Определение № 2420 от 24.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 936/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Матадоса“ ЕООД срещу решение № 407/22.12.2025 г. по в. т. д. № 449/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 70/28.02.2024 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 27/31.01.25 г., и двете по т. д. № 184/23 на Окръжен съд Стара Загора, с които се признава по отношение на „Матадоса“ ЕООД, че М. К. М. не дължи по изп.д. № 1100 по описа за 2022 г., на ЧСИ М. Д. сума в размер на 25 000,02 лв., формирана както следва: 20 000 лв. - частично от 34 833, 69 лв. – главница по изпълнителен лист, издаден от Апелативен съд Пловдив, от дата 02.04.2015 г. във връзка с решение № 48/23.03.2015 г. по въззивно гр.д. 57/2015 г. на Апелативен съд Пловдив; 3 062, 86 лв. – частично от 8 383, 56 лв. – главница по изпълнителен лист от 08.4.15 г., издаден от Районен съд Стара Загора във връзка с решение № 874/24.7.14 г. по гр. д. № 49/14 г. на Районен съд Стара Загора; 1 937, 16 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 06.04.11 г. – 04.07.2013 г. по изпълнителен лист от 08.04.2015 г., издаден от Районен съд Стара Загора във връзка с решение № 874/24.07.2014 г. по гр.д. № 49/2014 г. на Районен съд Стара Загора. В подадената касационна жалба се прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, както и за неговата очевидна неправилност поради допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради неговата необоснованост. Твърди се, че с оглед заявената с исковата молба защита е недопустимо да се предяви частичен установителен иск за погасяване на вземането на кредитора по давност, за което има образувано изпълнително дело. Счита се, че като е приел за разглеждане недопустимо предявен частичен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, въззивният съд е постановил недопустимо съдебно решение. Твърди се още, че въззивното решение е недопустимо и поради липса на правен интерес от иска по чл. 439 ГПК. Според касатора активно процесуално легитимиран да предяви иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е само лицето, което има качеството длъжник по конкретно изпълнително дело, а не лице, което иска да установи, че част от вземането по издадените изпълнителни листове са погасени по давност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 2, пред. 2 ГПК и чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съдебният състав се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: „Допустимо ли е предявяване на частичен установителен иск по чл. 439 ГПК от длъжника за установяване несъществуване само на част от вземането на взискателя, което е предмет на изпълнително дело, с оглед естеството на този иск?“. Ответникът М. К. М. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение като постановено при спазване на материалния закон, съдопроизводствените правила и изискванията за обоснованост. В отговора твърди, че не са налице както общите основания за касационно обжалване по чл. 280 ГПК, така и допълнителния селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Оспорва и твърдението на касатора за недопустимост на въззивното решение, като излагат доводи, че същото е изцяло съобразено с изискванията на процесуалния закон. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл. 439 ГПК за установяване недължимост на вземания, за събирането на които е било образувано изп.д. № 1100 по описа за 2022 г. на ЧСИ М. Д., (преобразувано от изп.д. № 6109/22 г. на ЧСИ М. Бъзински). Соченото изпълнително дело е било образувано по два изпълнителни листа, издадени в полза на ЗД „Евроинс“ АД срещу М. М. - изпълнителен лист от 08.04.2015 г., издаден от Районен съд Стара Загора въз на основание влязло в сила решение № 874/24.07.2014 г. по гр.д. № 49/14 г. на Районен съд Стара Загора за сумите: 8 383, 56 лв. – главница по споразумение от 14.04.2010 г., сключено между ищеца и ответника за възстановяване на суми по щета № 15-39357/16.11.2009 г. и 1 937,16 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 06.04.2011 – 04.07.2013 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 04.07.2013 до окончателното плащане; изпълнителен лист от 02.04.2015 г., издаден по възз.гр.д. № 57/2015 г. на Апелативен съд - Пловдив във връзка с решение № 48/23.03.2015 г. по същото дело за сумата 34 833, 69 лв. – договорна неустойка по споразумение от 14.04.2010 г. ведно със законна лихва върху главницата, считано от 22.08.13 г. /датата на предявяване на исковата молба/ до окончателното плащане. Изпълнително дело № 6109/2022 г. на ЧСИ М. Бъзински е било образувано по молба от 01.11.2022 г. на „Матадоса“ ЕООД, което дружество се е легитимирало с договор за цесия. Въззивната инстанция в изпълнение на вменените й задължения с разпореждане, постановено в открито съдебно заседание на 16.10.2024 г., е обездвижила исковата молба с указания да се отстранят констатирани нередовности, състоящи се в противоречие между обстоятелствена част и петутим. В решението е акцентирала върху това, че в указания срок е постъпила коригирана искова молба, с която е бил формиран следния петитум: „Да се признае за установено по отношение на „Матадоса“ ЕООД, че М. К. М. не дължи по изпълнително дело № 1100 по описа за 2022 г. на ЧСИ М. Д. поради погасяване по давност на сумата в размер на 25 000, 02 лв., формирана както следва: 20 000 лв. - частично от 34 833, 69 лв. – главница по изпълнителен лист, издаден от Апелативен съд Пловдив на основание решение № 48/23.03.2015 г. по въззивно гр. д. № 7/2015 г.; 3062, 86 лв. – частично от 8 383.56 лв. – главница по изпълнителен лист от 08.04.15 г., издаден от Районен съд Стара Загора на основание решение № 874/24.7.14 г. по гр. д. № 49/14 г. на Районен съд Стара Загора; 1937, 16 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 06.04.11 г.– 04.07.13 г. по изпълнителен лист от 08.04.15 г., издаден от Районен съд Стара Загора на основание решение № 874/24.7.14 г. по гр. д. № 49/14 г. на Районен съд Стара Загора. Въззивният съд е посочил още, че във въззивната жалба не се съдържат оплаквания относно изводите на първоинстанционния съд, че погасителната давност за процесните вземания е изтекла. Съдът е приел за неоснователни оплакванията, изложени във въззивната жалба, че е недопустимо предявяването на частичен установителен иск по чл. 439 ГПК за несъществуване на вземане като погасено по давност, като е посочил, че тази законова разпоредба дава право на длъжника да се защити по исков ред, като съобрази ограничението, предвидено в ал. 2, че искът може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издаден изпълнителния лист. Съдът е отбелязал, че право на длъжника е да прецени обема на търсената защита, както и, че няма законово ограничение за предявяване на иска като частичен, включително и в хипотеза на изтекла погасителна давност. Въззивният съд е обсъдил и обстоятелството, че изпълнителното дело е било прекратено по искане на взискателя на 27.06.2023 г., като е приел, че този факт не изключва правния интерес на длъжника по издадените изпълнителни листове да установи, че задълженията му са погасени по давност, доколкото при наличие на изпълнителен титул в полза на кредитора може да се инициира изпълнително производство по всяко време. Не са налице сочените основания за директен и факултативен достъп до касация. Неоснователни са доводите за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В настоящия случай въззивното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск, надлежно предявен от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. В касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че с оглед на заявената с исковата молба защита е недопустимо да се предяви частичен установител иск за погасяване на вземането на кредитора по давност, за което има образувано изпълнително дело. Според принципа на диспозитивното начало / чл. 6 от ГПК / съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице. Съдът не правораздава по своя инициатива. Той трябва да бъде сезиран от заинтересованата страна с искане за защита на накърнено или застрашено субективно право. С фактическите твърдения и петитума на исковата молба, ищецът определя вида и обема на търсената защита и в тези рамки съдът има правомощия да разгледа спора и да се произнесе с решението си. В този смисъл е й константната практика на ВКС обективирана в мотивите на ТР № 1/2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС и в решение № 19/30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г., II г.о., решение № 23/02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/2015 г., IV г.о; решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г., II г.о и решение № 176/8.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г., III г.о. Предявяването на отрицателен установителен иск за част от едно правоотношение или за част от претендирано вземане е процесуално допустимо, като съгласно Тълкувателно решение № 3/2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС постановеното по един частичен иск решение влиза в сила за съществуването на правото за предявената част от иска, като разделянето на вземането на части предполага самостоятелното съществуване на всяка една от тях. С оглед на това, че законът и практиката на ВКС позволяват едно правоотношение да бъде разделено на части по волята на ищеца, то не е налице процесуална пречка длъжникът или увреденото лице да оспори по исков път само в определен обем претендираното срещу него право. Предявяването на частичен отрицателен установителен иск не накърнява правото на защита на ответника и не прави съдебното производство недопустимо. Съгласно определение № 60521/28.09.2021 по т. д. № 1532/2020 г. на ВКС, I т.о. предявяването на частичен отрицателен установителен иск е допустимо, като е пояснено, че при решение, с което се уважава частичен отрицателен установителен иск, диспозитивът не разпростира действие за непредявената част, защото отричането на част от задължението, не налага извод за съществуването или несъществуването на останалата част от него. Възможно е частичният отрицателен установителен иск да бъде уважен както в хипотеза, когато цялото задължение изобщо не е възникнало валидно, така и когато е погасена само част от задължението, която е въведена като предмет на производството. С оглед изложеното неоснователни са доводите за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК. В касационната жалба се твърди още, че въззивното решение е недопустимо и поради липсата на правен интерес от иска по чл. 439 ГПК. Според касатора активно процесуално легитимиран да предяви иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е само лицето, което има качеството на длъжник по конкретно изпълнително дело. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 60282/19.01.2022 г. по гр.д. № 903/2021 г., ІІI г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, в определение № 513/24.11.2016 г. по ч.т.д. № 1660/2016 г., І т.о. и определение № 1663/09.06.2026 г. по т. д. № 139/2026 г., II т.о. ищецът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от това дали има висящ изпълнителен процес. Наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който той може да се инициира по всяко време изпълнително производство, обуславя интереса на ищеца да иска установяване, че вземането срещу него е погасено по давност. За да се приеме, че кредиторът не е създал предпоставки за предявяване от длъжника на отрицателен установителен иск не е достатъчно той фактически да не е предприел действия по образуване на ново изпълнително дело. Съобразно разяснителната част в т. 2 от Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. на ВКС по т.д. № 2/2023 г., ОСГТК изпълнителният лист представлява по своето правно естество процесуална ценна книга, поради което, докато той не бъде предаден доброволно от кредитора на длъжника /преди образуване или след прекратяване на изпълнителното производство/, носителят на изпълняемото право, удостоверено в изпълнителния лист, вкл. когато то е прехвърлено на трето лице /арг. чл. 429, ал. 1 ГПК/, винаги може да предприеме изпълнителни действия за принудителното удовлетворяване. С оглед на тези разрешения се налага изводът, че длъжникът има правен интерес от предявяване на иск по чл. 439 ГПК за установяване несъществуването на парични вземания, установени с влязъл в сила акт на съда, представляващ изпълнително основание, въз основа на който е издаден изпълнителен лист, когато той се позовава на погасяването на тези вземания по давност, изтекла след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Това е така, тъй като субективното материално право на погасителна давност на ищеца може да се упражни само пред съда, но не и извънсъдебно. Наличието на правен интерес в тази хипотеза не е обусловен от образуването и висящността на изпълнително производство за събиране на вземанията, удостоверени в издадения изпълнителен лист. Ето защо той не отпада, когато такова изпълнително производство е било образувано, но е прекратено и кредиторът не е предприел нови действия за принудително събиране на вземането. Не е налице и директното основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Както е изяснено в практиката по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, очевидната неправилност не се припокрива с обикновената неправилност, съответно тази квалифицирана форма на незаконосъобразност е налице при фрапантни нарушения – подвеждане на факти под норма, която не представлява действащо обективно право, прилагане на правна норма в нейния обратен смисъл, драстични нарушения на основни правни принципи, които са установими само при запознаване с мотивите на обжалвания акт без проверка на събрания доказателствен материал и установени чрез него факти, или преценка за правилно приложение на материална или процесуална действаща норма. В настоящия случай искането за достъп до касация на това основание се явява неоснователно, доколкото такива пороци на обжалваното въззивно определение не се заявяват. Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. Поставеният в изложението въпрос е свързан с оплакванията на касатора относно допустимостта на предявен от длъжника частичен иск по чл. 439 ГПК за установяване несъществуване само на част от вземането на взискателя. Релевират се доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по поставения въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че съдебният състав се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Съществуването на константна практика на ВКС по поставения въпрос, която вече бе разгледана, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според тълкувателната практика на ВКС, за да е налице това основание, касаторът следва да посочи правна норма, която е непълна, неясна или противоречива по съдържание, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.10 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). При липса на релевираните от касатора основания за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан. По изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на първо т.о. на ВКС