Определение № 4225 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4458/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Д. Б., чрез процесуалния си представител адв.И. К., срещу решение №263/19.06.2024г. по в.гр.д.№353/2024г. по описа на Хасковския окръжен съд, с което е потвърдено решение №786 от 20.12.2023г. по гр.д. №1298 /2023г. на РС – Хасково, с което са отхвърлени предявените от Л. Д. Б., [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.“***“, ет.***, ап.***, със съдебен адрес [населено място], [улица], против К. В. Й., [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.“***“, обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.2 от ЗЗД и с правно основание чл.108 от ЗС: да се обявят за нищожни нотариален акт №191, том 1, дело №394/1990г. на нотариус при ХРС, за признаване на собственост по давностно владение за място от 1200кв.м. в местността „***“, както и нотариален акт №5, том 4, рег. №6811, дело №579/2005г. на нотариус В. С. за продажба на поземлен имот №***по кадастрален план на местността „***“ с площ от 2146кв.м., поради липса на основание; да бъде осъден ответникът да предаде на ищцата собствеността и владението върху имот с идентификатор ***и имот с идентификатор ***, като неоснователни. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необоснованост, с оглед на което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде изцяло уважен. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по въпросите: 1.Длъжен ли е въззивният съд да разгледа въззивната жалба, като се произнесе по всички, изложени от въззивника доводи и възражения в тяхната пълнота.Следва ли крайните изводи на решаващия състав да се изграждат върху съвкупната преценка на доказателствения материал. Твърди се, че въззивния съд е процедирал в противоречие със следната практика на ВКС: решение №73/05.07.2018г. на ВКС по гр.д.№3228/2017г., ІІІ г.о., определение №230/02.04.2018г. на ВКС по гр.д.№4191/2017г., ІІІ г.о., определение №29/13.01.2013г. на ВКС по гр.д.№3405/2019г., ІІІ г.о., решение №6/31.01.2013г. на ВКС по гр.д.№470/2012г., ІІІ г.о. и решение №309/14.07.2011г. на ВКС по гр.д.№1890/2010г. на ВКС. 2.Приложима ли е преклузията по чл.131 от ГПК, в случай, че ответникът не е подал отговор на исковата молба в едномесечния срок и не е направил възражения и в кои случаи е приложима разпоредбата на чл.143, ал.3 от ГПК. Не е обоснован специалния селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Ответникът по касация К. В. Й. не е депозирал отговор на подадената касационна жалба. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че спорни по делото са не фактите, а пораждащите се от тях права на страните.Заявените за защита субективни права на ищцата не се установени по делото, поради което предявеният иск е приет за неоснователен.Въззиваемият в качеството си на ответник действително не е представил отговор на предявената искова молба, като същият е обективирал правопогасяващи възражения в първото по делото заседание и е представил доказателства за това.По отношение на тези действие от процесуален характер не е настъпила преклузия, тъй като нормата на чл.143 ал.3 от ГПК изрично урежда, че именно в първото съдебно заседание страните трябва да направят и обосноват всичките си искания и възражения и да вземат становище по твърдените от насрещната страна обстоятелства.Именно в това заседание ответникът е упражнил правата си в тази насока.Следва да се съобрази и че чл.133 от ГПК изрично не преклудира възможността да се представят писмени доказателства, които не са представени или посочени в самия отговор.Следователно в първото по делото заседание ответникът може да представи писмени доказателства, каквито са двата нотариални акта, които са останали неоспорени от ищеца и които независимо от липсата на възражения в отговора на искова молба, трябва и следва да се ценят от съда съобразно действителния им смисъл.Прието е за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че възраженията по отношение приемането на представените от ответника доказателства не били отразени в протокола. Съобразно чл.152 от ГПК протоколът от съдебно заседание има пълна доказателствена сила за отразените в него съдопроизводствени действия, а неудостоверените такива се смятат за неизвършени.В случая няма отразени възражения на ищеца относно действията на ответника по представяне на доказателства в протокола от 23.11.2023г., няма искане за неговата поправка. Прието е още, че изложените в обжалваното решение мотиви по същество на обективирания му предмет са адекватни на обстоятелствата по делото и сочат на точно приложение на относимия закон.Безспорно се установява, че самият наследодателят на ищцата П. Г. Б. чрез свои действия се е разпоредил с части от закупената от него нива през 1956г. и 1958г.През 1990г. е изготвен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност, по силата на който В. В. Й. е признат за собственик на място от 1200 кв.м., от което 300 кв.м. нива и 900кв.м. овощна градина, в местността “***“, Х. землище, №***по кадастъра на района.На по-късен етап Д. Й. Й., ответникът К. В. Й. и И. В. П. се снабдяват с нотариален акт за собственост на същия този недвижим имот на основание осъществено давностно владение и наследство - нотариален акт №192/13.V.2005г.Впоследствие ответникът на 15.08.2005г. придобива от Д. Й. Й. и И. В. П. чрез покупко-продажба 5/6 ид.ч. от същия имот.Предвид доказателствата по делото не се извежда твърдяната в исковата молба нищожност на визираните два нотариални акта поради липса на основание за тяхното съставяне.Наследодателят на ответника е притежавал собственически права върху този имот още от 1956г., като не се доказва,че той или неговите правоприемници са губили по какъвто и да е начин владението върху този имот.Налага се поради това и извода, че през цялото време от 1956г. до настоящия момент само тези лица са упражнявали фактическата власт върху спорния имот.Ето защо при съставяне на нотариален акт №191 от 02.IV.1990г. е съществувало годно правно основание за издаването му, съотв. основание при прехвърляне на идеални части от същия имот през 2005г. от останалите сънаследници на ответника. Поради това не е налице хипотезата на чл.26 ал.2 от ЗЗД и не може да се приеме нищожност на двата нотариални акта. Въззивният съд е изложил мотиви, че уважаването на предявеният ревандикационен иск изцяло е функция на доказателствената тежест на ищцата, която следва да установи трите кумулативни предпоставки за това – че тя притежава право на собственост върху процесния недвижим имот, ответникът да владее същия без наличие на правно основание за това владение.В случая правилно РС-Хасково е извел, че ищцата не е осъществила пълно и главно доказване на тези правнорелевантни обстоятелства, поради което и няма основание за уважаване на иска й за собственост.Следва да се посочи и че по делото няма категорични доказателства за идентичност на описаните в исковата молба и писмените доказателства по делото недвижими имоти.Установява се само факта, че ответникът владее процесните поземлени имоти с идентификатори ***и ***, което обстоятелство не е спорно по делото. Владението на ответника обаче е с изведена ясна начална дата и продължителност, и е на правно основание.Тъй като самият наследодател на ищцата се е разпоредил с имотите, които се владеят от ответника още приживе през 1956г. и 1958г., то влезлите в сила заповеди на Кмета на Община Хасково, с които се възстановява правото на собственост на наследниците на П. Г. Б. върху общо шест поземлени имота, два които са процесните с идентификатори ***и ***, не са породили действие.Възстановяването на собствеността на ищцата в тази насока не може да се противопостави на ищеца, тъй като тези имоти неправилно са включени в плана на новообразуваните имоти за съответната местност.Според §4к, ал.8 от ПЗРЗСПЗЗ, при влязъл в сила план на навообразуваните имоти, може да се измени, в хипотезата, когато помощният план, въз основа на който е изработен, съдържа съществени непълноти или грешки, като при спор за материално право заинтересованите лица осъществяват правата си по съдебен ред.Налице е в случая точно спор за материално право, предвид обективираните претенции както на ищцата, така и на ответника относно титулярството на правото на собственост върху процесните поземлени имоти.Неправилно в помощния план и в плана на новообразуваните имоти, тези имоти се възстановяват на наследниците на П. Г. Б., а не на истинските собственици - наследниците на лицата, които са закупили имотите от Б. през 1956г. и 1958г.Поради изложеното въззивният съд е приел, че предявеният ревандикационен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Налице са основания за допускане на касационно обжалване по първия поставен от касатора въпрос, тъй като изводите на въззивния съд са в противоречие с посочената в изложението на касационните основания практика на ВКС, в която се приема, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В решение №672/07.03.2011г. по гр.д.№1584/2009г. на ВКС, І г.о., което се споделя изцяло от настоящия състав, е прието, че индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство.За да се установи идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници, като последната характеристика се свързва с пространствените предели на правото на собственост върху определена част от земната повърхност, достигащи до там, откъдето започват имотите на неговите съседи и на тяхното право на собственост. Ако в различни периоди от време съседите /или техните наследници/ съвпадат, може да се направи извод, че и заключеният между тях имот не е променен. Площта на имота и сигнатурата по плана, ако има такава, не са присъщи белези, тъй като зависят от начина на измерване или могат да се променят при изменение на плана.За индивидуализацията на имотите и установяване идентичността между два имота е допустимо да се използват експертни знания чрез назначаване на вещи лица, включително и за проследяването на съседите на имотите и тяхната съпоставка според отразеното по различните планове, разписни листове и документи за собственост и всичката налична документация. В решение № 1080 от 21.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4603/2007 г., II г. о. е прието, че пропускът на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото относно идентичността между заявения с исковата молба имот и този, който ответникът претендира, че е негова собственост съставлява съществено процесуално нарушение.Такова нарушение съставлява и липсата на служебно назначена от съда експертиза по този въпрос, при съмнение в идентичността на имотите. В случая въззивният съд е формирал решаващи изводи по спорните между страните факти, но без да изложи мотиви защо приема, че е налице идентичност между имотите, които наследодателят на ищцата е прехвърлил чрез продажба през 1956г. и 1958г. и тези, за които ответникът претендира, че са негова собственост.Неизяснен е останал въпроса и как се е формирала промяната в площта на ПИ по КП на м-ст „***“, Х. землище, която по к.н.а. №191/1990г. е 1 200кв.м., а по останалите нотариални актове е 2 146кв.м.Довод за допуснато процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд е бил наведен във въззивната жалба, в която е посочено, че решавашите изоди на тази инстанция се основават единствено и само на представените от ответника писмени доказателства, които не са съпоставени с останалите събрани по делото доказателства, представени от насрещната страна.Това е налагало въззивният съд да допусне служебно техническа експертиза за изясняване на спорните въпроси, за които са били необходими специални знания. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение