Определение № 454 от 27.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 353/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД ЕВРОИНС АД с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 752 от 28.11.2022 г. по в. т. д. № 326/2022 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 13-ти състав, с което е потвърдено решение № 261431 от 25.10.2021 г. по т. д. № 1891/2020 г. по описа на Софийския градски съд, ТО, VI-17 състав в обжалваната част, а именно – за осъждане на касатора да заплати на ЕР СОФТ ЕООД с ЕИК[ЕИК] сумата 26 787.10 лв., представляваща възнаграждение за използване на негов софтуеърен продукт – „Integrated antifraud detection services“, за периода от 01.05.2019 г. до 09.08.2019 г., съгласно сключения между страните договор от 16.04.2018 г. В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на въззивното решение и се моли за отмяната му, с присъждане на разноските за всички инстанции. Оспорват се изводите на съда за това, че ЗД ЕВРОИНС АД не е възразило в процесуалните срокове относно доставянето на продукта от страна на ищеца и ползването му от ответника и този факт е приет за доказан; изразява се несъгласие и с изводите на съда за момента на прекратяване на договора между страните, базирани на неправилно преценени свидетелски показания и формирани без да се обсъдят всички възражения на ответника в тази връзка (вкл. приложението на чл. 13, ал. 5 ЗЗД). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда, длъжен ли е въззивният съд да обсъди, въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани, относими и релевирани доказателства и доводите на жалбоподателя и самостоятелно да установи фактическата обстановка?“; 2. „Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях?“; 3. „От кой момент волеизявлението за едностранно прекратяване на двустранен договор поражда своето действие, при наличие на доказателства, че същото е отправено в писмена форма, чрез лицензиран пощенски оператор до посочения в договора адрес за кореспонденция, но не е осъществено връчване, поради зависещи единствено от адресата причини – от датата на узнаване за волеизявлението от адресата или от датата на изпращане на пратката, респективно датата на посещение на куриера? Следва ли в тази хипотеза правилото на чл. 13, ал. 5 ЗЗД да се тълкува във връзка с чл. 44 ЗЗД в смисъл, че едностранното волеизявление за прекратяване на договора, макар и късно достигнало, е произвело действието си от датата на изпращането му, респективно датата на посещение на куриера на адреса?“. По процесуалноправните въпроси се твърди противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС (ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение по т. д. № 2013/2019 г. на I т. о., решение по т. д. № 2017/2020 г. на IV г. о. и др.); а по третия въпрос се излага, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Навежда се и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението, тъй като според касатора изводите на въззивния съд при кредитиране на свидетелските показания противоречат на правилата на формалната логика. Срещу касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор, чрез процесуалния пълномощник на ЕР СОФТ ЕООД. В него се изразява становище за липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за селектиране на жалбата, както и за нейната неоснователност. Претендират се разноски. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и атакуваният съдебен акт подлежи на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК. За да достигне до обжалвания резултат по спора, съставът на въззивния съд е препратил към мотивите на първата инстанция съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, като е изложил следните собствени констатации и съображения: Страните не спорят, а и от доказателствата по делото се установява, че на 16.04.2018 г. е сключен договор, по силата на който ЕР СОФТ ЕООД, като изпълнител, е предоставил за ползване на ЗД ЕВРОИНС АД, като възложител, програмен продукт „INTEGRATED ANTIFRAUD DETECTION SERVICES“, за срок на действие от една година, считано от подписването на договора, с клауза за автоматично подновяване, при ежемесечно възнаграждение в размер на 8 000 лв. без ДДС. Изготвено е предизвестие за прекратяване на договора с дата от 11.02.2019 г., с което ЗД ЕВРОИНС АД уведомява ЕР СОФТ ЕООД на основание чл. 6, т. 6.2. от договора за неговото едностранно прекратяване с 3-месечно предизвестие. С покана изх. № 001 от 16.05.2019 г. ЕР СОФТ ЕООД е уведомило ЗД ЕВРОИНС АД, че е получило електронно съобщение на 09.05.2019 г., към което са приложени: сканирано предизвестие за прекратяване на договора, лицева страна на пощенски плик и известие за доставяне, с оглед на което приема, че тримесечното предизвестие изтича на 09.08.2019 г. и кани ЗД ЕВРОИНС АД да изпълнява задълженията си по договора в срок. С писмо изх. № 203 от 19.11.2020 г. ПС София – 2 е удостоверила, че препоръчана кореспондентска пратка PS159200HYVHPИД с подател ЗД ЕВРОИНС АД и получател ЕР СОФТ ЕООД - ж. к. Слатина, [улица], 1574, София, е получена в ПС 74 на 15.02.2019 г. и на същата дата е върната на подателя с причина за връщане - „непознат на посочения адрес“. С отговора на исковата молба ответникът е представил платежно нареждане за заплащане на сумата от 4 800 лв. по фактура № 18/24.04.2020 г., съставляващо плащане по процесния договор до датата на прекратяването, съгласно неговите твърдения, а именно до 15.05.2019г. По делото е разпитан свидетелят Б., работил за ищцовото дружество по трудов договор от м. 2017 г., а след това като управител, който е заявил, че в периода м. февруари 2019 г. – м. май 2019 г. през цялото време е имало човек в офиса. Сочи как е разбрал за предизвестието за прекратяване на договора, съответно как е удостоверил, че на посочената дата е имало човек в офиса - чрез справки и разговори с колежка М. Б., управител на друга фирма, работеща в същия офис. По делото е разпитана и свидетелката Б. – по делегация, която е дала показания за същите обстоятелства - че са ползвали офиса съвместно с ищцовото дружество на адреса в [населено място], [улица]; че на 15.02.2019 г. е била на работа и е издавала полици; че на входа на офиса е имало означения с данните на фирмата на ищеца; че на 15.02.2019 г. офисът не е посещаван от пощенски служител или куриер. От правна страна въззивният съд е приел следното: Съгласно разпоредбата на чл. 20а ЗЗД, договорът може да бъде прекратен само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона, т. е. едностранното прекратяване е допустимо, когато е предвидено в закона, или когато е уговорено между страните, като част от съдържането на договора, предвид разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. В случая страните спорят от кой момент следва да се счита, че започва да тече срокът на предизвестието за прекратяване на договора, предвид момента на изпращане и получаване на същото, съответно от кой момент договорът следва да се счита прекратен. В тази връзка съдът е кредитирал гласните доказателства (като преки, непротиворечиви и съответстващи на останалите данни по делото) и въз основа на тях е приел за опровергано обстоятелството, че куриер е посетил адреса на ищцовото дружество, на който същото било „непознато“, като е заключил, че щом предизвестието не е достигнало до изпълнителя, то не е произвело и целените правни последици. Предвид горното и с оглед признанието на изпълнителя, направено с покана изх. № 001 от 16.05.2019 г., че на 09.05.2019 г. същият е получил предизвестието за прекратяване на договора, съдът е намерил, че от тази дата е започнал да тече и срокът по чл. 6, т. 6.2., като същият изтича на 09.08.2019 г. Следователно за претендирания с исковата молба период – от 01.05.2019 г. до 09.08.2019 г., възложителят дължи уговореното възнаграждение, възлизащо на 31 587,10 лв. При приспадане на заплатената от възложителя в хода на процеса сума от 4 800 лв. искът е счетен за основателен до размера на сумата от 26 787,10 лв. Разглеждайки останалите оплаквания във въззивната жалба, съдът е приел следното: С отговора на исковата молба и отговора на допълнителната искова молба ответникът не е твърдял, че в периода 01.05.2019 г. – 09.08.2019 г. процесният продукт не е доставян и той не се е ползвал от него. Такива възражения не са направени и в първото по делото съдебно заседание, след приемането на доклада по делото, поради което възраженията, заявени за първи път с въззивната жалба, са преклудирани на основание чл. 266, ал. 1 ГПК и като такива са неоснователни. Това, че представителите на ответното дружество са считали договора за прекратен и изрично са уведомили управителя на ищцовото дружество, че ползването на предлаганата от ищеца услуга не е необходимо, „видно от представената от ищеца кореспонденция по електронна поща от 10.05.19 г.“, според твърденията във въззивната жалба, не освобождава ответника от задължението за заплащане на дължимото възнаграждение, предвид клаузата на чл.6, т.6.2 от договора. Не е споделена и тезата, че договорът е прекратен с изпращане на уведомлението за прекратяване на адреса на ищеца, съответно, с посещението на куриера на адреса на ищеца на 15.05.2019 г. Съдът е посочил, че такова разбиране за действието на предизвестието за прекратяване на договора не съответства на уговореното между страните и установеното по делото от фактическа страна – че на посочената дата куриер не е посещавал офиса на ищеца. Страните не са уговорили, че срокът за предизвестието за прекратяване на договора започва да тече от момента на изпращането му, съответно от ненамирането на страната на адреса, посочен в договора. Тълкуването на разпоредбите на договора по реда на чл. 20 ЗЗД не може да обоснове такъв извод, в този смисъл не са направени твърдения, а и липсват такива основания, предвидени в закона, за да може страната да се позове на разпоредбата на чл. 20а, ал. 2, предл. последно ЗЗД, поради което възражението е неоснователно. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице приложното поле на касационното обжалване. На първо място не се установява процесуалноправните въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, да са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС, цитирана от касатора. Въззивният съд е обсъдил релевантните за спора доказателства с оглед предмета на въззивното производство, формирал е свои собствени фактически и правни изводи по спора и се е произнесъл по всички оплаквания във въззивната жалба. Съдът е изложил и съображения кои доказателства кредитира и защо, кои удостоверени факти намира за опровергани и защо. Следователно по първия и втория въпрос не се доказва наличието на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не е правен, тъй като налага съобразяване на конкретни факти и обстоятелства по делото, включително такива, които не са приети за осъществени от въззивния съд, и поради това от една страна е относим изцяло към правилността на формираните в обжалваното решение изводи, а от друга – не съответства на изразената в мотивите на решението воля на съда. Освен това следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 13 ЗЗД касае преддоговорните отношения и не намира приложение спрямо настоящия материалноправен спор, съответно втората част от въпроса никакво значение за неговото разрешаване. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Липсва твърдяната от касатора явна необоснованост на обжалваното решение поради допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, доколкото от свидетелските показания със сигурност се установява, че ищецът не е бил непознат на адреса, посочен в договора. При този изход на спора в настоящата инстанция, касаторът следва да заплати сторените за защитата на насрещната страна разноски, доказани в размер на 3 600 лв., представляващи надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение