Определение № 1416 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2896/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4460/03.05.2023 година, подадена от В. К. Т., срещу решение № 149/28.03.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 320/2022 година. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 281/04.03.2022 година на Районен съд Велико Търново, ХVІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 1694/2021 година, с което е отхвърлен предявения от В. К. Т. срещу „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата от 25 000.00, частична претенция от сумата 60 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея, вследствие смъртта на брат й М. К. Н., настъпила на 26.11.2016 година, вследствие на реализирано на същата дата пътнотранспортно произшествие, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31.01.2020 година до окончателното плащане. В подадената от В. К. Т. касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение на Окръжен съд Велико Търново е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново, с което предявените от касаторката срещу „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. К. Т. твърди, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 5829/08.06.2023 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 149/28.03.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 320/2022 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 6315/21.06.2023 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 149/28.03.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 320/2022 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. В. К. Т. е била уведомена за обжалваното решение на 05.04.2023 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 4460/03.05.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Окръжен съд Велико Търново е приел, че безспорно било, че с влязла в законна сила присъда по н. о. х. д. № 324/2017 година по описа на Окръжен съд-Велико Търново Б. А. А. бил признат за виновен в това, че, при движение в посока от [населено място] към [населено място], нарушил правилата за движение по пътищата-чл. 20, ал. 2 от ЗДвП бил допуснал ПТП със спрелия в неговата пътна лента лек автомобил марка „ВАЗ“, модел „2121“ с рег. [рег.номер на МПС], в резултат на което причинил смъртта на намиращите се на пътното платно зад този лек автомобил лица-М. К. Н., Н. Т. Паралесов и Т. Н. П. и средни телесни повреди на други две лица, като деянието било извършено в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 1.28 ‰, установено по надлежния ред чрез съдебно химическа експертиза, и случаят бил особено тежък-престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и пр. 3, б. „б“, пр. 2, във връзка с ал. 4, във връзка с ал. 1, б. „б“ и б. „в, във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК. Налице били елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, като съгласно чл. 300 от ГПК постановената по н. о. х. д. № 324/2017 година по описа на Окръжен съд Велико Търново влязла в сила присъда била задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, по отношение факта на извършеното деяние, неговата противоправност и виновността на дееца. Нямало спор и че починалият М. К. Н. бил брат на В. К. Т.. С ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС се конкретизирал кръга от лица, легитимирани да получават обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък. По отношение на най-близкия кръг увредени се запазвало разбирането, въведено с ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година, че това били лицата, за които житейски било логично да се предполага, че били имали връзка с починалия и пряко и непосредствено търпели болки и страдания от загубата му. Това били деца, включително и отглеждани, родители, съпруг, както и фактически съжител. ВКС приел, че по изключение право да търси обезщетение имало и всяко друго лице, което било създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпяло от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай било справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъждало при доказани особена близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Предпоставките да се присъди обезщетение били да е установено по несъмнен начин, че търсещият обезщетение бил изградил приживе с починалия особено близка и надхвърляща общоприетите представи за родствена близост връзка, поради която със смъртта търпял „изключителни“ по интензитета си болки и страдания. Липсвала дефиниция на критерия „изключителни“, но изхождайки от мотивите на тълкувателното решение, следвало да се приеме, че в тази хипотеза попадали само тези отношения, при които смъртта имала пряко и продължително негативно въздействие върху живота на близкия, обременявала ежедневието и бъдещето му с продължителни негативни и сериозни като интензитет емоции именно поради липсата на изключително значим близък. Всички обстоятелства на трайна и силна привързаност в живота и сериозност на вредите подлежали на сигурно доказване и не се предполагали само поради факта на родство между лицето и починалия. Разбираемо било, че в обхвата на това изключение, допълващо очертания с ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година кръг от правоимащи лица, можело да попаднат братята и сестрите. Принципно функцията на обезщетението била да овъзмездят по справедливост душевни страдания и състояния от загубата на морална опора и подкрепа, получавана от починалия близък. Особено близката, трайна и дълбока житейска и емоционално връзка с починалия изключвала проявите на отношения от време на време при разделно живеене, дори те да били много добри, емоционално топли, на уважение и взаимна подкрепа. При родство по съребрена линия от втора степен (брат и сестра) това понятие предполагало най-вече съвместен живот в едно общо домакинство и то характеризиращо се с трайност и продължителност във времето, отношения на взаимна или едностранна безвъзмездна грижа, подпомагане при всяка нужда до степен на невъзможност един без друг, силна емоционална привързаност. Такава особено близка, трайна и дълбока житейска и емоционално връзка между брат и сестра щяла да съществува например. при преживяна съвместно житейска драма или наличието на някаква обективна предпоставка, довела до силна духовна привързаност между тях. Изразът „особено“, употребен в ТР, означавал нещо, което се различавал по качество и степен от обикновеното и нормалното. Поради това за наличието на такава особена близост между брат и сестра не били достатъчни само нормално и обикновено произтичащите от факта на родството им отношения на обич, доверие, взаимно уважение, подкрепа и т. н. Предвид това, В. К. Т., като сестра на починалия, не била изключена от кръга на лицата, които имат право да бъдат обезщетени справедливо, но при доказана особена близка връзка с починалия, надхвърляща представите за обичайните взаимоотношения между такъв тип родственици. Безспорно се установявало от ангажираните от страна на В. К. Т. гласни доказателства, че тя и починалият й брат били много близки, постоянно се търсели, ежедневно се чували, ходели си на гости, помагали си взаимно, а смъртта му я променила-станала тъжна и затворена. Несъмнено между тях била съществувала емоционална връзка, като смъртта му била довела до страдания за нея. Всичко тези факти, установени от гласните доказателства, както