Определение № 1045 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4820/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. Г., чрез пълномощника адв. В. Н., против решение № 4748 от 18.07.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 13205/2024г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ-д въззивен състав. С обжалваното решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 14081/ 17.07.2024г. по гр.д. № № 44488/2023г. на Софийския районен съд, ГО, 90 състав, касаторът С. Г. е осъден, на основание чл. 50, във вр. с чл.45 ЗЗД, да плати на ищеца В. К. Б. обезщетение за неимуществени вреди в размер 8 000 лева за претърпени от ищеца болки и страдания, вследствие на причинена средна телесна повреда при ухапване от куче, което се намирало под надзора на ответника, при инцидент на 05.08.2018г. на платен охраняем паркинг на ул. „Букет“ № 14 в гр. София, за което ответникът бил осъден с влязло в сила решение от 27.10.2022г. по нахд № 1443/2021г. на Софийския районен съд, НО, 21 състав, ведно със законната лихва, считано от 10.08.2023г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над присъдените 8 000 лева до претендираните 15 000 лева. Касаторът обжалва решението в осъдителната му част с доводи за неправилност, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК преповтаря оплакванията от касационната си жалба и навежда довод за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по следния въпрос, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС-решение № 859/11.01.2011г. по гр.д.№ 1295/2009г. на ІV ГО: Има ли процесуално задължение въззивният съд да допусне събирането на относими към предмета на делото доказателства, които страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. В рамките на срока по чл. 287, ал.1 ГПК ищецът В. К. Б., чрез пълномощника адв. П. Г. оспорва жалбата като неоснователна. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 50, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Въззивния съд е приел за установено, че с влязло в сила решение ответникът С. Г. е признат за виновен за престъпление по чл.325в ал.1 НК – на 05.08.2018г. не положил грижи за куче порода „Американски старфордширски териер“, което се намирало под негов надзор, като кучето било без намордник и без подходяща каишка, която се скъсала, в резултат на което причинило на ищеца Б. средна телесна повреда. От приетата по делото медицинска документация и от заключението на СМЕ, съдът установил, че в резултат на ухапването ищецът получил четири рани на левия горен крайник с чуждо тяло (кучешки зъб) в областта на предмишницата; първоначално раните били обработени, но зъбът не бил изваден; това наложило допълнително хирургично лечение, при което чуждото тяло е извадено, възстановен е разкъсаният мускул на китката от страната на лъчевата кост, зашита е разкъсаната фасция, отстранени са и некротизиралите тъкани; проведено е лечение с антибиотици; следоперативният период е протекъл гладко; ищецът е бил 38 дни болнични и в домашен отпуск; изпитвал трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за срок по-дълг от 30 дни, поради развилата се възпалителна реакция от останалия кучешки зъб в раната на дясната предмишница; възможността за физическо натоварване на левия горен крайник се е възстановила след повече от 30-38 дни. Въззивният съд е обсъдил ангажираните гласни доказателства - показанията на свидетелката Н. Б.-съпруга на ищеца и пряк очевидец на инцидента и на свидетелката О. Б.-сестра на ищеца, от които приел за установено, че след инцидента ищецът бил закаран с линейка в „Пирогов“, където установили, че в ръката има зъби от кучето, като извадили 6; поради силните болки, които продължил на изпитва отишли в друга болница, където се установило, че един от зъбите на кучето не е изваден; последвала втора операция; болките продължили общо 2-3 месеца, раната зараснала трудно, а към момента няма чувствителност на мястото, където са останали белези. За да определи размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил, че травмата на ищеца е била без риск за живота му, но интензивността на болката е била значителна; проведеното лечение е двукратно оперативно и консервативно; периодът на възстановяване е със средна продължителност. Съдът е отчел и затрудненията, до които са довели причинените травми, ограничавайки начина на живот и психическия стрес от инцидента. Съобразено е и, че към датата на събитието ищецът е бил на 28 години, т.е. в млада възраст, наличието на последващите усложнения, както и обстоятелствата, при които е настъпил самия инцидент – нападение от голямо и опасно куче от ноторно известната агресивна порода „американски стафордширски териер“. С оглед изложеното съдът е приел, че справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания е 8 000 лева. Въззивният съд е споделил изцяло извода на първоинстанционния съд за неоснователност и недоказаност на възражението на ответника за наличието на съпричиняване от страна на ищеца, тъй като сочените от ответника обстоятелства (предизвикване и дразнене на кучето) не се установяват – ответникът, чиято е доказателствената тежест за това, не е ангажирал никакви доказателства в тази насока. Върховният касационен съд намира, че касационно обжалване не може да се допусне по поставения от касатора въпрос, пряко свързан с доводите за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при приложението на чл. 266 ГПК. В цитираното от жалбоподателя решение по гр.д. № 1295/2009г. на ІV ГО на ВКС е прието, че според разпоредбата на чл. 266 ГПК във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти - след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Тук се включват случаите, когато страната е поискала доказателства, но в нарушение на процесуалния закон първоинстанционният съд не е допуснал. В тази група са и доказателства, които изобщо не са били поискани пред първоинстанционния съд поради предшестващо негово нарушение на процесуалните правила - става въпрос за задълженията на съда служебно да извърши доклад на делото, в който да даде правна квалификация на спора, да разпредели доказателствената тежест, да определи кои факти подлежат на доказване, да укаже на страните необходимостта да посочат доказателства за твърдените от тях факти. За процесуалните нарушения обаче в първоинстанционното производство въззивният съд не следи служебно. В случая въззивният съд не се е отклонил, а е съобразил тези правни разрешения, като е отхвърлил направеното във въззивната жалба на ответника С. Г. искане за разпит на свидетел във връзка с възражението за съпричиняване от страна на пострадалия, преценявайки, че поисканото доказателство не попада в нито една от посочените групи доказателства, допустими във въззивното производство. Съдът се е произнесъл в рамките на очертаните с въззивните жалби предели на правния спор по оплакванията за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и като е изпълнил задължението си да извърши анализ на правнорелевантните факти и относимите за спора доказателства, поотделно и в съвкупност, е достигнал до крайния извод за частична основателност на иска по 50, във вр. с чл. 45 ЗЗД за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени на ищеца. Несъгласието на касатора с анализа на доказателствата и формираните от съда крайни фактически и правни изводи е по естеството си касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което не може да бъде преценявано във фазата по селекция на касационната жалба. При този изход на делото касаторът дължи на ответника по касация сторените в касационното производство разноски в размер 400 лева, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 05.12.2025г., удостоверяващо плащането на сумата в брой. Сумата 400 лева следва да бъде превалутирана в евро при спазване правилата на чл.12 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение