Определение № 494 от 12.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2282/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 14138/3.06.2020 г., подадена от Д. А. К., чрез адвокат Л. В., срещу решение № 252 от 24.02.2020 г. по гр. д. № 1066/2019 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 22 от 27.4.2018 г. по гр. д. № 655/2016 г. на Pайонен съд - Първомай за отхвърляне на предявения от Д. А. К. против Г. А. Г. иск за допускане до съдебна делба на: приземен етаж от построената в УПИ триетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 114 кв. м, състоящ се от кухня, дневна, две спални, санитарен възел, коридор, стълбищна клетка и складово помещение, при граници: от изток, запад, север и юг - външни зидове, отгоре - апартамент на Г. А. Г., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, в т. ч. и от таванския етаж и от правото на строеж; масивна стопанска сграда със застроена площ от 40 кв. м; стопанска сграда със застроена площ от 15 кв. м и навес с покрита площ от 7 кв. м, всички находящи се в УПИ , [населено място].

Въззивният съд е изложил в решението си, че Районен съд – Първомай е сезиран с иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС, като ищецът Д. А. К. моли съда да постанови срещу ответника Г. А. Г. решение, с което да допусне делба на следните недвижими имоти: УПИ в кв. 5 по действащия регулационен план на [населено място], утвърден със заповед № РД-15-666/1994 г., предназначен за жилищно строителство, с неприложена улична регулация, целият с площ, застроена и незастроена, от 575 кв. м, при граници: УПИ , УПИ , УПИ и улица, ведно с приземния етаж от триетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 114 кв. м, състоящ се от кухня, дневна, две спални, санитарен възел, коридор, стълбищна клетка и складово помещение, при граници: от изток, запад, север и юг - външни зидове, отгоре - апартамент на Г. А. Г., представляващ самостоятелно обособено жилище със самостоятелен вход от запад, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, в т. ч. и от таванския етаж и от правото на строеж, ведно с масивна стопанска сграда със застроена площ от 40 кв. м, ведно със стопанска сграда със застроена площ от 15 кв. м, ведно с навес с покрита площ от 7 кв. м, и ведно с гараж (втория от югоизток на северозапад) със застроена площ от 27 кв. м, построен на югозападната имотна граница на описания УПИ, както и урегулиран поземлен имот № в кв. 4 по действащия регулационен план на [населено място], утвърден със заповед № РД-15-666/1994 г., изменен със заповед № РД-15-853/21.11.2012 г. на кмета на Община Първомай, предназначен за жилищно строителство, с приложени регулации, целият с площ, застроена и незастроена, от 385 кв. м, при граници: от три страни улици и УПИ , ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 71 кв. м, която е в режим на търпимост съгласно § 127, ал. 1 ЗИДЗУТ и представлява: първи етаж - два гаража и санитарен възел, и втори етаж - две складови помещения, развити в подпокривното пространство, завършена на етап „груб строеж” – 75 % степен на завършеност.

Въззивният съд е намерил за правилни изводите на Районен съд - Първомай, че приземният етаж не е самостоятелен обект на правото на собственост, а е принадлежност към двата жилищни етажа, тъй като не отговаря на изискванията на строителните правила и норми (СПН) от 1963 г., 1977 г., 1995 г., 2001 г. и 2004 г. за жилище. В тази връзка е посочил, че сградата не е заварена към 17.05.1963 г., тъй като е била построена по-късно (строителството на процесната постройка е започнало през 1969 г. и е завършено през 1985 г. съгласно изявленията на страните пред въззивния съд), така че е неприложимо ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС, според което етажи в съсобствени жилищни сгради, заварени към 1963 г., могат и да не отговарят на СПН от 1963 г., ако представляват обособени от по-рано жилища. Визирал е, че приземният етаж е принадлежност към жилищните етажи и обслужва същите, и дори да е пригоден за живеене, помещенията в него се притежават в равни части от собствениците на двата жилищни етажа. Предвид горното съдът е заключил, че приземният етаж не би могъл да се квалифицира като „обект” по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ, съставляващ самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по ЗКИР.

Окръжен съд – Пловдив е аргументирал горното, като е посочил, че в случая приземният етаж не отговаря на изискванията за светла височина, тъй като процесните помещения са значително по-ниски от изискуемите 2.50 м, въведени в благоустройствените закони (ЗПИНМ, СПНИНМ, ЗТСУ, ППЗТСУ, ЗУТ), действали последователно от времето на построяването на етажа. Съдът е обсъдил твърденията на Д. К. за допустими десет процента отклонение от нормите, което по становище на последната обуславя възможността въпросните помещения да се приемат за самостоятелен обект. Посочил е, на първо място, че разликата (отклонението) е 30 см, което е повече от допустимото от десет процента отклонение и е самостоятелно основание да се приеме за установено, че приземният етаж не е самостоятелен обект. На второ място, съдът е приел, че твърденията на К. за 2.20 м светла височина на приземния етаж са в противоречие с приетата и неоспорена пред втората съдебна инстанция експертиза, която е установила средна светла височина от 2.16 м. Ето защо, съдът е направил извод, че приземният етаж не е нито самостоятелен обект, нито е възможно да се приеме за реална част; не би могло и да се приеме, че е възможно одобряването на инвестиционен проект за неговото обособяване и смяната на статута му и функциите му на обслужващи помещения. В този смисъл е намерил за неоснователни оплакванията на К., че съгласно ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС транслативната сделка от 25.04.2013 г., с която баща й А. Й. й е прехвърлил въпросните помещения, е действителна. Изложил е, че в това тълкувателно решение е възприето, че ако към момента на сключване на сделката е възможно реално определените части от недвижим имот да бъдат обособени като самостоятелен обект съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет, като е приел, че въпросните помещения от самото им създаване никога не са представлявали самостоятелна архитектурна единица или реална част от самостоятелен обект с жилищно предназначение; приземният етаж не би могъл да бъде и търпим, тъй като за да бъде такъв, трябва да е допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно ЗУТ. Счел е сделката относно тези помещения за нищожна, защото волята на договарящите е определила прехвърлянето на права да стане по отношение на негоден за правото обект - който не притежава юридическа обособеност. Въззивният съд е изложил и че това дали обектът може в някакъв бъдещ момент да се превърне в годен за правото обект чрез допълнителни действие (издаване на одобрен и влязъл в сила инвестиционен проект, фактическо обособяване), е правно ирелевантно, тъй като правната възможност на предмета се преценява към момента на осъществяване на сделката, а не в по-късен момент, освен ако страните не са имали предвид прехвърлянето на бъдеща вещ.

Въззивният съд е приел, също така, че вследствие на недействителността на визираната по-горе транслативна сделка Д. К. не е придобила в патримониума си и наличните в имот № ** второстепенни постройки с характерно обслужващо предназначение, а именно: масивна стопанска сграда със застроена площ от 40 кв. м, стопанска сграда със застроена площ от 15 кв. м и навес с покрита площ от 7 кв. м. Посочил е, че техният вещноправен статут се определя от чл. 98 ЗС, според който същите са принадлежност към главната вещ - жилищната сграда на основното застрояване, и следват собствеността й.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Д. К. твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК.

Формулира следните три материалноправни и един процесуалноправен въпрос, които по нейно становище са от значение за изхода на спора и които въззивният съд е решил неправилно, незаконосъобразно и в отклонение от задължителната практика:

1. При изпълнен строеж без строителни книжа функционалното предназначение на обектите следва ли да се определя от фактическото им ползване, продължило от построяването им повече от 50 години, или трябва да се вземе предвид одобрен проект, който не е реализиран поради неснабдяване с разрешение за строеж;

2. Лишена ли е от предмет сделка с реално определена част от сграда (етаж от същата), ако страните са постигнали съгласие коя точно част се прехвърля и ако тази част е обособена функционално и физически;

3. Допустимо ли е при приложение изискването на чл. 99, ал. 1 от Наредба № 5/17.05.1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство (ДВ, бр. 48 от 26.05.1995 г.) за намалена светла височина за съществуващи жилищни сгради съдът да отчете и допустимата грешка при физическите измервания на място; 4. Длъжен ли е въззивният съд служебно да даде указания за събиране на доказателства относно релевантни към спора факти, за които в първоинстанционното производство не са дадени такива нито в доклада, нито по-късно до страната, носеща доказателствена тежест за тях, а само се констатира в решението, че не е проведено такова доказване. В изложението се сочи, че Пловдивският окръжен съд е приел, че сделката с процесните помещения е нищожна, защото волята на договарящите е определила прехвърлянето на права да стане по отношение на негоден обект, който не притежава юридическа обособеност. Твърди се, че този извод противоречи на възприетото в ТР № 3/28.06.2016 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което, при възникнал спор за валидност на договора поради невъзможен предмет, на доказване подлежи опорочаващият факт, че към момента на постигнатото съгласие предметът вече е невъзможен, тъй като е погинал или е правно невъзможно да възникне като самостоятелен обект на правото на собственост; в тежест на страната, която претендира нищожността, е да докаже осъществяването на опорочаващия факт - че към момента на постигнатото съгласие съществува непреодолима правна пречка предметът да възникне - т.е. да бъде осъществено обособяването по какъвто и да било начин. Жалбоподателката сочи, че съгласно събраните по делото доказателства предметът на договора по нот. акт № 12/25.04.2013 г. е процесният приземен етаж, ведно с идеални части от общите части на сградата, в т.ч. от таванския етаж и от правото на строеж, масивна стопанска сграда (40 кв. м), стопанска сграда (15 кв. м) и навес (7 кв. м). Приземният етаж от момента на построяването му през 1969 г. е бил обособен като съвкупност от жилищни помещения (кухня, дневна, две спални, санитарен възел, коридор, стълбищна клетка и складово помещение), и със самостоятелен вход от западната страна на сградата. Ползването на това жилище е продължило повече от 51 години, без да се сменя предназначението му и без да са възниквали спорове между етажните собственици по повод начина на ползване, вкл. и към момента на прехвърлителната сделка от 25.04.2013 г. Ето защо, Д. К. счита за безспорно съгласието на страните коя точно реално определена част се прехвърля. Излага, че приземното жилище е фактически обособено при граници, посочени и в нот. акт № 12/25.04.2013 г., а именно: от изток, запад, север и юг - външни зидове, отгоре - апартамент на Г. А. Г.. Жалбоподателката твърди, че въпросът за функционалното предназначение на обектите на приземния етаж е разрешен от двете инстанции в пълно противоречие със значението на закона и с точното прилагане на правните норми. Излага, че съгласно чл. 62 ЗТСУ (отм.) при прехвърляне на реално определени части от сгради или жилища се изисква удостоверяване от специализираните органи на общинската администрация на архитектурната обособеност на частта. Такова удостоверение е било представено за извършване на сделката – удостоверение изх. № АБУ-64/21.03.2013 г. от Община Първомай, приобщено към делото, както и удостоверение изх. № АБУ-172/27.08.2013 г., приложено към нот. акт № 147/21.03.2013 г. Твърди, че по делото е установено, че архитектурният проект, одобрен на 13.03.1969 г., не е последван от издаване на строително разрешение, поради което съгласно закона същият се е обезсилил по право. Реализирането на приземния етаж като част от строежа на масивната жилищна сграда в сегашния УПИ ** е станало без проект и строително разрешение към 1969 г. Поради това впоследствие е издадено удостоверение за търпимост на същия. При изпълнен строеж по обезсилен проект, без строително разрешение няма данни за проектното предназначение на обектите. В този случай следва да се установи фактическото им ползване, което в настоящия казус е продължило от построяването им - повече от 50 години, както и тяхната функционална връзка на самостоятелно жилище и обособеност в сградата. К. сочи, че въпреки изложените аргументи в тази посока още пред първоинстанционния съд, втората съдебна инстанция не е обсъдила статута на обезсиления проект от 1969 г., а е приела, че съгласно него помещенията в приземния етаж са обслужващи. Визира, че разпоредбата на чл. 202 ЗУТ изисква обособените дялове да отговарят на одобрени инвестиционни проекти, като инвестиционният проект може да съвпада по време, но може и да следва по време сделката. Намира, че съдът е допуснал опущение и при приложение изискването на чл. 99, ал. 1 от Наредба № 5/17.05.1995г. за правила и норми по териториално и селищно устройство (ДВ, бр. 48/26.05.1995 г.) за намалена светла височина на съществуващи жилищни сгради. Сочи, че основна и водеща норма относно това кой обект е жилище е нормата на § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, която дава дефиниция на „жилище“ като съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. В чл. 40, ал. 1 ЗУТ са регламентирани изискванията за самостоятелен вход, минимум едно жилищно помещение, кухня, баня-тоалетна и склад. Волята на законодателя е да се гарантира спазване на изискванията за обособеността и функционалната свързаност на помещенията. Затова именно са допуснати отклонения от зададените стойности, които са преповторени и в Наредба № 7/22.12.2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони до изменението й (ДВ, бр. 51 от 2005 г.). Д. К. счита, че въззивният съд не е спазил задължителните указания, дадени в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в т. 2 от което е прието, че въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла на чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат поради непълнота в доклада и указанията на първата инстанция. Сочи, че в мотивите си първоинстанционният съд е установил, че не са събрани данни за началото на ползването на приземния етаж, за датата на финализиране на втория етаж на жилищната сграда, както и за волята на етажните собственици относно статута на приземния и за наличието на процедура по промяна предназначението на приземния етаж. Твърди, че както в доклада на Районен съд - Първомай, така и по-късно, липсват указания до страните за събиране на доказателства за тези релевантни за спора факти. Въпреки оплакванията й в този смисъл във въззивната жалба, Пловдивският окръжен съд не е дал указания и фактите са останали неизяснени по причини извън страните по делото. На последно място, жалбоподателката счита атакуваното от нея решение за очевидно неправилно, като твърди, че неправилността произтича от несъответствието на фактическите изводи със събраните по делото доказателства, както и от несъответствието с приложимите материалноправни норми (ЗТСУ, отм. и ЗУТ) към възникналите между страните правоотношения. От насрещната страна Г. А. Г. е постъпил отговор на касационната жалба, съгласно който не са налице основания за допускане на касационно обжалване; касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият и вторият от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, така както те са формулирани, не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд. Последният е заключил, че от самото му създаване приземният етаж е имал статут и функции на обслужващи жилищните етажи помещения, а не на самостоятелен обект на собственост, както и че в нито един момент от построяването му строителните правила и норми не са позволявали превръщането му в самостоятелен жилищен имот, предвид липсата на минимално изискуемата се светла височина. В този смисъл, съдът се е позовал на правна невъзможност на предмета по договора, обективиран в нот. акт № 12/25.04.2013 г. (ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС). Становището на въззивния съд е в съответствие с последователната и непротиворечива практика на ВКС (напр. решение № 26/23.02.2017 г. по гр. д. № 3024/2016 г., І г. о. и визираните в него съдебни актове), съгласно която, доколкото складовите обекти са принадлежност към жилищните обекти, като такива те съгласно разпоредбата на чл. 98 ЗС следват главната вещ и по изключение могат да бъдат придобивани отделно от жилищните обекти в сграда в режим на етажна собственост чрез правни сделки или по давност единствено от лица, които притежават жилищни обекти в сградата.

Третият въпрос също в случая е правно ирелевантен, доколкото съдът е основал решението си на заключението от съдебно-техническата експертиза, назначена от него, относно светлата височина на приземния етаж, като вещото лице е посочило поотделно точната височина на всяко помещение от последния, и няма основание да се приеме, че то е допуснало такава грешка в измерванията си, която да промени изводите на въззивната съдебна инстанция.

По четвъртия въпрос въззивният съд не е действал в нарушение на задълженията си съгласно ГПК и ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2. В последното е прието, че когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК; в тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Видно от делото, Окръжен съд – Пловдив, в проведеното от него първото открито съдебно заседание, е проявил процесуална активност за изясняване на релевантния за спора въпрос относно годината на построяване на сградата в УПИ **, като страните по делото са направили сходни изявления, взети предвид при постановяване на въззивното решение. Съдът е уважил и други доказателствени искания, направени с въззивната жалба на Д. К., включително за назначаване на експертиза.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по жалбата има право на 400 лв. разноски за адвокат, направени пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,