основан на приращение и производството по делото по този иск е прекратено. Отхвърлен е евентуалният иск, основан на давност и наследяване от Н. Г.. За да постанови решението си, въззивният съд приел за недоказано твърдението на ищцата, че процесният гараж е построен от съпруга й през 1984 г., предвид представената декларация от 26.04.1984 г., че тогавашните собственици на имота са дали съгласие на Т. Г. Т. да построи стопанска сграда на границата на имотите, както и предвид свидетелските показания относно ползването на гаража от Т. Т.. Прието е, че именно последният е извършвал фактически действия, с които е упражнявано правото на строеж на гаража. По тези съображения е отхвърлен евентуалният установителен иск, основан на изтекла в полза на Н. Г. давност. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира, че не е налице основание за допускането й до касационен контрол. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е формулиран правен въпрос. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните съдебни актове е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК - доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК на ВКС следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в акта му. Без формулирането на такъв правен въпрос не се изпълнява и условието на закона за мотивираност на основанията за допускане до касационно обжалване. Изискването е да се постави правен въпрос, към който могат да се обвържат конкретните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 от ГПК. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касационния жалбоподател, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор от съда. Касационната инстанция може само да уточни и и конкретизира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това. В настоящия случай жалбоподателят не е изпълнил посоченото по-горе условие и не е поставил правен въпрос, поради което касационната му жалба не следва да бъде допускана до разглеждане по същество. Преповтарянето на оплакванията, обективирани в касационната жалба само формално е довело до изпълнение на изискването по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК, но не обслужва предмета и съдържанието на производството по чл. 288 от ГПК, в което следва да се извърши селекция на основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК единствено в контекста на конкретно зададен общ и значим правен въпрос. Във връзка с оплакванията за неправилност не се констатира очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК като основание за допускането му до касационно обжалване. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. Разглеждането на касационните жалби по действащия процесуален закон е факултативно и е в зависимост от наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Във фазата по селектиране на касационната жалба съдът не обсъжда доказателствата по делото, а установява наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК съобразно изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК единствено въз основа на въззивното решение. Тъй като жалбоподателката не обосновава в изложението към касационната си жалба наличие на основания за разглеждането й, обжалването не може да бъде допуснато. При този изход на делото на ответника по касация се следват разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 715,81 евро (равностойност на 1400 лева). По изложените съображения съдът