Определение № 2239 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3262/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 4298/04.07.2024 г., подадена от И. В. И.-М., чрез адвокат Н. Ц., срещу решение № 151 от 09.05.2024 г. по гр. д. № 147/2024 г. на Окръжен съд - Перник, с което е потвърдено решение № 1045 от 24.10.2023 г. по гр. д. № 00177/2023 г. на Районен съд – Перник за отхвърляне на предявения от И. В. И.-М. срещу Е. В. Й. иск, с който се моли да се постанови решение, с което да се признае за установено, че ищцата е единствен и изключителен собственик на основание изтекла в нейна полза дългосрочна, явна, несмущавана и непрекъсната недобросъвестна придобивна давност, на следните недвижими имоти: ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], с площ от 268 кв.м; самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, с площ от 108 кв.м; самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с площ от 108 кв.м (всичките подробно индивидуализирани в първоинстанционното решение).

Въззивният съд е приел, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № *, том XII, дело № 3176/06.10.1997 г. наследодателят на ищцата В. Б. И. е придобил собствеността на жилище, находящо се на първия жилищен етаж в жилищната сграда с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 108 кв.м, състоящо се от три стаи, кухня, кухненски бокс, коридор и сервизни помещения, който недвижим имот по КККР на [населено място] е с идентификатор ***, както и на 1/2 ид.ч. от дворното място, цялото с площ от 280 кв.м, представляващо ПИ с идентификатор *. По силата на цитирания нотариален акт В. Б. И. е придобил 3/4 ид.ч. от поземления имот и 1/4 ид.ч. от същия по наследство от баща си, както и 2/4 ид.ч. от приземния сутеренен етаж в същата жилищна сграда, както и 1/4 ид.ч. по наследство от баща си от приземния сутеренен етаж, със застроена площ от 108 кв.м, състоящ се от стая, кухня, сервизно помещение и два гаража, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***. По силата на нотариален акт за суперфиция № 182, том I, дело № 426/30.04.1974 г. В. Б. И. е бил единствен собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с площ от 108 кв.м. По този начин В. И. е станал собственик на целия поземлен имот и на построената в него жилищна сграда, състояща се от две самостоятелни жилища - сутерен (първи етаж) и втори етаж. Същият е бил разведен с Н. С. И. повече от двадесет години преди смъртта си. В. Б. И. е починал на 27.07.2008 г., като на 15.07.2008 г. е направил саморъчно завещание, представляващо завет, с което е завещал на своя първа братовчедка - първоначалната ответница по делото Е. В. Й., определени идеални части от следните недвижими имоти, находящи се в [населено място], на [улица]: 1/2 ид.ч. от дворно урегулирано място, цялото с площ от 280 кв.м, съставляващо парцел *-* от кв. 42, заедно с 1/2 ид.ч. от сутерен на двуетажната жилищна сграда, построена в него, състояща се от стая, кухня, сервизно помещение, коридор и два гаража, със застроена площ от 108 кв.м, както и 1/2 ид.ч. от втория етаж на същата сграда. С протокол от 26.01.2009 г. за обявяване на саморъчно завещание, нотариус И. И. е обявил завета на наследодателя на ищцата, като на 25.06.2021 г. ответницата е вписала завета в имотния регистър. Според въззивния съдебен състав между страните няма спор по горните факти и обстоятелства, както и че заветът е произвел правното си действие.

Съдът е съобразил, че с исковата молба И. И.-М. твърди, че е владяла явно, необезпокоявано и непрекъснато всички описани имоти, чрез неин пълномощник (майка й Н. С. И., тъй като ищцата живее в чужбина), и никой не се е противопоставял на владението й и не й е пречил да го упражнява, като именно това е спорното по делото обстоятелство.

Окръжен съд – Перник е приел, че ответницата по иска Е. Й. живяла в процесната къща като ученичка и след омъжването си започнала да живее в [населено място]. Същата обаче идвала, макар и рядко, в [населено място], за да види баба си Л. и братовчед си В.. Преди да почине, В. И. бил болен от рак, дъщеря му била в чужбина, а с бившата си съпруга не поддържал отношения. Затова за него идвала да се грижи неговата братовчедка от [населено място] В. Й.. Същата стояла при него по около седмица, после си отивала и пак се връщала при братовчед си в [населено място]. Преди да почине, В. И. бил откаран в болница през нощта, около 03:30 - 04:00 ч., от свидетеля Б. П. Ц. и приятел на И.. След смъртта му неговата братовчедка Е. поела всички грижи и разноски по извършване на погребението му, както и по всичките обичайни панахиди. Два дни след 26.01.2009 г., когато било обявено саморъчното завещание (завет), с декларация с вх. № 378/28.01.2009 г. Е. Й. декларирала по реда на чл. 14 ЗМДТ придобитите от нея 1/2 ид.ч. от дворното място и 1/2 ид.ч. от двете самостоятелни жилища на сутеренния етаж (първи етаж) и втория етаж от къщата, в съсобственост с И. В. И.-М.. Оттогава и до настоящия момент същата редовно заплащала дължимите се местни данъци за този недвижим имот, а след нейната смърт тези данъци се плащат от наследниците й. По делото няма доказателства ищцата да е декларирала целия недвижим имот по реда на чл. 14 ЗМДТ или идеална част от него. Тъй като ищцата живеела и работела в чужбина, тя упълномощила майка си Н. С. И. да я представлява за издаването на документи, свързани със смъртта на баща й (консулска заверка от 2008 г.), по-късно да се разпорежда, както намери за добре, с процесния недвижим имот (нотариална заверка от 17.06.2009 г.) и последно - да я представлява при продажбата на недвижимия имот (нотариална заверка от 12.08.2019 г., като последното пълномощно е извън процесния период. Във връзка с дадените й пълномощия Н. И. се свързала през 2009 г. със свидетелката Б. П. А., работеща по това време като инкасатор във „ВиК“ ООД, гр. Перник и живееща на [улица], за да установи какви задължения има по партидата на имота, и ги заплатила. Н. И. разговаряла със свидетелката Ц. В. С. (брокер в агенция за продажба на недвижими имоти), че имотът се продава. Била променена и партидата на процесния имот във „ВиК“ ООД, гр. Перник и тя се водела на името на И. В. И.-М.. На името на Е. В. Й. нямало открита партида. Във връзка с обявената продажба на недвижимия имот, Н. И. дала ключове от двора и къщата на брокерката Ц. В. С. и тя водила клиенти за оглед в имота. Две-три години след смъртта на В. И., неговата братовчедка - ответницата Е. Й., идвала на няколко пъти в имота, заедно с дъщеря си, като тя имала достъп и влизала и в сградата, след което си отивала. Следващите 4-5 години никой от страните не проявявал интерес към имота. През 2015 г., при извършване на цялостен ремонт на площада на [населено място], [улица]и други улици в центъра на [населено място], във връзка с необходимост от намиране на жилища за приходящите работници, тогавашната кметица на Община Перник - Р. Я., провела разговор със свидетелката Ц. В. С., дали знае да се отдава под наем недвижим имот. С. се досетила за процесния недвижим имот и там били настанени под наем първоначално трима работници, които впоследствие станали десетина. Същите живели през пролетта, лятото и есента на 2015 г. в имота под наем, като парите заплащали на С., а тя от своя страна ги предавала на Н. И.. Тъй като след земетресението в [населено място] през м. май 2012 г. била паднала бетонната шапка на комина на процесния имот, то тези работници се качили и я свалили. След това И., чрез нает работник, подменила счупените керемиди на покрива от падналата бетонна шапка на комина, като същият поправил и повредените комини. За процесния период от 2009 г. до 2019 г. Н. И. довеждала по 1-2 пъти годишно човек, който косял тревата в имота, а веднъж свидетелката Б. А. я свързала с човек, който отрязал стари дървета в имота. За тези дейности плащала Н. И.. През 2015 г. и 2016 г. последната застраховала процесния имот в „Дженерали Застраховане“ АД на името на дъщеря си. На два пъти имало теч в имота - през 2015 г. и през зимата на 2016 г., като при втория се били спукали от студа тръби на втория етаж и течът бил цяло наводнение, като съседи потърсили Ц. С. да им даде ключ от имота и повикали работници от „ВиК“ да спрат теча. Съдът е посочил, че изложената фактическа обстановка се установява от цитираните по-горе писмени доказателства (останалите писмени доказателства и свидетелски показания не касаят исковия период от края на м. юли 2009 г. до края на м. юли 2019 г., поради което не са обсъждани), както и от свидетелските показания на Б. П. А., Ц. В. С., Л. М. Д. - от една страна, и от друга страна - на А. В. С., Б. П. Ц. и О. В. О..

Съдебният състав е визирал, че дава вяра на свидетелските показания на първата група свидетели само за описаните по-горе обстоятелства, по следните съображения:

Свидетелката Б. А. е работила във „ВиК“ ООД до 2015 г., а след това въпреки че живее на [улица] - на четири къщи разстояние, същата не е имала досег с майката на ищцата, нито поглед върху къщата и двора. Свидетелката Ц. С. познава и ищцата, и нейната майка, но контактите й с последната се изразяват единствено в това, че имотът е бил обявен за продан; че Н. И. й е дала ключове от имота и къщата и тя е водила там клиенти за оглед, както и че С. е настанила под наем наематели за периода от м. април 2015 г. до м. ноември 2015 г. в имота, от които е събирала наема и го е предавала на Н. И.. Свидетелката Л. М. Д., на първо място, не е разпитана заедно с основната трупа свидетели. На второ място, тя живее в къщата от другата страна на улицата от 2013 г. и оттогава има поглед върху процесния имот, като основно свидетелства за периода, когато ищцата е била дете и после след 2019 г. Съдът е посочил, че възприема нейните показания за косенето на тревата и поддръжката на имота, както и за застраховките на недвижимия имот през 2015 г. и 2016 г. в „Дженерали Застраховане“ АД, тъй като в тази им част те кореспондират с останалите писмени доказателства по делото.

Съдът е визирал, че дава вяра на втората група свидетели (А. В. С., Б. П. Ц. и О. В. О.), тъй като първият живее в останалата част от къщата близнак, на адрес: [населено място], [улица], и има непосредствен поглед върху недвижимия имот; вторият също има непосредствен поглед върху недвижимия имот и къщата, тъй като в неговия имот са влизали хора, за да извършват оттам оглед на процесния двор отзад и на къщата отзад. И тримата свидетели познават покойния В. И. и неговите родители, имат впечатления от последните месеци и дни от живота на същия и неговите мотиви да извърши процесния завет в полза на Е. Й., както и от нейните действия в последните месеци и дни от живота на И. и след неговата смърт, които са житейски логични.

Въззивният съд е приел, че всички изброени по-горе дейности, извършвани от ищцата, чрез нейната пълномощница и майка Н. И. - косене на трева, рязане на дървета, ремонт на счупени керемиди и комини на покрива след земетресението от м. май 2012 г., еднолично отдаване на съсобствения имот под наем, както и неговото застраховане за две години, представляват действия на обикновено управление на съсобствена част, а на останалата 1/2 ид.ч. И. И.-М. е останала държател. Отдаването на съсобствен имот под наем и застраховането на такъв имот не представляват действия по своене на останалата 1/2 ид.ч., а само пораждат облигационни взаимоотношения между съсобствениците на недвижимия имот. Според Окръжен съд – Перник по делото липсват доказателства ищцата, чрез пълномощницата си, да е преобърнала държането на останалата 1/2 ид.ч., собственост на ответницата, в свое собствено владение - да я свои като своя собствена, както и това да е продължило повече от 10 години, като владението да е било явно, безпрепятствено и необезпокоявано, и тази промяна на намерението да владее целия недвижим имот да е сведена до знанието на ответницата, която живее в [населено място] и там има постоянен адрес. Съдът е визирал, че по делото не са събрани доказателства ищцата да е сменяла ключалките на входната врата на имота и на жилищната сграда, а още по-малко това да е станало в края на м. юли 2009 г. Фактът, че е дала ключ на брокерката, не означава, че този ключ е нов, друг от предходния, който се е ползвал от В. И. и какъвто има и Е. Й.. Т.е. липсват доказателства И. И.-М. да е преобърнала владението на целия имот в своене като свой собствен, както и липсват доказателства тя да е изразила (манифестирала, демонстрирала) тази промяна на владението пред другата съсобственица - Е. Й.. В тази връзка липсват доказателства ищцата въобще да е декларирала целия имот като свой собствен по реда на чл. 14 ЗМДТ, от което да се направи извод за нейното субективно отношение към недвижимия имот.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Формулира следните въпроси:

1. В случай че е налице само един наследник, с оглед установената трайна съдебна практика следва ли да се приеме, че владението, като част от имуществото на наследодателя, продължава да се упражнява по право само от този наследник, при условие че непосредствено преди смъртта си наследодателят се е разпоредил с част от имота, завещавайки половината от него на трето лице.

По този въпрос се твърди противоречие с приетото в решение № 60126/21.01.2022 г. по гр. д. № 4044/2020 г. на ВКС, І г. о.

2. В случай че собственикът, който не владее имота, не се противопоставя на владението на несобственика, необходимо ли е последният да извършва постоянни, ежегодни и непрекъснати действия по афиширане на владението, за да тече срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС, или с оглед липсата на оспорване на заявеното владение е достатъчно изявлението еднократно да е достигнало до невладеещия собственик.

По въпрос № 2 се визира противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 83/01.02.2021 г. по гр. д. № 2978/2019 г., ІІ г. о. и решение № 93/09.07.2019 г. по гр. д. № 3295/2018 г., І г. о.

3. Посещението на имота от собственик, който не упражнява фактическа власт върху същия, респ. на негов пълномощник, представлява ли по своята същност действие по противопоставяне на владението, което упражнява несобственикът, или е необходимо да бъдат предприети такива изрични и конкретни действия от негова страна, които да афишират ясно, публично и еднозначно, че се противопоставя на владението на несобственика.

Визира се решение № 168/14.10.2023 г. по гр. д. № 4234/2022 г. на ВКС, І г. о.

4. Устното уведомяването на собственика, че по силата на договор, завещание или друг акт, за които липсват надлежни доказателства да са били вписани при СВ, а бъдат реално вписани на по-късен етап, следва ли да се приемат като действия по оспорване владението на несобственика, респективно искане за предаване владението на същия, доколкото към момента на извършване на изявлението липсва публично оповестяване за смяната на собствеността;

5. При откриване на завещанието от кой момент се счита предадено владението върху имуществото, предмет на завета.

6. От съществено значение ли е за доказване на субективния елемент на владението (animus domini) и датата, от която същото се твърди да е започнало, несобственикът, който упражнява фактическа власт върху имота или възнамерява да го завладее, да подаде декларация по реда на чл. 14 ЗМДТ за установяване на това обстоятелство.

Визира се решение № 1466/09.02.2023 г. по адм. д. № 6178/2022 г. на ВАС.

7. При подаден сигнал до съда и прокуратурата, с изразени съмнения за извършено престъпление по реда на чл. 290 и сл. НК за лъжесвидетелстване, и направено искане за спиране на производството по делото, следва ли съдът, с оглед възможността сигналът да е основателен, да постанови спиране на делото, до приключване разследването на прокуратурата и влизане в сила на окончателен акт.

За всички горни въпроси се твърди и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

8. За задължението на въззивния съд, съгласно чл. 271, чл. 272, във вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните.

По този въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в р ешение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г., IV г. о., решение № 422/03.06.2010 г. по гр. д. № 805/2009 г., I г. о.

От насрещните страни – А. Й. К. и П. К. К. (законни наследници на Е. В. Й., починала на 08.12.2023 г., конституирани на основание чл. 227 ГПК във въззивното производство) е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

На 15.04.2025 г. във ВКС са постъпили допълнения към касационната жалба и основанията към нея, изпратени от И. И.-М.. Същите не следва да бъдат обсъждани, като подадени след срока по чл. 283 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на тълкувателното решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Основанията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо. В частност, искът е разгледан и отхвърлен на предявеното с исковата молба основание – изтекла придобивна давност; не са отречени правата на И. И.-М. в качеството й на законен наследник на В. Б. И..

Решението не е очевидно неправилно.

За нито един от въпросите от изложението към касационната жалба не е обосновано наличието на соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно постановките на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Въпрос № 1 не е съобразен с установените обстоятелства по делото и с решаващите мотиви на Окръжен съд – Перник. Доколкото обаче, съгласно наведените към него доводи в изложението, се визира приложението на чл. 69 ЗС, следва да се отбележи, че въззивното решение не противоречи на приетото в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно същото презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, показва съвладение. Разпоредбата на чл. 69 ЗС е приложима било като някой от съсобствениците въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните им части. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Когато обаче основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Според тълкувателното решение винаги при правен спор трябва да се изследва въпросът дали упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи цялата вещ като собствена, или един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите.

Предвид установеното от Окръжен съд – Перник от фактическа страна, че след смъртта на В. И., и ищцата, като негов законен наследник, и първоначалната ответница, като заветник, са имали фактическа власт върху имота и не се доказва явно отнемане владението на Е. Й., атакуваното пред ВКС решение е съобразено с постановките на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В настоящото производство по чл. 288 ГПК не подлежи на проверка дали съдът правилно е възприел, въз основа на събраните доказателства, фактическата обстановка по делото.

Същевременно не се констатира противоречие и с посоченото от жалбоподателката решение № 60126/21.01.2022 г. по гр. д. № 4044/2020 г. на ВКС, І г. о.

Въпроси №№ 2, 3 и 4 не са свързани с изложените съображения по съществото на спора от страна на Окръжен съд – Перник, който не е обсъждал дали Е. Й. се е противопоставяла на владението, упражнявано от И. И.-М.. Освен това те са формулирани с оглед защитната теза на жалбоподателката, че след смъртта на наследодателя й тя еднолично е започнала да владее имотите, а Й. въобще не е упражнявала фактическа власт върху тях, респ. върху притежаваната от нея част, което не съответства на приетото с решението.

В тази връзка следва да се отбележи, че за да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

Въпрос № 5 не е обсъждан от Окръжен съд – Перник. Същият и не предполага даване на еднозначен отговор, доколкото отговорът му е поставен в зависимост от конкретните факти и обстоятелства по конкретното дело.

Въпрос № 6 е ирелевантен за изхода на спора и не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Изложените във въззивния съдебен акт мотиви относно подаването на декларация по чл. 14 ЗМДТ са допълнителни, а не решаващи.

По отношение на въпрос № 7 разпоредбите на чл. 229 ГПК са ясни и категорични, като същите не допускат спиране на гражданското дело в случай на подаден от страна сигнал с изразени съмнения за извършено за престъпление по чл. 290 и сл. НК. В този смисъл е и съдебната практика.

Относно въпрос № 8 е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В случая Окръжен съд – Перник не се е отклонил от тази практика.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците по касационната жалба имат право на 2900 лв. разноски за адвокат, направени за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,