Определение № 996 от 01.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2032/2025 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника ЗК „Лев Инс“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ищцата Е. Б. оспорва жалбата. Третото лице – помагач Г. Г. не изразява становище.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части, с които са уважени предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди в резултат на телесни увреждания, настъпили при пътно-транспортно произшествие.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя при прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД какви са критериите за определяне процента съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при ПТП и как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за който искът би бил основателен и как следва да бъде наложено намаляването му поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата, и

• как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, включително и при доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия?

Не са налице основания за допускане на касационното обжалване, доколкото и по двата въпроса не се установява въззивният съд да се е отклонил от практиката на ВКС.

По приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е установена последователна практика на ВКС, основана на постановките по ППВС № 7/63 и ТР № 1/2014 – ОСТК (т. 7), според която съпричиняване е налице при пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, без да е необходима вина на пострадалия. Приносът на последния може да се изразява в действие или бездействие, но поведението му всякога трябва да е противоправно и да води до настъпването на резултата, като го обуславя в някаква степен, т. е. когато с поведението си пострадалият обективно е способствал за настъпване на увреждането или за увеличаване на обема на вредоносните последици. Това поведение може да представлява конкретно нарушение, но може да се изразява и в поемането на риска от настъпване на вредоносните последици или в необоснованото му игнориране. Във всички случаи обаче е необходимо приносът на пострадалия да е конкретен и доказан, а не предполагаем, като при определяне на степента му съдът следва да съобрази както броя и тежестта на всяко от нарушенията на делинквента и пострадалия, така и значението на всяко нарушение за настъпване на увреждането, респ. обема на последиците от него. В настоящия случай въззивният съд въз основа на експертните заключения е приел, че единствено разкъсната рана на ухото е травма, която поставен предпазен колан би предотвратил, оттук и не е налице причинна връзка между непоставянето на предпазния колан и останалите значително по-сериозни като брой и тежест травми (множество фрактури на ребра и прешлен, дискови хернии на други прешлени, контузионни изменения на белите дробове). Следователно, като е съобразил липсата на причинна връзка между поведението на ищцата и по-голямата част от уврежданията и поради това е определил степен на съпричиняване в размер на 10 %, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по този въпрос и не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Същото се отнася и до втория от въпросите, по който според последователната практика, изразена в ППВС № 4/1968 г. и следващи решения на ВКС, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят размера на вредата. Определящо е наличието на връзка между съответните обстоятелства и вредата, а не само по себе си видът на обстоятелствата. Тези обстоятелства могат да бъдат от най-различно естество и да имат различна относителна тежест съобразно особеностите на конкретния случай. С оглед на това допустимо е съдът по същество да не съобрази дадени обстоятелства, които, макар и обичайно значими за наличието на вреда в сходни случаи, не са налице в конкретния случай, и обратно – да съобрази обстоятелства, които, макар и да не са сред неизчерпателно посочените в постановлението, в конкретния случай да се намират във връзка с подлежащите на обезщетяване страдания. Въпрос на конкретните особености на случая е и преценката относно тежестта на установените и подлежащи на съобразяване обстоятелства, т. е. преценката на тяхното значение в рамките на общата съвкупност във всеки отделен случай.

На така установената практика изводите на въззивния съд не противоречат, доколкото съдът е съобразил установените в конкретния случай (и релевантни според установените критерии) обстоятелства и е преценил относителната им тежест за настъпването на вредата. Правилността на тази преценка по отношение на кръга и значението на съобразените от въззивния съд обстоятелства, до чието оспорване всъщност се свеждат доводите на жалбоподателя, не е предмет на настоящата фаза на касационното производство.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и въз основа на направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ищцата направените за касационното производство разноски в размер на 3936,95 евро.

С тези мотиви съдът