Определение № 1223 от 06.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1023/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К..(К., правоприемник на К... – К.) срещу решение № 2158/21.11.2013 г., постановено по гр. дело № 1010/2013 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 281/09.01.2013 г. по гр. дело № 250/2011 г. на Видинския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу И. А. М., Т. И. М., включително в качеството й на [фирма], и В.И. Г., иск с правно основание чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) за отнемане в полза на държавата на придобито от престъпна дейност имущество (недвижими имоти, лек автомобил, зърнокомбайн и парични суми, подробно индивидуализирани) – общо на стойност 285 616 лв. за периода 01.01.1985 г. – 03.12.2010 г., и в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са изведени и формулирани следните два правни въпроса: 1) следва ли да има причинна връзка между престъпната дейност на лицето (ответника) и придобитото имущество, предмет на отнемане; и 2) законен източник на доходи ли е целевият банков кредит, отпуснат за оборотни средства на едноличен търговец, с който кредит е придобито недвижимо имущество на името на физическото лице, и подлежи ли на отнемане в полза на държавата такова имущество, при положение, че от доказателствата по делото е видно, че средствата са усвоявани поетапно от едноличния търговец. По отношение и на двата правни въпроса касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като относно втория въпрос – и че няма влезли в сила съдебни решения. По отношение на първия въпрос жалбоподателят навежда и допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като излага съображения, че този въпрос е разрешен с обжалваното решение в противоречие с конкретно посочени и представени (в преписи) решения на ВКС и влезли в сила решения на апелативни съдилища. Също във връзка със соченото от него допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, жалбоподателят изтъква и че първият правен въпрос е предмет на образуваното тълкувателно дело № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС, до приключването на което производството по настоящото дело е било спряно, и по което тълкувателно дело вече е постановено тълкувателно решение № 7/2013 г., обявено на 30.06.2014 г., след което производството по настоящото дело е възобновено. Ответниците И. А. М., Т. И. М. (включително в качеството й на [фирма]) и Веска И. Г. в отговора на касационната жалба излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендират присъждане на направените в касационното производство, разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е възприел следните разрешения на изведените от касатора правни въпроси: След подробни разсъждения по тълкуването на закона, апелативният съд е достигнал до извода, че както в случаите, когато по делото се установи наличието на законен източник за придобиването на имуществото, така и в случаите, когато въз основа на конкретните обстоятелства по делото не може да се направи основателно предположение, че придобитото и заявено за отнемане имущество е свързано с конкретната, установена по делото престъпна дейност, то и в двата случая искът по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.) е неоснователен. Прието е, че е такъв и процесният случай, като в тази връзка са изложени следните съображения: Престъплението, за което е осъден първият ответник (И. А. М.) – такова по чл. 339, ал. 1 от НК, не е резултатно, а – на просто извършване и от обективна страна се изразява в държане без разрешение на гладкоцевна ловна пушка – двуцевка, 16-ти калибър, за период от около една година и половина – от пролетта на 2004 г. до лятото на 2005 г. Апелативният съд е приел, че по делото нито се твърди, нито се доказва, нито пък би могло сериозно да се твърди или доказва, че по отношение на който и да било от процесните обекти на ответниците, заявени за отнемане, в конкретния случай може да се направи основателно предположение, че придобитото е свързано с така установената по делото престъпна дейност на първия ответник, та дори и при неустановяване на законен източник, да може да се обоснове принципната приложимост на чл. 4, във вр. с чл. 3 от ЗОПДИППД (отм.). Изтъкнато е и че по делото няма данни за каквото и да било резултатно престъпление и/или други данни, които в някаква съвкупност с държането на пушката да сочат дори и на хипотетична възможност това държане да е довело до придобиването на процесното имущество – използване на пушката за принуда, заплашване, грабеж, изнудване и/или други подобни. По тези съображения, въззивният съд е намерил, че само по тази причина, предявеният иск е неоснователен. Наред с това, въззивният съд е приел, че по делото са установени законни източници на средствата за придобиването на процесното имущество. Конкретно – относно целевите банкови заеми, усвоени от ответницата Т. И. М., в качеството й на [фирма], апелативният съд е намерил за принципно правилно становището на жалбоподателя, че сумите по тези отпуснати и усвоени кредити не могат сами по себе си да сочат безусловно на законен източник на средства за придобиване на процесното имущество, доколкото същите подлежат на връщане заедно с лихви, такси и други разноски. Приел е обаче, че това е вярно само ако разходите по връщането им не са били отчетени при преценката за съответствието между приходите (доходите) и разходите на лицата, респ. – за целите на установяването на евентуално такова несъотвествие – при недостиг на доходи от законен източник за погасяването им, ведно с другите разходи на проверяваните лица. Апелативният съд е приел и че в процесния случай, съгласно заключението и разпита на вещото лице по делото, всички получени кредити от ответниците са взети предвид както в приходната, така и в разходната част на заключението, като са взети предвид и са съобразени и всички погасителни вноски, както и лихвите по фирмените кредити, като с последните е намалена печалбата на едноличния търговец (поради което те са отразени на друго място в анализа). С оглед това съдът е приел, че кредитите са източник на доход за проверяваните лица и безспорно подлежат на връщане, представляващо разход, но при положение, че тези разходи по връщането им са установени, съобразени и отчетени в разходната част на експертизата, като с техния размер е завишен като цяло размерът на разходите на ответниците, респ. – за тяхна сметка е намалена и приходната част, преди вещото лице да заключи, че и след това съобразяване размерът на законните доходи е достатъчен за придобиването на процесното имущество, то и същите тези кредити, доколкото според експертното заключение са изплатени за сметка на имущество със законен източник, самите те също следва да бъдат признати за такова. Горните изводи на апелативния съд в обжалваното решение, респ. – възприетите от него разрешения на двата изведени от жалбоподателя правни въпроса, са в пълно съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с тълкувателно решение № 7/2013 г. от 30.06.2014 г. по тълкувателно дело № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС. В същото (респ. – и в намерената за правилна с него съдебна практика) е прието, че е необходимо да има пряка или косвена връзка между конкретната престъпна дейност по чл. 3, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) и придобиването на процесното имущество, както и че е достатъчно тази връзка да може обосновано да се предположи логически, с оглед конкретните обстоятелства по делото, както и да не е установен законен източник в придобиването на имуществото, за да бъде то отнето по реда на чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). В мотивите към тълкувателното решение е и изрично разяснено, че придобиването на имуществото от извършителя на престъплението може да е, както пряко, така и косвено от конкретната престъпна дейност, но във всички случаи тази връзка трябва да бъде установена или да може да се направи логически обосновано предположение за съществуването й; че това предположение е достатъчно за целите на закона, щом не е установен законен източник в придобиването на имуществото; както и че неустановяването на законен източник за придобиването на имуществото, не замества основателното предположение за връзка с престъпната дейност, а само освобождава комисията-ищец от тежестта да я установи по несъмнен начин по делото. Разяснено е и че при преценката за връзката между конкретното престъпно деяние и дадено имущество, следва да се изхожда не само от произхода на средствата, вложени към момента на юридическото придобиване, а от това дали притежанието на съответното имуществено благо е опосредено от установеното престъпление, като е даден посочено и че в обхвата на чл. 3 от ЗОПДИППД (отм.) попада и имущество, заплатено с кредити и заеми, които са върнати със средствата, придобити от престъпната дейност. Предвид съобразяването на обжалваното въззивно решение със задължителните указания и разясненията, дадени с цитираното тълкувателно решение, касационното обжалване в случая не следва да се допуска и по двата правни въпроса, изведени в изложението на касатора. Тези два правни въпроса са обуславящи правните изводи на въззивния съд за отхвърлянето на предявения по делото иск, но след като те са разрешени в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, то не е налице никое от наведените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника И. А. М., претендираните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 2 000 лв. Не се установява останалите две ответници да са направили разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, каквито и те претендират, поради което такива разноски не следва да им се присъждат. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение