Определение № 1050 от 24.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1844/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищците по делото А. Н. Д. и К. Х. М., в качеството им на синдици на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ срещу решение № 371/13.06.2023г. по т. д. № 937/2022г. на Апелативен съд–София, с което е потвърдено решение № 260507/28.07.2022г. по т.д. № 880/2020г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от синдиците против „Екоенерджи медиа“ ЕООД главен иск с правно основание чл.60, ал.1, т.3 ЗБН и евентуален иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД за обявяване за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на договор за спонсорство от 16.05.2012г. Касаторите твърдят, че решението е неправилно, тъй като е постановено в противоречие на материалния закон - чл.60, ал.1, т.3 ЗБН, съответно на чл.135 ЗЗД. Ответникът по жалбата и по делото, „Екоенерджи медиа“ ЕООД, не представя отговор на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение № 664/22.04.2015г. по т.д. № 7549/2014г. на Софийски градски съд е открито производство по несъстоятелност на „КТБ“ АД, банката е обявена в несъстоятелност и е постановено осребряване на имуществото. С решение № 1443/03.07.2015г. по т.д. № 2216/2015г. на Апелативен съд–София е частично отменено решението на Софийски градски съд, като за начална дата на неплатежоспособността на „КТБ“ АД е определена датата 20.06.2014г. Решението е вписано в търговския регистър на 08.07.2015г. На 16.05.2012г. между страните е сключен договор за спонсорство. Съгласно чл.1 от договора, „КТБ“ АД като официален спонсор, се задължава да предостави на спонсорираното лице - „Екоенерджи медиа“ ЕООД, сума в размер на 15 000 евро без ДДС /18 000 евро с ДДС/, както и че целта на спонсорирането е да се подпомогне провеждането на международната енергийна конференция „Проучване и производство на нефт и газ - новата технологична граница. Увеличаване на регионалното богатство. Стъпка напред към енергийна независимост”. Според договора за спонсорство, ответникът се е задължил да окаже съдействие на банката за популяризиране на името, марката и престижа й, по начин, определен в чл.4 от договора. От приетата и неоспорена от страните по делото ССЕ, е констатирано, че сумата от 18 000 евро с ДДС е преведена на 22.05.2012г. от банката на „Екоенерджи медиа“ ЕООД с основание: „плащане по фактура 172/16.05.2012г., по договор от 16.05.2012г.”, като 18 000 евро се равняват на 35 204,94 лева, по фиксирания курс на БНБ от 1,95583 лева за едно евро. Не е спорен фактът, че международната енергийна конференция, за която е било спонсорството на „КТБ“ АД, не се е състояла, но дадената сума не е била възстановена на спонсора. Искът е предявен в 5-годишния срок от откриването на производството по несъстоятелност на банката, съобразно чл.62, ал.1 ЗБН, като атакуваната от ищеца сделка - договор за спонсорство от 16.05.2012г., е извършена в 5- годишния срок преди датата на неплатежоспособността на банката - 20.06.2014г. Въззивният състав се е позовал на решение №140/27.05.2020г. по т.д.№ 3106/2018г. на 1-во т.о. на ВКС, в което е разяснено, че искът по чл.60, ал.1, т.3 ЗБН има характер на отменителен, основан на установения в чл.135 ЗЗД модел на противоправността. Като такъв, спрямо иска по чл.60, ал.1, т.3 ЗБН са приложими разрешенията, дадени в практиката на ВКС по чл.135 ЗЗД, а именно, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се осуетява или затруднява осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. Така увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да и начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр. Относно съдържанието на понятието „намерение за увреждане“ на кредиторите в решението е отбелязано, че то следва да е включено в целта, за чието осъществяване е сключена сделката, съответно извършено действието. Във връзка с горното съдът е приел, че субективното отношение на представляващите банката лица в тази хипотеза предполага съзнателно насочване към причиняването на съответното увреждане, изразяващо се в намаляване на имуществото на банката или затрудняване удовлетворението на нейните кредитори. Увреждането може да съставлява крайна цел или неизбежен резултат, но във всички случаи следва да е налице съзнание за сигурното бъдещо настъпване на неблагоприятните последици за кредиторите като пряк резултат от сключването на сделката или извършването на действието, като доказателствената тежест за установяване на този субективен елемент е на ищеца. Намерението за увреждане на кредиторите трябва да е налице към момента на възникване на правната връзка, към момента на сключване на договора. Предвид изложеното съдът е достигнал до извода за неоснователност на твърдението на ищеца, че намерението за увреждане се установява от последващите действия на спонсорирания - не е проведено мероприятието, съответно не са изпълнени задълженията по договора. Счел е, че не може да бъде изведено намерение за увреждане и от твърдението на ищците, че по принцип сключването на договори за спонсорство не са част от обичайната дейност на банката. Посочено е още, че не могат да бъдат възприети и доводите в жалбата, касаещи установяване на намерение за увреждане от особеното качество на „КТБ“ АД /н/ като финансова институция, подлежаща на регулаторен надзор, като се има предвид типичната за институцията дейност. Счел е, че това особено качество на банката не предполага намерение за увреждане при сключването на сделката именно поради предвидения регулаторен надзор. Прието е, че прехвърлянето на активи от имуществената сфера на банката без адекватна насрещна престация, е една от характеристиките на договора за спонсорство, за който няма забрана да бъде сключван и от банкови институции, когато съответната банка има интерес да бъде рекламирана адекватно. Същевременно към момента на сключване на договора - 16.05.2012г. не е имало и индиция, че банката ще изпадне в изключително затруднено положение и ще има дефицит на ликвидност. От друга страна, съдът е намерил, че неимуществения характер на насрещната престация при процесния договор за спонсориране не променя вида на договора, при който имущественото съдействие се прави с рекламна цел. В обобщение е съдът е заключил, че не са налице елементите от фактическия състав на отменителния иск по чл.60, ал.1, т.3 ЗБН. Действително, в изпълнение на поетите задължения по договора за спонсорство от 16.05.2012г. банката е превела по сметка на другата страна /спонсорираното дружество/ договорената парична сума, намалявайки по този начин своя актив. Срещу това свое действие банката е договорила извършването на определени престации от спонсорирания, подробно описани в чл.4 от договора за спонсорство и свързани с рекламирането й. Действително, насрещните престации са с неимуществен характер, но това всъщност е една от характеристиките на договора за спонсорство. Също така е посочено, че липсва забрана такива договори да бъдат сключвани и от банкови институции, когато съответната банка има интерес да бъде рекламирана адекватно. Прието е, че в случая не е налице субективния елемент - намерение за увреждане, което съобразно константната съдебна практика на ВКС следва да е налице към момента на извършване на действието/сделката и каквито доказателства не са представени от ищеца, носещ тежестта да докаже на този факт. Счетено е, че последващите действия на спонсорирания - непровеждане на мероприятието, което се спонсорира, респ. неизпълнението на поетото задължение за реклама на банката не доказват, че към момента на сключване на сделката банката е имала намерение за увреждане. Намерил е за неоснователен и евентуално предявеният иск по чл.135, ал.1 ЗЗД. В мотивната част е посочено, че в случая е налице разпореждане с имущество, което е излязло от патримониума на банката, т.е. извършено е действие, намаляващо актива на банката, но не се установява субективния елемент - към момента на извършване на сделката банката да е знаела за увреждането. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ При иск с правно основание чл.60, ал.1, т.3 ЗБН, следва ли понятието „намерение за увреждане“ да се тълкува като наличие на съзнание за сигурното бъдещо настъпване на неблагоприятните последици за кредиторите като пряк резултат от сключване на сделката или от извършване на действието?; Твърди се противоречие с решение № 78/10.07.2017г. по т.д. № 843/2016г. на 1-во т.о. на ВКС.; 2/ Може ли да се приеме, че сключване на договор, който не е свързан с обичайната дейност на банката, съответно с банкова дейност въобще, е индиция за наличие на намерение за увреждане по смисъла на чл.60, ал.1, т.3 ЗБН?; 3/ Може ли да се приеме, че не е в интерес на банката, съответно е индиция за наличие на намерение за увреждане по смисъла на чл.60, ал.1, т.3 ЗБН, сключване на спонсорски договор за рекламиране на търговска банка в рамките на чисто научна конференция без представен план за нейната организация и при положение, че конференцията не се е състояла?“ Касаторите се позовават на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първи въпрос. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: В решение № 140 от 27.05.2020г. по т.д. № 3106/2018г. на I т.о. на ВКС е прието, че понятието "намерение за увреждане на кредиторите" в хипотезата на иска по чл. 60, ал. 1, т. 3 от ЗБН означава, че увреждането следва да е включено в целта, за чието осъществяване е сключена сделката, съответно извършено действието. Субективното отношение на представляващите банката лица, в тази хипотеза, предполага съзнателно насочване към причиняването на съответното увреждане, изразяващо се в намаляване на имуществото на банката или затрудняване удовлетворението на нейните кредитори. Увреждането може да съставлява крайна цел или неизбежен резултат, но при всички случаи следва да е налице съзнание за сигурното бъдещо настъпване на неблагоприятните последици за кредиторите като пряк резултат от сключването на сделката или извършването на действието. Разяснено е, че намерението за увреждане трябва да бъде установено, като то не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца. То не следва от самото увреждащо действие, а от обкръжаващите обстоятелства, при които действието е извършено. В тази връзка е преценена като относима и практиката, формирана с решение № 153/03.02.2017 г. по т. д. № 3372/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно което законът не поставя ограничение пълното доказване на релевантния за спора факт да е възможно само чрез преки доказателства. Пълно доказване може да се проведе и чрез косвени доказателства и за да е успешно, предполага установяване на верига от косвени доказателства. Именно поради спецификата си на косвени доказателства /дават указания за основния факт само косвено, установяват странични обстоятелства, непосредствено свързани с основния факт, отделното косвено доказателство не е от естество само да установи основния факт пряко/, за да може да се изгради единен и безпротиворечив извод за проведено пълно доказване, е необходимо преди всичко съобразяването им в тяхната съвкупност. Освен, че трябва да са установени по безспорен начин, те следва да се намират в такава връзка едно с друго, че да доказват без съмнение главния факт. В хипотезата на чл. 60, ал. 1, т. 3 от ЗБН се касае до правни действия, които се осъществяват от финансова институция, подлежаща на регулаторен надзор, поради което преценката дали те се осъществяват с намерение за увреждане следва да се съобразява и с типичната за нея дейност. Възможни индиции за намерение за увреждане са: отпускане на кредити при липса на достатъчни обезпечения, отпускане на кредити при наличие на неизпълнение на същия длъжник по предшестващи договори, прехвърляне на активи на трети лица, които длъжникът продължава да използва след отчуждаването, прехвърляне на имущество на новоучредени дружества, обстоятелството, че страните по сделката са свързани лица, разпореждане с активи непосредствено преди предстоящ съдебен процес, осъществяване на система от операции, целящи прикриване същността на сделки и транзакции и други. Доколкото законодателят не е свързал изрично тези действия с презумпция за недобросъвестност, те следва да се преценяват в съвкупност с останалите установени по делото обстоятелства, както и с оглед на момента на тяхното извършване, като се съпоставят и с обичайното развитие на търговската дейност на длъжника. С оглед приетото по-горе в решение № 140 от 27.05.2020г. по т.д. № 3106/2018г. на I т.о. на ВКС, първи въпрос не може да предпостави допускането на решението до касация, тъй като въззивният съд напълно се е съобразил с даденото тълкуване в практиката на ВКС относно "намерение за увреждане на кредиторите" в хипотезата на иска по чл. 60, ал. 1, т. 3 от ЗБН, според което следва да е налице съзнание за сигурното бъдещо настъпване на неблагоприятните последици за кредиторите като пряк резултат от сключването на сделката или извършването на действието. Ето защо, не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като липсата на изменение на закона или на обществените условия, което за налага промяна на даденото от ВКС тълкуване, води до липса и на сочения критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Втори и трети въпрос, така както са формулирани, изискват извършване на преценка на посочените в тях конкретни обстоятелства (чисто научен характер на конференцията; липса на представен план за нейната организация и неосъществяване на конференцията) т.е. осъществяване от ВКС на контрол относно правилността на акта, който не е предмет на селективната фаза на касационното производство, поради което тези въпроси не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Трябва да се отчете и обстоятелството, че втори въпрос е зададен общо, без да е обвързан с предмета на договора за спонсорство, при който престацията на насрещната страна е извършването на реклама на дейността на спонсора. Следва да се има предвид и факта, че предмет на предявените отменителни искове са потестативни права относно обявяване по съдебен ред на недействителност на договор за спонсорство, с оглед на което обстоятелства, касаещи изпълнението на договора, са ирелевантни по отношение на предмета на исковете и следователно не са от значение за изход на спора. Освен това, въззивният съд не е изложил мотиви относно чисто научния характер на конференцията и липсата на представен план за нейната организация, поради което поставеният въпрос във връзка с тези обстоятелства не е обусловил изхода на спора. Предвид липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на сочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд