Определение № 243 от 23.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 598/2012 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Н. Н. от [населено място] чрез процесуален представител адв. И. С. срещу решение № 6148 от 21.11.2011г. по в. гр. дело № 9016/2011г. на Софийски градски съд, Административно отделение, III-Б състав. С въззивното решение е отменено решение от 05.05.2011г. по гр. дело № 60233/2010г. на Софийски районен съд, 77 състав в осъдителната му част, вместо това предявеният от С. Н. Н. срещу [фирма] иск в частта за заплащане на сумата 10 250 лв. - застрахователно обезщетение по щета № 51-01310-197/10/10/040/500116, заедно със законната лихва от 10.12.2010г. до окончателното плащане, е отхвърлен като неоснователен, потвърдено е първоинстанционното решение в отхвърлителната част за разликата над 10 250 лв. до пълния предявен размер от 13 425 лв. и ищецът е осъден да плати на ответното застрахователно дружество сумата 1 642 лв. – деловодни разноски по делото за първоинстанционното и въззивното производство. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ Следва ли въззивният съд да прояви активност с оглед задълженията си по чл. 7, ал. 1 и чл. 10 ГПК, като събере посочени пред първоинстанционния съд, но несъбрани доказателства относно съществуването на застрахователно правоотношение; приложим ли е принципът на служебното начало, заложен в чл. 7, ал. 1 ГПК и какво е проявлението му по отношение на задълженията на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК да дава указания на страните за посочване на доказателства; 2/ Как трябва да процедира въззивният съд и длъжен ли е да дава указания на страните по смисъла на чл. 146 ГПК, включително дали следва да състави нов доклад по делото, ако смята, че първоинстанционният доклад е неправилен, и дали следва да даде указания на страните, че не сочат доказателства за определени обстоятелства; 3/ Може ли въззивният съд да постанови решение в съответствие с процесуалния закон, ако във въззивната жалба въззивникът не е изложил конкретни оплаквания в какво се състои порочността на първоинстанционното съдебно решение, когато не се касае за нищожност или недопустимост; 4/ Как следва да процедира въззивният съд, ако счита, че прието и обсъдено в първоинстанционното решение доказателство, е нечетливо, с неясно съдържание или авторство, предвид задълженията му да цени документ с външен недостатък с оглед всички други доказателства по делото /чл. 178, ал. 2 ГПК/ и да реши делото въз основа на приетите доказателства по делото /чл. 235, ал. 2 ГПК/. Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след проверка на данните по делото и обсъди релевираните доводи, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството пред Софийски районен съд е образувано по предявен от С. Н. Н. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ за присъждане на сумата 13 425 лв. /след увеличение по реда на чл. 214 ГПК/, представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Бонус Каско”, сключен със застрахователна полица № 51266468 от 13.07.2009г., поради настъпило на 11.07.2010г. застрахователно събитие – кражба на лек автомобил марка Нисан А., рег. [рег.номер на МПС]. В срока за отговор на исковата молба ответникът е оспорил подписите на застрахователния договор и е направил следните възражения: липсва валидно сключено застрахователно правоотношение между страните поради липса на валидно съгласие и липса на застрахователен интерес, тъй като не са извършени оглед, идентификация и заснемане на автомобила; евентуално възражение за наличие на надзастраховане. Първоинстанционният съд в доклада по делото по чл. 146 ГПК е приел, че страните не спорят, че ищецът е застраховал процесния лек автомобил по застраховка „Каско“ и че в рамките на действието на договора е уведомил полицията за извършена кражба на МПС. Въпреки изразеното от ответника несъгласие с доклада в частта относно наличието на застраховка „Каско“ и изразеното становище за липса на застраховка, респективно на валидно застрахователно правоотношение, първоинстанционният съд не е променил доклада. За да уважи частично предявения иск, Софийски районен съд е приел, че са налице необходимите предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя: валидно застрахователно правоотношение между страните по застраховка „Каско“, предвид представянето на полицата и документа за маркиране в оригинал на застрахователя във връзка с щетата, изразеното становище на ответното дружество в писмо от 07.10.2010г., наличието на хипотезата на чл. 301 ТЗ и неуточняване на лицето, чийто подпис се оспорва; настъпило застрахователно събитие – кражба на застрахования лек автомобил; дължимо застрахователно обезщетение в размер на реалната пазарна стойност на автомобила към момента на застрахователното събитие. Срещу решението на СРС са подадени въззивни жалби от двете страни. Ищецът е релевирал доводи за неправилност на решението в отхвърлителната му част поради нарушение на материалния закон /чл. 208 КЗ и чл. 203 КЗ/ и съществено нарушение на съдопроизводствените правила /вещото лице, изготвило заключението на автотехническата експертиза е дало заключение по въпрос, който не му е бил поставен и съдът не е съобразил това обстоятелство/. Ответникът е направил оплакване за неправилност на решението в осъдителната му част – неправилно съдът е преценил, че е налице валидно сключено между страните застрахователно правоотношение, неправилно СРС не е уважил направените възражения, не е съобразил, че по делото ищецът не е представил застрахователната полица, въпреки становището за липса на застрахователно правоотношение и направеното оспорване на подписите. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е отделил спорното от безспорното, не е изпълнил задълженията си за събиране на релевантни доказателства, неправилно е приел в доклада по делото, че ответникът не оспорва застрахователното правоотношение, не се е произнесъл по искането на ищеца ответникът да представи застрахователната полица, като по делото не е изяснено държи ли ответникът полицата и може ли да я представи по делото. Решаващият съдебен състав е направил извод за липса на основание за прилагане на разпоредбата на чл. 301 ТЗ и приемане, че оригиналът на полицата е в държане на ответника, предвид характера на представения „опис на документи“ като частен документ и липса на доказателства, че описът изхожда от ответника – не са поставени печат, фирмени знаци и означение на лицето, подписало за „приел“ документите. Отхвърлянето на иска е аргументирано с обстоятелството, че ищецът не е провел пълно доказване за наличие на застрахователен договор и на предпоставките за заплащане на застрахователно обезщетение, нито е представил Общите условия. Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Първите три процесуалноправни въпроса са релевантни за спора, тъй като са подготвили формирането на решаващата воля на съда при постановяване на въззивното решение. Обобщени, първите два процесуалноправни въпроса се отнасят до правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато докладът на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК е непълен или неточен, и връзката между доклада и основните принципи на гражданския процес на служебно начало /чл. 7 ГПК/ и установяване на истината /чл. 10 ГПК/. По тези въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК. В посоченото Тълкувателно решение е изразено разбирането, че докладът по делото и указанията на съда, уредени в разпоредбата на чл. 146 ГПК представляват проявление на основните правни принципи на служебно начало / чл. 7, ал. 1, изр. 2 ГПК /, състезателно начало / чл. 8 ГПК /, осигуряване на равенство на страните при упражняване на процесуалните им права / чл. 9 ГПК /, създаване на предпоставки за установяване на истината относно фактите, които са от значение за решаването на делото / чл. 10 ГПК /. Докладът е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. Пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила, поради което за него въззивната инстанция не следи служебно. Ако във въззивната жалба или отговора страната релевира доводи за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието по чл. 146, ал. 1 ГПК, а дава указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Поради това, че дейността на въззивната инстанция не представлява повторение на първоинстанционното производство, дори процесуалните действия да са опорочени, въззивният съд не е длъжен да ги извърши отново, а трябва да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагане на правото. В конкретния случай направеното от ответника във въззивната му жалба оплакване, че първоинстанционният съд неправилно е преценил, че е налице валидно сключено между страните застрахователно правоотношение, неправилно не е уважил направените възражения, като не е съобразил, че по делото ищецът не е представил застрахователната полица, въпреки становището на ответника за липса на застрахователно правоотношение и направеното оспорване на подписите, практически представлява оплакване за неточен доклад, предвид приетото от първоинстанционния съд в доклада, че страните не спорят, че ищецът е застраховал процесния лек автомобил при ответното дружество. Посочените два процесуалноправни въпроса са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС – т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Относно третия, формулиран от касатора процесуалноправен въпрос, също е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която в условията на ограничен въззив въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата, като при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Ограниченията във въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата обстановка по спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това, че основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, и съобразно чл. 269, изр. второ ГПК, въззивният съд е длъжен да обсъди с оглед направените във въззивното производство оплаквания релевантните за спора доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните, да приложи съответната материалноправна норма към установената фактическа обстановка, като при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд има право да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В настоящия случай решаващият съдебен състав в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдил основните относими към спора оплаквания на въззивника – ответник по иска във връзка с установяване на фактическата обстановка с оглед възражението за липса на валидно сключено застрахователно правоотношение и непредставянето на застрахователния договор и свързаните с тях доказателства и въз основа на тях е изградил правните си изводи. Поради изложените съображения по третия процесуалноправен въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същият не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС. Четвъртият, посочен от касатора, процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, съгласно която при направено от въззивника оплакване за неправилно установена фактическа обстановка по делото, въззивният съд следва да обсъди събраните относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка, като съобрази доказателствената сила на писмените документи по правилата на чл. 178, ал. 1 ГПК, а ако представеното писмено доказателство има зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други външни недостатъци, същото следва да бъде обсъдено и преценено с оглед на всички обстоятелства по делото съобразно изискването на чл. 178, ал. 2 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства в тяхната взаимна връзка и въз основа на тях е приел за установено, че между страните не е възникнало застрахователно правоотношение. Доколко установената от въззивния съд фактическа обстановка съответства на представените доказателства и при тяхното обсъждане са спазени правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността, респективно обосноваността/ необосноваността на решението и подлежи на преценка след допускане на касацинното му обжалване. Въз основа на изложоните съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид наличието на постоянна практика на ВКС по релевантните правни въпроси хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК не са налице. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение