Определение № 213 от 19.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1901/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата П. Й. М. срещу въззивно решение № 18 от 16.01.2025 год., постановено по в. гр. дело № 389/2024 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 260127 от 26.07.2021 год., постановено по гр. дело № 61/2020 год. по описа на Окръжен съд – Русе, е уважен предявеният от КОНПИ срещу П. Й. М. иск с правно основание чл. 142, ал. 2, т. 5 вр. с чл. 141 ЗОНПИ и е отнето в полза на държавата от П. Й. М. незаконно придобито имущество, представляващо: ПИ № – дворно място от кв.м., съгласно документ за собственост – нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № от год., том, рег. №, дело 224/2016 год., вписан в СВ – Русе, вх. рег. № год., а съгласно скица представлява имот №, с площ от кв.м., находящ се в [населено място], Е., [община], област Р., с адрес: [улица], за който имот са образувани УПИ – УПИ с площ кв.м., УПИ с площ кв.м. и УПИ с площ кв.м., в квартал, ведно с подобренията, при граници за имота: имот № – терен, имот № – двор, имот № – двор, улица, с пазарна стойност 8 364 лв. към датата на подаване на исковата молба. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивното решение не почива изцяло на доказателствата по делото, а само на избрани от въззивен съд изрази в експертизите, които са интерпретирани превратно и то във вреда на ответницата. Касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, но в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба не е формулиран конкретен въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, респ. от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК /очевидна неправилност/. Ответникът по касационната жалба Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната му част. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил на първо място, че предмет на въззивното производство, което е повторно, е претенцията с правно основание чл. 153 вр. с чл. 142, ал. 2, т. 5 вр. с чл. 141 ЗОНПИ срещу П. Й. М. за отнемане в полза на държавата на имущество /след допуснато изменение на иска в открито съдебно заседание на 02.06.2021 год./, както следва: 1/ дворно място с площ кв.м. съгласно документ за собственост, а съгласно скица представляващо имот № с площ от кв.м., находящо се в [населено място], обл. Р., [улица], ведно с подобренията в имота, при граници на имота, имот № – терен, имот № – двор, имот № – двор, улица, с пазарна стойност 8 364 лв. към датата на подаване на исквата молба и 2/ сумата от 8 052.30 лв., представляваща паричната равностойност на съборените постойки в описания по-горе недвижим имот, а именно: сграда №, представляваща масивна стоманобетонна еднофамилна жилищна сграда с площ от кв.м.; сграда №, представляваща едноетажна полумасивна жилищна сграда еднофамилна с площ от кв.м. и сграда №, представляваща едноетажна полумасивна селскостопанска сграда с площ от кв.м., придобити от П. Й. М. с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № от год., том, peг. №, дело 224/2016 год., вписан в СВ – Р., вх.рег. № год., пред нотариус с per. №. Изложил е съображения, че основателността на предявения иск по чл. 153, ал. 1 ЗОНПИ изисква установеност на следните материалноправни предпоставки: че дадено физическо и/или юридическо лице е придобило незаконно имущество, т. е. имущество, за придобиването на което не е установен законен източник съгласно легалното определение, дадено в § 1, т. 2 от ДР на закона; имуществото да е придобито в срока по чл. 112, ал. 3 от закона – в период от 10 години назад от предявяване на иска; извеждане на обосновано предположение, че това конкретно имущество е придобито незаконно, като обосновано предположение е налице винаги, когато след проверка се установи значително несъответствие между имуществото и нетния доход на проверяваното лице, възлизащо на 150 000 лв. за целия проверяван период; лицето, с което останалите проверявани правни субекти са в граждански брак или са негови непълнолетни деца, респ. юридическо лице, което е контролирано от проверяваното лице, да е привлечено през проверявания период като обвиняем за престъпление измежду изброените в чл. 108 от закона. Съгласно легалната дефиниция на понятието „имущество“, дадена в § 1, т. 4 от ДР на ЗОНПИ, то е всякакъв вид собственост, материална или нематериална, движима или недвижима, ограничени вещни права, както и юридически документи, доказващи правото на собственост или други права върху него. Според нормата на чл.141 от ЗОНПИ на отнемане подлежи само незаконно придобито имущество. Въззивният съд е счел за установено по делото въз основа на събраните доказателства, че с уведомление на РП – Русе, вх.№ УВКПКОНПИ-706 от 30.05.2018 год. ищецът бил уведомен за образувано досъдебно наказателно производство срещу Г. Д. П. за престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 18 НК, за което бил привлечен като обвиняем на 19.05.2018 год. по ДП № 747/2018 год. – което попада в обхвата на чл. 108, ал. 1, т. 10 ЗОНПИ. С определение № 138 от 22.05.2018 год. на Районен съд – Русе било одобрено постигнато споразумение по НОХД № 946/2018 год. С Протокол № ТД09РУ/УВ-2339 от 01.06.2018 год. на Директора на ТД – Велико Търново, Комисията образувала проверка по чл. 107, ал. 2 ЗОНПИ срещу обвиняемия, която обхващала периода от 24.06.2009 год. до 01.06.2018 год. Въз основа на констатациите от същата било взето решение № 2414 от 16.10.2019г. за образуване на производство за отнемане на незаконно придобито имущество, приключило с вземане на решение за внасяне на настоящия иск срещу Г. Д. П. и П. Й. М., с която лицето било във фактическо съжителство по смисъла на § 1, т. 18 от ДР на ЗОНПИ /съжителство продължило в периода от 13.07.2011 год. до 01.06.2018 год. – повече от две години/ - чл. 142, ал. 2, т. 5 ЗОНПИ. Извършената проверка по отношение на П. М. била за периода от навършване на пълнолетието й – 28.09.2013 год. до 01.06.2018 год. /края на проверката/. На 16.05.2016 год. Г. П. Г., чрез пълномощника си П. Й. М., продал на П. Й. М. следния недвижим имот: дворно място от кв.м, представляващо съгласно скица имот №, с площ от кв.м., намиращо се в [населено място], обл. Р., с административен адрес [улица], за който имот са образувани урегулирани поземлени имоти: УПИ с площ кв.м., УПИ с площ кв.м. и УПИ с площ кв.м., в квартал по регулационния и кадастрален план на [населено място], одобрен със заповед № от 22.11.1985 год., заедно с построените в това дворно място: СГРАДА №, представляваща масивна стоманобетонна еднофамилна жилищна сграда с площ от кв.м.; СГРАДА №, представляваща едноетажна полумасивна жилищна сграда, еднофамилна с площ кв.м.; СГРАДА №, представляваща едноетажна полумасивна селскостопанска сграда с площ кв.м., за сумата 7 425.80 лв., платена в брой – нотариален акт за продажба на недвижим имот № от год., том, peг. №, дело 224/2016 год. на нотариус Г. Г., с рег. № на НК. Въззивният съд е намерил за неправилен извода на първоинстанционния съд, че не е налице несъответствие, надхвърлящо изискуемия праг по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ. Приел е, че с оглед влязлото в сила решение № 97 от 14.07.2022 год. по в. гр. дело № 435/2021 год. на Апелативен съд – Велико Търново /в частта, в която е прието, че несъответствието между имуществото и нетния доход на ответниците е - 262 210.50 лв. и искът за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество от ответниците Г. Д. П. и П. Й. М. е частично уважен/, въпросът относно наличието на несъответствие, надхвърлящо изискуемия праг по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ и съставляващо материалноправна предпоставка за възникване правото на Държавата за отнемане на незаконно придобито имущество е разрешен със сила на присъдено нещо, поради което спорен във въззивното производство е въпросът относно стойността на процесния поземлен имот, както и паричната равностойност на съборените постройки, които са се намирали в този имот, придобити от ответницата П. Й.. В тази връзка въззивният съд е кредитирал заключението на вещото лице К. К. по приетата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза и въз основа на същото е приел за установено, че пазарната стойност на имота към дата на придобиването му е в размер на 11 718 лв., че имотът е придобит с построени в него една едноетажна жилищна сграда, една едноетажна сграда, по която не се виждат прозорци и един гараж – всички постройки са на тухла, неизмазани, имотът е ограден с оградна мрежа, опъната по стоманобетонови колове; жилищната сграда е с каменни основи и тухлени ограждащи зидове; покривът е дървена скатна конструкция, покрита с керемиди; не може да се установи дали жилищната сграда е със стоманобетонова плоча, както е описано в нотариалния акт; другата едноетажна постройка също е с тухлени зидове и дървен скатен покрив,покрит с керемиди; гаражът е в груб строеж, не е описан в нотариален акт № /год. Към дата на извършеният от вещото лице оглед на имота – 20.01.2020 год., е установено, че сочените в документа за собственост постройки са съборени, дворът е почистен от растителност и в него е построена едноетажна жилищна сграда с долепен до нея гараж. За описаните постройки няма строителни книжа и архитектурен проект. Равностойността на съборените постройки /на материалите, които могат да се използват повторно/ е в размер на 8 052.30 лв., а на недвижимия имот без постройките в него – 8 364 лева. Въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Д. И., чиито показания е ценил като достоверни и базиращи се на лични впечатления, въззивният съд е счел за доказано, че при закупуване на имота сградите и дворът били в лошо състояние, неподдържани. След закупуване на имота къщата била съборена и на нейно място била построена нова, а стопанската постройка се самосрутила. На следващо място въззивният съд е приел, че ответникът не е установил произхода на средствата за придобиване на въпросния недвижим имот /законен източник/, респективно не е ангажирал доказателства оборващи незаконния характер на процесното имущество. Като се е позовал на разясненията, дадени с ТР № 4/18.05.2023г. по т.д. № 4/2021г., ОСГК, ВКС, въззивният съд е посочил, че ответницата не оспорва, че към дата на подаване на исковата молба и към края на проверявания период – 01.06.2018 год., дворното място е нейна собственост и не е отчуждавано, като формирал извода, че по отношение на този имот са изпълнени изискванията на чл. 141 ЗОНПИ, поради което претендираното имущество, като незаконно придобито от П. М., следва да бъде отнето в полза на държавата. По отношене на сумата от 8052.30 лв., съставляваща стойността на съборените сгради, в хода на производството, ищецът не е ангажирал убедителни доказателства, от които да се направи обоснован извод, че същата е преобразувана в друго имущество налично в края на проверявания период /например новопостроените сгради/. Ищецът не твърдял и не бил доказал, че сумата е налична в патримониума на ответницата в края на проверявания период, поради което и същата не подлежи на отнемане, а предявеният иск за отнемането й подлежи на отхвърляне. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по който да бъде допуснато касационно обжалване. Поставянето на такъв въпрос е задължение на касатора /според задължителните разяснения, дадени с горепосоченото Тълкувателно решение/. Върховният касационен съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело в случаите по чл. 280, ал. 1 ГПК от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, тъй като това би било в нарушение на принципа на диспозитивното начало и би довело до недопустимо подпомагане от съда на една от страните в процеса. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /което е обективирано в касационната жалба/ няма формулирано питане, по което обжалването да бъде допуснато, като са изложени единствено твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В частност не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност, тъй като въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Ето защо не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по чл. 280, ал 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд