Определение № 803 от 17.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2307/2022 г.

Производството е образувано по касационна жалба на З. Р. С. и Т. Г. Р. против решение № 132/29.04.2022 г. по в.т.д.№702/21 г. на Варненски апелативен съд, с което са потвърдени решение №260019/20.04.2021 г., решение №260048/11.08.2021г. и решение №260050/13.08.2021г. по т.д.№9/19 г. на Шуменски окръжен съд. С решение №260019/20.04.2021г. касаторите са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“АД сумата 42 458,17 шв.фр., от които главница 36 321,35 шв.фр., 4679,63 шв.фр. възнаградителна лихва за периода 03.02.2016г.- 14.01.2019г., 1067,40 шв.фр. наказателна лихва за периода 03.02.2016г.- 14.01.2019г., 298,17 шв.фр. банкови такси и 91,62 шв.фр. застраховки, дължими по договор за кредит №HL 38119/30.05.2008г., ведно със законната лихва върху главницата банковите такси и застраховките от датата на подаване на исковата молба 14.01.2019г. до окончателното им плащане, както и разноските по делото. С решение №260048/11.08.2021г., постановено по реда на чл.247 ГПК, е оставена без уважение молбата на касаторите за поправка на очевидна фактическа грешка в решението, наличието на която е била обосновавана с това, че в диспозитива му не е бил записан курсът на швейцарския франк към лева, приет за приложим в отношенията между страните в мотивите на съдебния акт.С решение №260050/13.08.2021г., постановено по реда на чл.250 ГПК е оставена без уважение друга тяхна молба за допълване на решението с произнасяне по направено от тях възражение за прихващане със сума в размер на 2061,86 лв. Касаторите навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение на въззивната инстанция. Считат решението за недопустимо по съображения за произнасяне на основание твърдения, които не са въведени от ищеца с исковата молба, както и спрямо спорни факти, при отчитането им от съда като безспорни такива и за произнасяне по нередовна искова молба /непосочване в исковата молба на просрочените вноски/. Неправилността на решението се обосновава с доводи за допуснати процесуални нарушения / липса на мотиви по всички оплаквания във въззивната жалба; неуважаване на част от доказателствените искания във въззивната жалба; необсъждане на всички събрани доказателства и необсъждане в цялост на всяко едно коментирано доказателство/, нарушения на материалния закон и необоснованост, в резултат на което се твърди,че са формирани погрешни изводи относно валутата на задължението, относно наличието на предсрочна изискуемост на кредита, относно дължимостта на възнаградителната и наказателната лихви и премиите по застраховки. Направено е искане за обезсилване на решението като недопустимо с прекратяване на производството или да се върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане, евентуално - да се отмени същото като неправилно и да се отхвърлят изцяло предявените искове или да се върне делото на апелативния съд за повторно разглеждане от друг състав със задължителни указания по прилагането на закона. Касаторите претендират разноски за производството. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол се обосновава с твърдения за наличието на основанията за извършване на селекцията по чл.280 ал.2 предл.2 и предл.3 ГПК, както и на тези по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, които касаторите считат за осъществени с въпросите: 1.Дължи ли съдът да формира мотиви по всички възражения във въззивната жалба и да обсъди всяко едно от тях отделно и да заяви защо ги приема за основателни или не? /противоречие с решение №133/23.10.2019г. по гр.д.№3565/18г. на ІV г.о. на ВКС, решение №127/21.05.2019г. по гр.д.№1881/18г. на ІV г.о., решение №170/29.11.2018г. по гр.д.№3957/17г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение №248/07.01.2020г. по гр.д.№4193/18г. на ІV г.о. на ВКС, решение №183/21.11.2018. по т.д.№542/18г. на І т.о. на ВКС, ППВС №1/53г., ППВС №2/67г., ППВС №1/85г. и ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС/; 2.Следва ли съдът да обсъди всяко едно доказателство и то в неговата пълнота преди да постанови своя съдебен акт? /противоречие с решение №248/07.01.2020г. по гр.д.№4193/18г. на ІV г.о. на ВКС, решение №146/13.06.2018г. по гр.д.№278/18г. на ІV г.о. на ВКС и решение №104/09.10.2019г. по гр.д.№625/19г. на ІІ г.о. на ВКС/; 3. При прогласяване на клаузи от потребителски договор за банков кредит за носене на валутен риск за нищожни, следва ли в диспозитива на съдебния акт да бъде вписан относимият в отношенията между страните курс на валутата, в която е прието,че е отпуснат кредитът, респективно,че се дължи плащане на сума, с цел да се определи нейният размер и да се очертаят пределите на силата на пресъдено нещо? /противоречие с решение №60079/19.01.2022г. по т.д.№105/20г. на І т.о. на ВКС, решение №60108/28.01.2022г. по т.д.№1159/20г. на ІІ т.о. на ВКС и решние №83/12.05.2022г. по т.д.№1417/21г. на І т.о. на ВКС/; 4. Дължи ли се наказателна лихва от лица – кредитополучатели за времето, когато клаузите за валутния риск от договор за банков кредит не са били обявени за нищожни и на основание тях задължението за внасяне на погасителни вноски е нараснало значително и спирането на плащанията се дължи на това обстоятелство, а впоследствие тези клаузи са възприети като неравноправни, респективно са обявени за нищожни и това представлява ли неоказване на съдействие от кредитора към длъжника да заплаща погасителните вноски в размерите, уговорени според действителните клаузи на договора за банков кредит? По третия /в отношение на евентуалност/ и четвъртия от въпросите се сочи приложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, наличието на който се обосновава с липсата на съдебна практика по тези въпроси. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“АД не се е ангажирал със становище по нея. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди осъдителното първоинстанционно решение, съставът на Варненски апелативен съд е приел за безспорно и установено от доказателствата по делото от фактическа страна, че страните по делото са обвързани от клаузите на сключен между тях на 30.05.2008г. договор за кредит за покупка на жилище HL 38119, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателите кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 60 000лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита със срок на погасяване 240 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, на месечни вноски, включващи главница и лихва съгласно погасителен план; че сумата по кредита е усвоена на 03.06.2008г.; че длъжниците са направили погасителни вноски в общ размер на сумата 17 010,34 лв., като последното плащане по договора е било извършено на 16.02.2012г., след което са спрели да погасяват кредита; че с договор за цесия от 15.07.2008г. банката е прехвърлила на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД вземанията си по договора за кредит, а с втори договор за цесия от 30.07.2014г. „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е прехвърлило вземането обратно на банката; че по силата на изпратена от банката нотариална покана, връчена на 23.11.2018г. лично на Т. Р., а на З. С. - по реда на чл.47 ГПК длъжниците са били уведомени за изявлението й, с което кредитът е направен изцяло предсрочно изискуем /с оглед оспорването на редовността на връчването на ответника С. съдът е приел,че дори то да се приеме за нередовно обявяването на кредита за предсрочно изискуем следва да се счете за настъпило с предявяването на осъдителния иск с исковата молба, в която се съдържа ясно и недвусмислено волеизявление в този смисъл/; че както към момента на връчването на нотариалната покана, така и към датата на исковата молба са били настъпили обективните предпоставки за упражняване правото на кредитодателя за отнемане предимството на срока, тъй като последното плащане на задължение по договора е било извършено на 16.02.29012г., т.е. налице е неплащане на повече от три последователни месечни погасителни вноски. Възражението на въззивниците-кредитополучатели за нищожност на договора за цесия от 15.07.2008г., поради липса на съществени негови елементи, съдът е намерил за неоснователно. Изложил е съображения,че предмет на същия са множество договори за кредит, индивидуализирани в приложения 1 и 2 към него, включително процесният договор, индивидуализиран, съобразно счетоводните записвания на банката; вземането по него е прехвърлимо, а уговорената цена е обща за всички прехвърлени вземания. По въпроса за валутата на кредита съдът е съобразил даденото в решение на ВКС по търг.д.№3539/15г. на ІІ т.о. разрешение,че в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранната валута и задължението за погасяване е уговорено в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута. Приел е,че това разрешение е приложимо и към разглежданата от съда хипотеза, в която цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателите в лева, а не в швейцарски франкове, но кредитът е остойностен в швейцарски франкове – 50 387 шв.фр. и задължението за погасяване е в същата чуждестранна валута, от което е заключил,че договорът не се счита сключен в лева,а ответниците дължат връщането му в швейцарски франкове. Съставът на апелативния съд е квалифицирал сключения договор за ипотечен кредит като потребителски такъв по смисъла на §13 т.1 от ДР на ЗЗП, поради което е приел,че в отношенията между страните са приложими правилата на Закона за защита на потребителите. Разгледал е в светлината на неговите разпоредби уговорените между тях клаузи, при което е намерил,че липсват ясни и разбираеми за кредитополучателите критерии за преценка на икономическите последици от получаването на кредит в посочената чуждестранна валута и поемането на валутния риск; че тези клаузи не са уговорени по прозрачен начин, а при липса на предоставена достатъчна информация, с което банката е действала в нарушение на принципа на добросъвестност. По тези съображения съдът е заключил,че е налице неравноправност по смисъла на чл.143 т.19 вр. чл.146 ЗЗП на чл.22 и частта от клаузите на чл.6 ал.2 и чл.20 ал.2 от договора, с които е прието превалутирането при погасяването на кредита да се извършва по курса „купува“, съответно „продава“ на банката за швейцарския франк към еврото/лева към деня на плащането. По-нататък съдът е посочил,че въпреки липсата на реален поток към кредитополучателя в швейцарски франкове, не може да бъде прието,че договорената валута, в която е предоставен кредитът е в лева, тъй като клаузите на чл.1 ал.1 и ал.3, чл.2 ал.1 и ал.3, чл.6 ал.2 и чл.21 ал.2 от договора са ясни и разбираеми и достатъчно ясно изразяват волята на страните за предоставяне на кредита в швейцарски франкове, като равностойност на определена сума в лева, за плащане на възнаграждение за ползването на паричния ресурс също в швейцарски франкове и възможност за погасяване на кредита в евро или лева, поради което е отрекъл да е налице неравноправност на същите.Тъй като договорът може да се изпълнява и без клаузите му на чл.22 и частта от клаузите на чл.6 ал.2 и чл.20 ал.2, доколкото се запазват съществените задължения на страните – на банката – да отпусне определена сума с определена цел и при уговорени условия и срок и на кредитополучателите – да ползват сумата, съобразно уговореното и да я върнат след изтичането на срока, съдът е извел,че запазването на действието на договора без неравноправните клаузи не противоречи на интересите на кредитополучателите-потребители. Въззивният състав е отчел като безспорно пред въззивната инстанция приетото от първоинстанционния съд, че клаузите на чл.3 ал.5 от договора /за едностранна промяна на уговорената възнаградителна лихва при промяна на БЛП/ и на чл.12 ал.1 /за правото на банката едностранно да променя условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага в операциите си/, както и на сключените към договора допълнителни споразумения, са нищожни. На базата на тези съображения съдът е заключил,че размерът на задълженията по обявения за предсрочно изискуем кредит следва да бъде изчислен при първоначалните уговорки за валутен курс на швейцарския франк към лева и визирания в чл.3 ал.1 размер на договорна лихва, по който курс следва да бъдат преизчислени и всички постъпили суми като погашения на задълженията. Въз връзка с това съдът е ползвал заключението на допуснатата в първата инстанция счетоводна експертиза, която е установила,че след преизчисляването се установява само частично погасяване на задълженията по кредита до размер на сумата 14 284,80 шв.фр. Направеното от ответниците възражение за погасяване по давност на вноските с падеж преди 03.02.2014г. и на задълженията за лихви и такси преди 03.02.2016г. е прието за основателно, но неотразяващо се на крайните дължими суми по тези пера, предвид ограничаването на претенцията на ищеца в рамките на сумите,представляващи неплатени вноски след 03.02.2014г. и лихви и такси след 03.02.2016г. По възражението за недължимост на наказателна лихва, съдът е посочил,че такава изрично е уговорена в договора като дължима при просрочие в плащането на погасителните вноски и при установена забава на кредитополучателите при изпълнение на основното им задължение за връщане на сумата по кредита /дори и след направените преизчисления с оглед констатацията за нищожност на посочените уговорки/, изразяваща се в липса на каквито и да било плащания от 16.02.2012г. и продължила и в периода, в който е ограничена пртенцията на ищеца – от 03.02.2016г. до 14.01.2019г., съдът е направил извод,че е налице основание наказателна лихва да се дължи в установения от вещото лице размер. За да остави без уважение въззивната жалба на ответниците срещу решението по чл.247 ГПК въззивният съд е приел, че не налице очевидна фактическа грешка по смисъла на посочената разпоредба,тъй като не може да бъде обоснован извод за несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното изразяване в диспозитива на решението. За да стигне до този извод, съставът е посочил,че първоинстанционният съд е изложил мотиви за уговаряне и дължимост на сумата в швейцарски франкове и за определяне на нейния размер в тази валута, като, с оглед констатацията му за неравноправност на определени клаузи от договора за кредит, е определил размера на задължението в уговорената валута, в която задължението е посочено и в осъдителния диспозитив на решението. Доколкото плащането на задължението по кредита следва да се извърши в чуждестранната валута /така както е уговорено/, съдът е приел,че не може да бъде постановено присъждането му в левова равностойност, нито в диспозитива да се сочи по какъв курс на лева към чуждестранната валута следва да се извърши плащането. Въззивната жалба на ответниците срещу решението на първата инстанция за допълване на осъдителното решение с произнасяне по направено от тях възражение за прихващане със сума в размер на 2061,86 лв. също е намерена от въззивния съд за неоснователна. Аргумантирал се е с установеното по делото от заключението на вещото лице,че посочената сума представлява разлика при изчисленията между използваните от банката валутни курсове и курса към датата на усвояване на кредита, който съдът е приел за приложим при изчисляването на извършените от ответниците погасявания на кредитните задължения, и е отнесена от експерта за погасяване на задължения, които са били изискуеми, но непогасени с внесените от тях суми в общ размер 14 284,80 шв.фр. От това съдът е заключил,че кредитополучателят няма вземания към банката срещу които би могло да бъде извършено прихващане и поради това искането му за допълване в този смисъл е неоснователно. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от нея процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос или липсата на основания да се приеме,че поставеният въпрос не представлява по характеристиките си правен такъв, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост. В случая касаторите изрично се позовават на въведената от законодателя с нормата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК такава предпоставка, но извод за наличие на вероятност обжалваното решение да е недопустимо както на посочените от тях, така и на тези,определени в т.9 от ППВС №1/85г. основания, не може да бъде направен от данните по делото. Наведените в тази насока оплаквания за произнасяне на въззивната инстанция на основание твърдения, които не са въведени от ищеца с исковата молба /не е посочено кои вноски по кредита са просрочени/, както и спрямо спорни факти, при отчитането им от съда като безспорни такива не обосновават порок на решението, водещ до неговата недопустимост. Най-близка до оплакването за недопустимост в случая е хипотезата на произнасяне по непредявен иск, но извод за наличие на такова не може да бъде направен, тъй като е налице произнасяне на съда с диспозитив, съответен на търсената с обстоятелствената част и петитума на исковата молба защита. От друга страна непосочването в исковата молба на просрочените вноски, обусловили предсрочното изискване на плащане на цялото задължение по кредита от страна на банката, освен че не представлява нередовност, водеща до недопустимост на постановения по нея съдебен акт, е само твърдение на касаторите, което не намира опора в данните по делото.Видно от исковата молба, ищецът е твърдял,че от м.октомври 2011г. кредитополучателите са започнали да допускат забава в плащанията по кредита, като към датата на връчването на поканата за обявяване на предсрочната изискуемост през м.ноември 2018г. не са били заплатени 86 бр.погасителни вноски по главницата. Поради това допускането на касационно обжалване при хипотезата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК следва да бъде отказано. Първият формулиран от касаторите процесуално-правен въпрос е обвързан с оплакванията им в касационната жалба,че съдът не се е произнесъл по наведените от тях във въззивното производство възражения, свързани с твърденията им за нищожност на двата договора за цесия, поради противоречието им с добрите нрави; за недължимост на наказателната лихва, с оглед нейната нищожност, поради противоречието на клаузата с добрите нрави и за ненастъпване на предсрочната изискуемост на задълженията по кредита,поради забава на кредитора, изразяваща се в неосигурено от банката съдействие за изпълнение, поради ежемесечното увеличаване на вноските, което е довело кредитополучателите до невъзможност да плащат след м.февруари 2012г. Поставеният процесуален въпрос касае дейността на въззивната инстанция като такава по същество, поради което в съдебната си практика ВКС признава на така поставен въпрос характер на обуславящ по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но само доколкото сочените от касаторите като останали необсъдени от въззивния съд възражения и доказателства са били своевременно въведени в предмета на спора и имат пряко значение за изхода на делото. Не представляват такива визираните в жалбата на касаторите като необсъдени от въззивния съд възражения. Във връзка с твърденията им за недължимост на наказателната лихва в жалбата пред въззивния съд ответниците са поддържали само, че забавата им е невиновна и,че ищецът изначално не е правоимащо да я претендира лице, тъй като не е приобретател по договорите за цесия. Срещу липсата на произнасяне от първата инстанция по наведените с отговора на исковата молба други възражения срещу дължимостта на наказателната лихва оплаквания не са направени пред въззивния съд, а с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК произнасянето му е ограничено от изложеното в жалбата. Останалите две възражения нямат пряко значение за изхода на спора – нищожността на договорите за цесия и обратна такава,дори да би била приета за установена, не лишава банката от качеството й на кредитор на ответниците, което е възникнало по силата на валидно сключения между тях договор за кредит, чиито съществени елементи именно са били съобразени от двете инстанции за постановяване на крайния резултат по спора; дори да бъде зачетена като основателна тезата на кредитополучателите за приложимост на разпоредбата на чл.95 ЗЗД с оглед едностранното увеличаване на размера на погасителните вноски от страна на банката, от това не следва извод за освобождаване на кредитополучателите от отговорността за плащане на първоначално уговорения им размер, за каквото няма нито твърдения,нито данни същите да са предлагали на кредитора, а последният да е отказал да приеме. Поради изложеното формулираният въпрос няма характеристиките на обуславящ, т.е. не обосновава приложимост на общото основание за допустимост, при което обсъждането на съдебната практика на ВКС, цитирана в обосноваване на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, е безпредметно. Не представлява годно общо основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение и вторият процесуално-правен въпрос. Същият е поставен във връзка с оплакване в касационната жалба,че въззивният съд не е съобразил и обсъдил приетите по делото като доказателства нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот и искане за жилищно-ипотечен кредит, които, според тях, установяват липсата на информираност у кредитоискателите,че банката отпуска кредита в швейцарски франкове, както и заключението на вещото лице в неговата пълнота, във връзка с направеното възражение за прихващане. За въззивния съд съществува процесуално задължение да обсъди всички допустими и относими към спора доказателства и необсъждането на преценени от него доказателства като такива, които нямат значение за изхода на делото, не обуславя съществено процесуално нарушение, годно да обърне крайния резултат. Извършената в случая с игнорирането им преценка, че нотариалният акт за покупко-продажба на недвижим имот няма обвързваща банката доказателствена сила, а искането предхожда сключването на договора за ипотечен кредит, чиито клаузи са обстойно анализирани от въззивния състав и намерени от него за ясно обективиращи волята на страните да се обвържат в кредитно правоотношение в чуждестранна валута, обуславя извод,че поставеният въпрос не притежава характеристиките на обуславящ крайния изход на делото. Оплакването, че въззивният съд не е съобразил заключението на вещото лице във връзка с направеното от ответниците възражение за прихващане със сумата 2 061,86 лв., от своя страна не намира опора в данните по делото. Третият въпрос касае жалбата на касаторите срещу решението на въззивният съд в частта, с която същият е потвърдил постановеното по реда на чл.247 ГПК първоинстанционно решение №60048/11.08.2021г. За да потвърди отхвърлянето на молбата за отстраняване на очевидна фактическа грешка в осъдителното решение въззивният съд е приел,че по посочения ред не подлежат на отстраняване грешки, които съдът е допуснал при формирането на своята воля, изразена в мотивите на решението, а само несъответствие между последните и диспозитива на решението, какъвто не е разглежданият случай, доколкото както в мотивите, така и в диспозитива съдът е приел,че договорът за кредит е сключен в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и поради това връщането му се дължи в същата чуждестранна валута; че след като плащането трябва да се извърши в тази валута съдът не може да присъди левовата й равностойност, нито да посочи при какъв курс на лева към чуждестранната валута следва да бъде извършено плащането. Формулираният от касаторите въпрос не кореспондира с тези решаващи изводи на въззивния съд, поради което не би могло да му бъде призната характеристиката на обуславящ по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Последният от въпросите, освен че е казуистично формулиран /до голяма степен е обвързан с обстоятелствата по делото/, също не съответства на решаващия мотив на въззивния съд, въз основа на който претенцията в частта за наказателната лихва е призната за основателна, а именно – че въпреки извършените в съответствие с установената нищожност на договорните клаузи за едностранна промяна на лихвените проценти от страна на банката и за прехвърляне на валутния риск върху кредитополучателите, по делото е установено съществено неизпълнение на договорните задължения от страна на последните, като от усвоените средства по кредита в размер на 50 387 шв.фр., същите са погасили едва 14 284,80 шв.фр., което не съответства на дължимото при съобразяване неприлагането на нищожните клаузи изпълнение; за забавата на последното именно съдът е приел,че кредитополучателите дължат да обезщетят банката с уговорената в договора наказателна лихва за исковия период. С въпроса касаторите са се позовали на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, но без да сочат конкретна правна норма, която да се нуждае от тълкуване по причините и с целите, разяснени с т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Поради това следва да се приеме,че с този въпрос не са осъществени нито общият,нито релевираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба. Очевидната неправилност на въззивното решение, която касаторите твърдят като самостоятелно основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол, се обосновава от тях с твърдения за наличие на „тежко нарушение на процесуалния закон – необсъждане на събрани доказателства,… липса на фактическа установеност,… явна необоснованост и …тежко нарушение на материалния закон“. Във формираната практика на ВКС по приложението на основанието на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК константно се приема,че не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането му, а само тази, която е установима „от пръв поглед“ - при непосредствения прочит на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 т.3 ГПК и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. Касаторите са обосновали твърдението си за очевидна неправилност на въззивния акт не в контекста на изложеното по-горе, а с доводи за несъобразяване изводите на съда с доказателствата по делото и с направените от тях възражения,което по същество е оплакване за неправилност, предвидено като основание за отмяна по чл.281 т.3 ГПК, но не би могло да обоснове достъпа до контрол на въззивното решение по съществото на спора по реда на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд