Определение № 265 от 16.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4802/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба Н. М. Ш., [населено място], чрез пълномощника адвокат П. Ю., срещу въззивно решение № 133/24.06.2021 г. по гр. д. № 1115/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че решението е недопустимо и очевидно неправилно - основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл.2 и 3 ГПК. Твърди се, че е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по допълнително конкретизирани въпроси: 1. Допустимо ли е въззивният съд да приложи служебно за пръв път във въззивната инстанция диспозитивни норми, без да е налице позоваване на страната; 2.Преклудирано ли е правоизключващо възражение срещу основателността на иска, което не е включено в отговора на исковата молба, в отговора на въззивната жалба и за което няма изложени факти от страната. Сочи се противоречие с ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Ответниците по касация А. Д. Ш. и Д. А. Ш., [населено място], са подали писмен отговор по чл.287 ГПК, в който изразяват становище,че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а по същество и за неоснователност на касационната жалба.Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е обезсилено решение №260506 от 18.02.2021г., по гр.д. №3186/2019г. на Районен съд- Пловдив, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. М. Ш. срещу А. Д. Ш. и Д. А. Ш. иск за допускане на съдебна делба на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ 292 кв.м. и първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която е отхвърлен предявеният от Н. Ш. срещу А. Ш. и Д. Ш. иск за допускане на съдебна делба на сграда с идентификатор ****, построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ 292 кв.м. Въззивният съд е приел,че предмет на иска за делба е само построената в поземления имот сграда, но не и дворното място, поради което пъровоинстанционният съд недопустимо е разгледал иск за делба на 1/2 ид.ч. от същото. Ето защо е обезсилил решението в тази част като процесуално недопустимо. По отношение на иска за делба на сградата е приел за установено, че ищцата Н. Ш. и ответникът А. Ш. са бивши съпрузи, сключили граждански брак на 04.09.1993г., прекратен по взаимно съгласие с влязло в сила на 06.10.2017г. съдебно решение по гр.д.№16500/2016г. по описа на Районен съд- Пловдив. С договори за дарение, сключени между ответника и неговите родители и сестра, той е придобил правото на собственост на 1/2 идеална част от дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно с източната част на едноетажната със сутерен сграда, построена в дъното на имота, съставляваща самостоятелно еднофамилно жилище със застроена площ от 54 кв.м. С договор за дарение, сключен на 08.03.2013г., ответникът Ш. е дарил на родената от брака му с ищцата дъщеря- ответницата Д. Шепкова, 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** и построената в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ****, с площ 57 кв.м., брой етажи- 2. С разрешение за строеж от 17.10.2003г. на ответника Ш. и на другите двама съсобственици на поземления имот е разрешено извършването на основен ремонт, преустройство и надстрояване с 1,5 м. на съществуващата жилищна сграда с временен застроителен режим. За установено по делото е прието, че сградата се е срутила при започване на строителните работи. След срутването е изградена наново във вида, в който се намира сега. Съгласно СТЕ сградата е разделена на две самостоятелни жилища, като източното е предмет на делото и се състои от три надземни нива с площи съответно от 56,82 кв.м., 63,29 кв.м. и 63,29 кв.м. и едно подземно ниво, чийто очертания излизат извън очертанията на надземните нива. Въззивният съд е приел, че след като е старата едноетажна сграда, източната част от която е била лична собственост на ответника А. Ш., е погинала, и през 2004г. е построена сега съществуващата, то тя съставлява нова вещ, възникнала с построяването й. Доколкото посоченото строителство е било извършено от ответника по време на брака му с ищцата и съгласно приложимата разпоредба на чл.19, ал.3 от СК от 1985г., съвместният им принос се предполага до доказване на противното, то новопостроената сграда е придобита от тях в режим на съпружеска имуществена общност. Към настоящия момент обаче същата не се намира в патримониума им, тъй като с договор за дарение, сключен на 08.03.2013г., ответникът Ш. е дарил имота на ответницата Ш. Съгласно разпоредбата на чл.24, ал.4 от СК разпореждането с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е оспоримо от другия съпруг по исков ред в шестмесечен срок от узнаването, но не по- късно от три години от разпореждането. Така установените в разпоредбата срокове са преклузивни и след изтичането им сделката поражда действие и за неразпоредилия се съпруг /определение №285 от 04.07.2012г. на ВКС по ч.гр.д.№296/2012г., ІІ г.о.; определение №120 от 17.03.2016г. на ВКС по ч.гр.д.№804/2016г., ІІІ г.о. /. По делото няма данни преди предявяването на иска за делба /25.02.2019г./ ищцата да е оспорвала по съдебен ред сключения на 08.03.2013г. от ответника договор за дарение. С изтичането на три години от сключването му той е стабилизиран и е породил действие и за нея. За неоснователни са приети доводите на ищцата, че договорът за дарение няма за предмет новопостроената сграда, а се отнасял за старата сграда в имота. Действително в договора е посочено, че се прехвърля еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ****, с площ от 57 кв.м., брой етажи- 2, което описание не съответства напълно на реалното фактическо положение, тъй като е налице сграда на три надземни и едно подземно ниво със застроена площ от 63,29 кв.м. В нотариалния акт ясно е посочено обаче, че се прехвърля „цялата сграда“ с идентификатор ****, а съгласно заключението на СТЕ посочената сграда представлява едно самостоятелно еднофамилно жилище, поради което и действителната обща воля на страните, тълкувана по реда на чл.20 ЗЗД, е да се прехвърли правото на собственост върху съществуващата към датата на сключване на договора сграда в имота във вида, в който се намира, като същата е била описана съобразно данните от кадастралната карта. За неоснователни са приети възраженията на ищцата,че договорът е нищожен поради невъзможен предмет, както и че е нищожен поради липса на съгласие за прехвърляне на съществуващата сграда. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания на чл. 280,ал.1,т.1 и ал.2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В настоящото производство по предварителна селекция на жалбите не може да се направи извод за евентуална недопустимост на въззивното решение. Доводите на касатора в тази връзка,че въззивният съд е разгледал спор, който не е предмет на делото, са неоснователни. Въззивният съд е разгледал предявения иск за делба на процесната сграда, а дали е разгледал и съобразявал ненаведени в процеса факти и обстоятелства /както се твърди/, не е въпрос, касаещ допустимостта на решението. Не е налице основанието по чл.280,ал.2,предл.3 ГПК за допускане касационно обжалване - очевидна неправилност, на която се позовава касаторът. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора с доводите за допуснати процесуални нарушения – нарушение на състезателното начало в процеса,тъй като са разгледани нерелевирани възражения. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Поставените процесуални въпроси касаят правомощията на въззивния съд при решаване на делото. В случая ищцата е поставяла в производството въпрос за липса на съгласие при прехвърляне на имота като основание за нищожност на сделката. Въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразил е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Той е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. При проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материално правна норма, дори ако нарушението и не е въведено като основание за обжалване. В случая въззивният съд е съобразил задължителните постановки на цитираното ТР. Обсъдил е въведените от страните доводи и възражения. Приел, че сделката, сключена от единия съпруг за имот, представляващ СИО, не е атакувана от другия съпруг по реда на чл.24, ал.4 СК, поради което е породила действие и не са налице твърдените от ищцата основания за недействителност. В този смисъл въззивният съд е приложил правните последици на законовата разпоредба. Ето защо не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на по 900 лева за всеки един от тях. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.