Определение № 122 от 17.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2987/2021 г.

Получава ли ищецът адекватна и съразмерна непарична компенсация за нарушаване на правото му на обвиняем делото му да бъде разгледано в разумен срок ,при условие ,че във воденото срещу него наказателно производство е приложен чл. 55 НК и постановената присъда е намалена

.Приложението на чл.55 НК в наказателното производство дерогира ли приложението на чл.2б ЗОДОВ, респ .чл.6, §1 ЗКЗПЧ. Като обосновка се изтъква ,че приложимите стандарти при разглеждане на иска са тези на ЕСПЧ ,като правото на разглеждане на делото в разумен срок е самостоятелно и гарантирано от Конвенцията.Цитира се пракика на ЕСПЧ ,както същата е посочена в решение №122/2020г по гр.д № 611/2020г на Трето г.о –решения по дела 26.10.2000г по делото „Кулда срещу Полша“ и решенията по дела „Д. и Х. срещу България“ ,изтъкната при отговора на друг правен въпрос На тази практика според касатора въззивното решение противоречи в мотива за получена адекватна и съразмерна непарична компенсация ,тъй като е бил приложен института на чл.55НК.Обратно разрешение според защитата следва и от практиката на ВКС в решение №122/2020г по гр.д № 611/2020г на Трето г.о,определение № 368/2016г на Трето г.о и от мотивите на решение № 78/2016г по н.д №100/2016г на Второ н.о на ВКС. Постъпил е отговор от Софийски градски съд в който се изтъква ,че вторият от формулираните въпроси не е обусловил изводи на съда в обжалваното решение, като предпоставки за приложимост на чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК и по двата въпроса се сочат необосновано Претендират се юрисконсултски разноски. Не е постъпил отговор от Прокуратурата на РБ След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр.отд. намира,че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване Първият от формулираните въпроси засяга решаващите съображения на въззивната инстанция в определяща за изхода на делото насока, но при необходимо за коректното поставяне и разглеждане на въпроса уточнение ,че не самото прилагане на чл. 55 НК от наказателния съд,а съизмеряването ,което съдът по обезщетението следва да съобрази - резултат от признаване на нарушението и поемане на отговорността за него от държавата чрез постановено намаляване на наказанието в адекватна на нарушението степен, съгласно релевантната съдебна практика следва да се отчита като непарична компенсация - съгласно критериите, установени от ЕСПЧ по прилагането на чл.6§1 от Конвенцията. В случая, решаващият мотив на Софийски апелативен съд е израз на преценката за тази съразмерност, обективирана по изчен и измерим начин с присъдата, а не е основан на формалното позоваване и прилагане на чл. 55 НК от наказателния съд ,както се постулира във въпроса по т.1 от изложението ,която именно теза се развива в оплакванията (касационни по съдържание),с които касаторът обосновава повдигане на въпроса по специалните селективни критерии на чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. На посочените селективни критерии, изложението на касатра не отговаря от съдържателна страна.Въззивното решение не е в противоречие с пратиката на ВКС, изтъквана в решения №122/2020г по гр.д № 611/2020г на Трето г.о и определение № 368/2016г на Трето г.о,тъй като по същество и в решаваща за изхода на делото насока са отчетени изисквания ,установени в практиката на ЕСПЧ, към които критерии ВКС препраща в практиката си. .Само по себе си,намаляването на наказанието не е достатъчно. Комулативни условия предпоставящи извод че нарушение за разглеждане на делото в разумен срок е поправено чрез непарична компенсация ,са нарушението да е признато - изрично или по същество; въпросът за та продължителност да е разгледан отделно от други смекчаващи вината и обуславящи намаляване на наказанието обстоятелства; намаляванет о на наказанието поради нарушено правото за разглеждане в разумен срок да е по изричен и измерим начин ,т.е да е посочено „колко точно“ и същевременно ,въпросът да е разгледан в края на производството (Решение от 15 юли 1982 Е. срещу Германия, решение от 26 юни 2001г. Б. срещу Норвегия, решение от 13.ноември .2003г М. срещу Люксембург, решение от 02.юни 2005г ,Х. и И. срещу България ,Решение от 13 ноември 2008г Б. срещу България, Решение от 9.юли.2013 г. Б. срещу България Решение от 12.октомври 2006г М. срещу България и др ). Предвид изложеното, не е налице и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по формулирания въпрос ,по което основание не е изложена и обосновка. Вторият поставен въпрос не отговаря на общото селективно изискване в чл. 280, ал.1 ГПК да е решаващо произнесен в обжалваното решение. В единното си съдържание, мотивите на въззивния съд не опредметяват по никакъв начин дерогиране приложението на чл.2б ЗОДОВ, респ .чл.6, §1 ЗКЗПЧ, заради приложението на чл.55 НК в наказателното производство. Не това е приел съда. Формиран е решаващ извод за съизмеримост и адекватност на непаричната компенсация поради признаване на нарушението по същество чрез намаляване на наказанията и отмяната на конфискацията, което лишава от основание последващия иск за парично обезщетение, в конкретния случай изцяло. Правното разрешение, застъпено от въззивния съд в обжалваното решение, в действителност е противоположно на интерпретираното от защитата и вложено във въпроса - като основание и мотив за отхвърляне на иска по чл.2б ЗОДОВ, по същество. На основание чл.10, ал.4 ЗОДОВ и чл. 78, ал.8 ГПК на ответника СГС, депозирал отговор ,следва да се присъди сумата 100 лева разноски. Воден от горното ,Върховен касационен съд ІІІ г.о.