Определение № 329 от 23.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 628/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „ВИП Комерс“ ООД гр.Бургас, представлявано от управителя К., чрез процесуалният представител адвокат Л., против въззивно решение № V-227 от 20.11.2020г. по в.гр.д. № 1928 по описа за 2020г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1267 от 10.06.2020г. по гр.д. № 9191/2019г. на РС Бургас като е уважен предявения иск с правно основание чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД като е осъдено да заплати на „ИРА Комерисиал-М-5“АД сумата от 14 570лв., обезщетение за причинени вреди в „Кафе-еспресо“, находяще с в гр.Бургас, к/с“Меден рудник“, до бл.408 по време на ползването на обекта, по силата на договор за наем № 50 от 7.05.2002г., ведно със законната лихва, считано от 28.10.2019г., както и сумите 1 612.80лв., наем за месеците 08.,09. и 10.2017г.,ведно със законната лихва, 224.92лв., стойност за В и К за периода 1.06.2017г.-31.10.2017г., ведно със законната лихва, като е отхвърлен иска в останалата му част и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „ИРА Комерисиал-М-5“АД, чрез процесуалният представител адвокат П., с който изразява становище за недопустимост поради липса на поставен конкретен въпрос като общо основание за допустимост. Счита, че не е налице очевидна неправилност като специално основание за допустимост, а по същество счита постановения въззивен акт за правилен. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение по списък, в размер на 1 830лв., реалното извършване на които установява с представено платежно нареждане за превод за посочената сума, в което като основание е посочено „хонорар за ВКС по в.гр.д.№ 1928/2020г. БОС по договор от 11.11.2019г.“ Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за основателен предявения иск. Сключеният между страните договор за наем е прекратен, считано от 1.11.2017г. При предаване на помещението на 31.10.2017г. наемодателят, чрез изпратените от него лица/свидетелите П. и Д./ констатирал, че в имота са нанесени вреди, за поправянето и възстановяването на които е била необходима сумата от 14 500лв. Размерът й е установен с изготвено, в производство по чл.270 ГПК по ч.гр.д.№ 7064/2019г.на БРС заключение, вещото лице по което е посетило лично имота. След извършения от него оглед, конкретно са оценени констатираните вреди, които с оглед вида и характера им /изкъртени плочки плодова настилка, натрошен окачен таван, санитарни прибори, надупчени външни стени, разрушена стена с фаянсови плочки, преграждаща предверието на тоалетната, липсващи врати на входа на предверието към тоалетната и за входа към нея/, вещото лице е определило като умишлено причинени. Видът на причинени вреди –изпочупени плочки, изкъртени врати, липсващ електромер, надупчени вътрешни колони, разрушени тръби, е установен и с показанията на свидетелката П., присъствала при предаването на имота. Същите са потвърдени и от свидетелката Д., която също е присъствала при предаването на имота. Двете единно установяват, че имотът не е бил използван след 1.11.2017г., до 1.01.2020г., когато отново е отдаден под наем. Въззивният съд е приел, че тези показания на свидетелките частично са потвърдени и от показанията на доведените от ответната страна свидетели, които установяват, че са били викани за извършване на ремонт, но такъв не е направен /свидетеля Д./ и че при демонтирането на бойлера, същият се е приплъзнал и паднал, в резултат на което гърнето било счупено, както и при премахване на оборудването са останали дупки по стените /свидетелят С./. Въз основа на ангажираните гласни доказателства, подкрепени със заключението на експертизата и писменото становище от „Електроразпределение клон Бургас“ и санитарна експертиза, съгласно които първоначално – външното ел.табло и главното ел.табло на обекта са били изпълнени съгласно предварително одобрен проект и обекта е отговарят на нормативните изисквания за безопасност на труда, въззивният съд е приел иска по чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД за основателен. Съобразно разпределената доказателствена тежест, е приел за установено от ищеца – наличието на сключен договор за наем между страните и на причинени вреди при прекратяването му, съответно на техния размер. Ответникът не е установил вредата да е причинена от случайно събитие или от действия на трето лице, поради което отговаря за заплащането им. Въззивният съд е приел, че презумцията за виновно причиняване на вредите от наемателя през време на ползване на обекта, не е била оборена. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на постановения въззивен акт, която обосновава със следното: Въззивният съд не е обсъдил в решението си всички допустими и относими доводи, твърдения и възражения на страните. Счита, че са кредитирани показания на свидетели, които са абстрактни и обобщаващи, а самите свидетели са заявили, че не са посещавали обекта когато е бил отдаден под наем. Те не установяват конкретните вреди, а и това не е възможно като не знаят първоначалното му състояние. Според касаторът съдът е следвало служебно да назначи експертиза, на която да постави задача за конкретно описание по вид и размер на вредите, пред вид наличието по делото на спор относно техния характер и за стойността им. Счита, че наличната по делото експертиза дава само абстрактни, но не и конкретни отговори. Освен това тя приема неточни изходни данни, ползва неясни коефициенти и формули. При така изложените мотиви, касационно обжалване не следва да се допуска, защото не може да се приеме, че е налице единственото посочено от касатора специално основание за недопустимост – очевидна неправилност на постановения въззивен акт. Очевидната неправилност /вж.решение по гр.д.№ 3867/2019г.на ІV г.о./ изисква видимо тежко нарушение на закона, констатация за особено тежки пороци, свързани с формиране и обективиране на волята на съда, водещи до неправилност на съдебния акт: нарушение на императивна материалноправна норма, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в противоположния му смисъл, явна необоснованост на констатациите на въззивния съд, поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика, както и нарушение на основополагащи принципи в съдопроизводството /вж.решение по гр.д.№ 4597/2019г.на ІV г.о./ В настоящият случай, нито една от изброените хипотези не е налице. Освен това, пред вид гореизложените мотиви, не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивният съд не е обсъдил в постановения от него акт релевантните за спора доводи, твърденията и възраженията на страните. Напротив, налице е произнасяне по всички техни доводи, като правните изводи са изведени след преценка на ангажираните доказателства. Касаторът с доводите си оспорва, по същество, правилността на правните изводи на въззивния съд, оспорвайки възприетата от него фактическата обстановка и желаейки събраните по делото доказателства да бъдат преценени по различен начин. В производството по допустимост, обаче настоящата инстанция не може и не следва да извършва проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт /вж. т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС/, поради което тези доводи не могат да бъдат обсъждани. Относно твърдението за наличие на служебно задължение за съда за назначаване на експертиза, следва да се посочи, че съгласно т.3 от ТР № 1/9.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г.на ОСГТК на ВКС/ това би било вярно за хипотеза, в която е възникнала необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, а в конкретния случай – подобен довод във въззивната жалба не е бил въвеждан. /Без да е въвеждан довод, въззивният съд може служебно да събира доказателства, включително и да назначи експертиза, само в изпълнение на задължение за приложение на императивна материалноправна норма, но настоящият случай не е такъв/. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в тежест на касатора следва да се присъдят установените като реално направени разноски от ответната страна в размер на 1 830лв. за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, съставът на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание по чл.280 ГПК