и експертното заключение на съдебно-психологичната експертиза, и съобразявайки традиционните за българския бит отношения между такъв тип роднини, характеризиращи се с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, обосновавали извода за наличие на обичайни отношения между брат и сестра и липсата на такава дълбока емоционална връзка, която да обосновавала прилагането по отношение на В. К. Т. на изключението, предвидено за лица, имащи право на обезщетение за вреди съгласно посоченото тълкувателно решение. Не се установило двамата да са разчитали помежду си на взаимна грижа, помощ и подкрепа, надхвърляща обема на обичайните отношения между такъв вид близки роднини. Разпитаните по делото свидетели еднопосочно установявали, че В. К. Т. е била привързана към своя брат и е преживяла загубата му с негативни емоции, характерни за хора, преживяващи загубата на близък човек. Същата имала изградена емоционална връзка с починалия и свързвала личността му с част от своя живот и семейство и с положителните преживявания, които била имала с него. Липсвали данни тези емоционални преживявания обаче да били довели до сериозна като интензитет и продължителност психична травма, до съществена и трайна промяна на личността. Макар отношенията помежду им преди процесното произшествие да са се били основавали на посочените чувства, очевидно било, че те не запълват съдържанието на посочения по-горе израз. Затова емоционалните страдания на В. К. Т. от загубата на този неин родственик не подлежали на възмездяване с парично обезщетение. Затова, поради тези съображения, въззивният съдебен състав напълно споделял изводите в първоинстанционното решение за липсата на доказателства за наличието на активна материално-правна легитимация на В. К. Т., поради което препращал към мотивите на районния съд на основание чл.272 ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. К. Т. е поискала обжалваното решение на Окръжен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лице извън кръга на посочените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година?; за това на база на какви критерии следва съдът да разграничава нормално присъщите и надхвърлящите тази нормалност отношения между близки родственици и по-конкретно между брат и сестра?; за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, да изведе свои самостоятелни фактически и правни констатации и правни изводи?; за това представляват ли ежедневната взаимна грижа, помощ и подкрепа между брат и сестра, очакваната грижа, която е имала сестрата, починалия й брат да се грижи за преживелите им родители, грижите за детето на починалия брат, при наличие на жива биологична майка, обстоятелства с характер да обуславят създаването на по-голяма близост от тази, считана за нормална за съответната родствена връзка между брат и сестра?; за това какъв следва да е интензитетът, времетраенето на неимуществените вреди, които увреденото лице следва да търпи, вследствие загубата на свой близък родственик и по-конкретно сестра и брат, за да се приеме, че същите надхвърлят нормално присъщото за съответната връзка? и за това представляват ли хроничната реакция на скръб, повече от пет години след смъртта на близък родственик, обстоятелство с характер да обуслови интензитет и времетраене на неимуществените вреди, които увреденото лице следва да търпи, вследствие на загубата на свой близък родственик и по-конкретно сестра брат, за да се приеме, че същите надхвърлят нормално присъщите за съответната връзка?. В изложението се твърди, че така поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с постановките на ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, а също така и с решение № 271/08.02.2017 година, постановено по гр. д. № 1368/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. решение № 202/21.12.2013 година, постановено по т. д. № 868/2012 година, решение № 12/26.03.2019 година, постановено по т. д. № 606/2018 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 157/08.11.2011 година, постановено по т. д. № 823/2010 година и решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2010 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Навеждат се и доводи за това, че въззивното решение е в противоречие с решение № 70/03.06.2019 година, постановено по т. д. № 755/2018 година, решение № 36/20.04.2022 година, постановено по т. д. № 311/2021 година, решение № 88/20.07.2022 година, постановено по т. д. № 2090/2021 година и решение № 50 122/09.01.2023 година, постановено по т. д. № 1481/2021 година, четирите по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Първата група от посочените от В. К. Т. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдебни решения на ВКС са свързани с позоваването на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС и се отнасят за третия от поставените въпроси, а именно за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, да изведе свои самостоятелни фактически и правни констатации и правни изводи. Така формулирания въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Велико Търново до касационно обжалване. В случая въззивният съд не е действал като контролно отменителна инстанция, а е определил предмета на въззивното производство с оглед на изложените във въззивната жалба твърдения за неправилност на първоинстанционното решение, установил е фактите, които са от значение за разрешаването на този спор като е направил собствени фактически и правни изводи, които са намерили отражение в мотивите към решението му. При това са обсъдени всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, без да дава предимство на едни от тях пред други. Втората група въпроси от посочените решения на ВКС е свързана с приложението на установените в ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година критерии, при които се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на техен близък, на лицата извън кръга на посочените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година, като от значение за допускане на касационното обжалване е първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на В. К. Т.. Всички останали въпроси, без третия, се включват в първия такъв, тъй като се отнасят до конкретни факти и обстоятелства, които сами по себе си не могат еднозначно да определят вредите като надхвърлящи обичайните такива, а това може да стане само след съвкупната преценка на всички конкретно установени по делото факти и обстоятелства, от значение за дължимостта на обезщетението и неговия размер. Тези факти и обстоятелства трябва да бъдат преценявани еднакво в сходните случаи. С оглед на това настоящият състав на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Велико Търново по въпроса за това какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лице извън кръга на посочените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година, за проверка на съответствието му с посочената от В. К. Т. практика на ВКС. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 149/28.03.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 320/2022 година, по подадената срещу него от В. К. Т. касационна жалба с вх. № 4460/03.05.2023 година и такова трябва да се допусне. Тъй като В. К. Т. е освободена от заплащане на държавна такса делото трябва да се докладва за насрочването му в открито съдебно заседание. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение