Определение № 1952 от 04.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2576/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 3565/12.05.2023 г., подадена от Ж. Р. Ж., чрез адвокат П. Х., срещу определение № 254 от 02.05.2023 г. по в. ч. гр. д. № 150/2023 г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено определение № 707 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1510/2022 г. на Окръжен съд – Варна за оставяне без уважение молбата на жалбоподателя за връщане на надвнесена държавна такса по предявения от него срещу Е. Д. Ц. насрещен иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК.

Въззивният съд е съобразил в постановеното от него определение, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена на 05.05.2022 г. от Е. Д. Ц., с която е предявен иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК срещу Ж. Р. Ж. за определяне на по-голям дял на ищцата от придобитото през време на брака имущество, в размер на 90 % от него. Посочил е, че с определение № 548/04.10.2022 г. по ч. гр. д. № 345/2022 г. Апелативен съд – Варна се е произнесъл относно това кой е компетентният първоинстанционен съд, който следва да разгледа предявения иск по чл. 29, ал. 3 СК, с оглед неговата цена, като е приел, че същият е оценяем. В срока по чл. 131 ГПК – на 12.12.2022 г., ответникът е депозирал писмен отговор, с който е предявил насрещен иск срещу Ц. с правно основание чл. 29, ал. 3 СК, за определяне на по-голям дял от общо придобитото имущество в размер на 95 % от него. Съгласно дадените с определението на Апелативен съд – Варна задължителни указания, първоинстанционният съд е определил цената и дължимата държавна такса, която е внесена от ищеца по насрещния иск. Последният не е повдигнал въпроса относно цената на иска и не е оспорил определението на съда, с която е определена съответната държавна такса. С оглед на това, въззивният съд е приел, че цената на иска е правилно определена и внесената държавна такса в размер на 5198.60 лв. не е недължимо платена. Държавната такса се дължи при предявяване на иска в съда, като дължимостта не е обусловена от разглеждането му по същество.

Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите:

1. Следва ли съдът да се произнесе с мотиви по всички възражения в частната въззивна жалба и по всяко твърдение на страната, като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно, включително като обсъди и твърдението за противоречие в свидетелските показания и съобрази доказателствената тежест в процеса.

По този въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 112/02.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. о., решение № 25/23.07.2019 г. по гр. д. № 2299/2018 г., II г. о., решение № 50/22.05.2019 г. по гр. д. № 1441/2018 г., I г. о., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о., решение № 21/26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г., I г. о., решение № 256/07.01.2021 г. по гр. д. № 4293/2019 г., IV г. о., решение № 60142/24.11.2021 г. по гр. д. № 566/2021 г., I г. о. и др.

2. Оценяем ли е искът по чл. 29, ал. 3 СК и ако е оценяем, каква държавна такса се дължи.

По втория въпрос се сочи противоречие с решение № 123/22.01.2015 г. по гр. д. № 137/2014 г., II г. о. на ВКС. Твърди се, че според съдебната практика искът по чл. 29, ал. 3 СК е неоценяем.

3. Допустимо ли е в този случай да се ревизира и цена на иска, определена съобразно задължителните указания на горната инстанция, като указанията са дадени по главния иск, а са приложени по насрещен иск със същото правно основание.

По отношение на третия въпрос се поддържа, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване съгласно ТР № 5/12.07.2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10.

Видно от материалите по делото, в срока по чл. 131 ГПК ответникът по делото е предявил насрещен иск, с който иска да бъде определен по-голям дял за него (95 %) от общото придобито през време на брака имущество. В насрещната искова молба искът е посочен като неоценяем. С оглед на постановеното определение № 548/04.10.2022 г. по ч. гр. д. № 345/2022 г. на Апелативен съд – Варна, първоинстанционният съд е дал указания на Ж. да внесе държавна такса в размер на 4 % от цената на иска, представляваща сбор от данъчните оценки на всички недвижими имоти или части от тях, които се претендират да формират цялото придобито през време на брака имущество от страните (разпореждане № 5798/13.12.2022 г. по гр. д. № 1510/2022 г.). В изпълнение на тези указания настоящият жалбоподател е посочил данъчната оценка на всеки един имот или част от него и е внесъл по сметка на Окръжен съд – Варна държавна такса в размер на 5198.60 лв. С определение № 403/01.02.2023 г. първоинстанционният съд е прекратил производството по насрещния иск, като предявен извън срока по чл. 31 СК.

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. ВКС не е задължен да го изведе от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да го конкретизира, уточни и квалифицира. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Съдът намира, че в случая е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория въпрос от изложението, уточнен и редактиран от ВКС съгласно правомощията му, визирани в цитираното по-горе тълкувателно решение, както следва: Оценяем или неоценяем е искът по чл. 29, ал. 3 СК.

По този въпрос обжалваното определение противоречи на приетото в решение № 123/22.01.2015 г. по гр. д. № 137/2014 г., II г. о. на ВКС. Съгласно изложеното в него, искът по чл. 29, ал. 3 СК не е насочен спрямо отделни имуществени права от съпружеската имуществена общност, а има за предмет винаги цялото имущество, придобито по време на брака. Субективното потестативно право за по-голям дял е единно и неделимо, макар и съдържанието му (имуществото, до което се отнася) да е делимо. Съдът трябва да се произнесе по съществуването или не на субективното потестативно право за цялото имущество, независимо от стойността на вещите и правата, включени в него. Касае се за неоценяем иск по смисъла на чл. 71, ал. 1, изр. второ ГПК, при предявяването на който размерът на държавната такса се определя от съда в съответствие с чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс.

В настоящия казус, предвид дадения по-горе отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на атакуваното определение, дължимата държавна такса по предявения насрещен иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК е 80 лв., а е внесена такса в размер на 5198.60 лв. Сумата в размер на 5118.60 лв. е недължимо заплатена от жалбоподателя и същата подлежи на връщане на основание чл. 4б от Закона за държавните такси.

При постановяване на настоящото определение съдът съобразява и че за Ж. Ж. не е съществувала правна възможност да оспори охарактеризирането на иска от Окръжен съд – Варна като оценяем и определената по него държавна такса. Разпореждането на съда № 5798/13.12.2022 г. не подлежи на самостоятелно обжалване, тъй като попада в хипотезата на чл. 70, ал. 1, изр. последно ГПК, а не на чл. 70, ал. 2 ГПК (в този смисъл: определение № 540/20.10.2009 г. по ч. т. д. № 480/2009 г. на ВКС, І т. о., определение № 598/20.10.2015 г. по ч. т. д. № 2029/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 7/07.01.2016 г. по ч. т. д. № 3448/2015 г. на ВКС, ІІ т. о.).

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,