Определение № 60607 от 10.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 104/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. Г. и В. К. Г. срещу решение №260005 от 19.08.2020г. на Апелативен съд- Варна, Търговско отделение, постановено по в.т.д. №790/2019г., с което е потвърдено решение №966/05.11.2019г. по т.д.№1980/2018г. по описа на Окръжен съд –Варна. С първоинстанционното решение е обявена по реда на чл.216, ал.1, т.6 ДОПК за недействителна по отношение на Държавата на продажба на жилище и идеални части от поземлен имот, вписана на 21.03.2017г. с дв.вх.рег. №6224, вх. №6279, Акт №69, том XIV, дело №2838/2017г. в СВ - [населено място] и извършена с нотариален акт №82, том I, рег. №1520, дело №47, при нотариус И. О., с район на действие ВРС, с която „НС ГОЛД“ ООД, чрез действащи заедно управители Р. Й. К. и Н. Т. Г., е прехвърлил собственост на Т. И. Г. по време на брака му с В. К. Г. върху недвижими имоти, находящи се в [населено място], общ.Варна, район Приморски, с.о. С., [улица], а именно: апартамен № 6, представляващ самостоятелен обект, в сграда с идентификатор 10135.2508.1394.6.6, на ет.2, в сграда, изградена на етап груб строеж, разположена в поземлен имот, с идентификатор 10135.2508.1394, както и 24 кв.м. идеални части от правото на собственост върху същия ПИ с идентификатор 10135.2508.1394 по кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], целия с площ 1660 кв.м., с трайно предназначение на територията- урбанизирана, начин на трайно ползване- ниско застрояване, от които идеални части 12.00 кв.м. са отредени съгласно архитектурен проекти и купувачът ще ползва за паркомясто №1, находящо се на открития паркинг, в незастроената част на поземления имот, при граници съгласно архитектурния проект: паркомясто №3 и УПИ VІ-494, като сделка, извършена във вреда на публичния взискател, по която страна е свързано с длъжника лице, сключена след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, приключила с установяване на публични задължения с ревизионен акт №Р-030003117000802-091-001/03.08.2017г., по иска, предявен от Национална агенция за приходите, в качеството на публичен взискател като специализиран държавен орган за установяване, обезпечаване и събиране на публични вземания /чл.2 ЗНАП/, чрез ТД-Варна, съдебен адрес [населено място] [улица] срещу „НС ГОЛД“ ЕООД, Т. И. Г. и В. К. Г.. Касаторите атакуват въззивното решението като недопустимо, евентуално намират същото за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат възражението си, че ищецът не притежава правото на иск поради погасяване на претендираното от него вземане. Позовават се на факта, че фактура №5 от 23.06.2016г., от която ищецът черпи права в настоящия процес, е анулирана. Същевременно по процесната сделка е осъществено заплащане на ДДС чрез прихващане по справка –декларация за месец август 2016г. на основание фактура №1/25.08.2016г., което е прието от данъчната администрация. Намират решаващият извод на въззивния съд за съществуването на претендираното с процесния ревизионен акт публично вземане за напълно необоснован, резултат от неизпълнение на процесуалното задължение на съда да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно /в тяхната взаимна връзка и зависимост/. В тази връзка поддържат, че е допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като не е уважено тяхното относимо, необходимо и процесуално допустимо доказателствено искане за допускане и изслушване на съдебно-счетоводна експертиза за проверка и установяване на фактическите основания на направеното възражение за погасяване на вземането. Твърдят, че не са били ангажирани доказателства, установяващи наличието на предвидените законови предпоставки за успешно провеждане на иска по чл.135 ЗЗД. Молят да бъде отменено решението и да бъдат отхвърлен предявения иск. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК. Касаторите твърдят, че съдът се е произнесъл и следните правни въпроса, обусловил изхода на спора: „1/ Има ли процесуално задължение съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно /в тяхната взаимна връзка и зависимост/?; 2/ Има ли процесуално задължение съдът да допусне доказателствата, които са относими, допустими и необходими с оглед предмета на спора?; 3/ Въззивният съд има ли процесуално задължение да допусне доказателствата, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения?“. Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обектиривана в решение №174 от 12.01.2011г. по т.д. №36/2010г., I т.о.; решение №284 от 21.07.2010г. по гр.д. № 378/2009г., ГК, IV г.о.; решение №98 от 09.05.2012г. по гр.д. №318/2011г., ГК, IV г.о.; определение №443 от 29.06.2011г. по т.д. №1087/2010 г. на ТК; решение №24 от 28.01.2010г. по гр.д. №4744/2008г., I г.о.; решение №1318 от 16.03.2009г. по гр.д. №5641/2007г., II г.о.; решение №3152 от 26.12.1969г. по гр.д. №2365/1969г., II г.о.; решение №91 от 17.11.1971г. по гр.д. №73/1971г., ОСГК; решение на ОСГК на ВС №91 от 17.11.1971г. по гр.д. №73/71г. и т.4 от ППВС №7/ 27.12.1965г.; определение №391 от 15.06.2011г. по т.д. №1040/2010г., ТК; определение №190 от 15.04.2010г. по т.д. №1110/2009г., II т.о.; решение №34 от 22.02.2012г. по гр.д. №652/2011г., II г.о. и др. „НС Голд“ ООД не взема становище по жалбата. Ответникът Национална агенция за приходите оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Претендира сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от публичен изпълнител при НАП срещу „НС ГОЛД“ ЕООД, Т. И. Г. и В. К. Г. иск на осн. чл.216, ал.1, т.6 ДОПК за обявяване на относителна недействителност по отношение на Държавата на процесната продажба на недвижим имот, като сделка, сключена във вреда на публичния взискател, по която страна е свързано с длъжника лице, сключена след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, приключила с установяване на публични задължения, апелативният състав приема, че са доказани предвидените в закона предпоставки за уважаване на иска. Въззивният съд приема за безспорно установени релевантните факти- възлагане на ревизия на първия ответник „НС ГОЛД“ ООД за задължения по ЗДДС за периода 29.11.2015г.- 24.08.2016г. със заповед №Р-03000317000802-020-001/13.02.2017г., връчена му по електронен път на 15.02.2017г.; издаване на ревизионен акт № Р- 03000317000802-001/03.08.2017г., с който са установени публични задължения на търговеца по ЗДДС в размер на 16 666.50 лева - главница и 1782.53 лева лихва, връчен на дружеството по електронен път на 03.08.2017г. и влязъл в сила като необжалван; образуване на изпълнително дело за принудително изпълнение на установените публични задължения, по което не са получени данни за известно имущество на длъжника; сключване на процесния договор за продажба на недвижими имоти на 21.03.2017г., с който „НС ГОЛД“ ООД, представлявано от Н. Т. Г. и Р. Й. К. продава на ответника Т. И. Г. процесния недвижим имот. Въззивният съд приема за установено, че към датата на сключване на сделката купувачът Т. И. Г. е бил в брак с В. К. Г., а управителят на дружеството - Н. Т. Г. е техен син. Намира за доказано, че с платежно нареждане от 18.03.2020г. „НС ГОЛД“ ООД е превело по сметка на ТД на НАП Варна сумата от 23 720 лева с основание за плащане - РА №Р-03000317000802/2017г., като с така извършеното плащане е погасена дължимата по процесния РА главница, но са останали неизплатени произтичащите от същия задълженията за лихви, тъй като с остатъка от внесената сума /за разликата над 16 666. 50 лева до 23 720 лева/ са погасени съразмерно дължимите главници по други ревизионни актове. Решаващият съдебен състан излага мотиви, че процесната сделка е недействителна, тъй като е сключена след датата на връчване на заповедта за ревизия; сключена е във вреда на публичния изпълнител, защото с извършеното отчуждаване на имоти на длъжника се намалява имуществото, служещо за обезпечение на кредитора- публичен взискател; страни по договора са свързани лица по смисъла на §.3, т.1, б.”а" от ДР на ДОПК, тъй като е налице родствена връзка между един от управителите и съдружник в дружеството прехвърлител и купувачите по сделката. Съдът намира за неоснователно възражението на ответниците за нищожност на ревизионния акт поради липса на материално основание за издаването му /установеното с него задължение е било погасено към датата на постановяването му/, като съобразява формираната съдебна практика, според която основанията за нищожност на административните актове са тези по чл.146 АПК. Излага аргументи, че за проверявания период /от 29.11.2015г. до 24.08.2016г./ ответникът „НС ГОЛД“ ООД е сключил облагаема сделка /по фактура №5/23.06.2016г./, по която не е начислил и внесъл дължимия ДДС, което е послужило като основание за възлагане на ревизията, извършване на проверката и съставяне на процесния ревизионен акт. Счита, че последвалото анулиране на фактурата и заместването й с фактура №1/25.08.2016г., както и твърдяното прихващане са извършени в период следващ периода на ревизията, респ. не могат да обосноват извод за липса на материални предпоставки за издаване на рвизионен акт, които да са от такова естество, че да го лишат от законова основа. Съдът съобразява, че фактите, на които се позовават ответниците, са настъпили през 2016г.- преди издаване на процесния ревизионен акт на 03.08.2017г. и влизането му в сила, поради което и на основание чл.164, ал.4 от ДОПК същите не могат да послужат като основание за оспорване на вземанията установени с него. Апелативният съд намира за неоснователни възраженията на ответниците, че пулбичните вземания, с които се легитимира ищецът са погасени чрез прихващане и чрез плащане. За да се произнесе по довода за погасяване на вземането, съдът съобразява забраната на чл.164, ал.4 ДОПК, която не обхваща оспорване на публичното вземане, установено с ревизионен акт, само ако се основава на нововъзникнали факти, които не са преклудирани от влезлия в сила акт. Намира, че твърдяното прихващане с вземането по процесния ревизионен акт предхожда издаването му, поради което това обстоятелство е преклудирано и не следва да бъде обсъждано. Независимо от горното излага и аргумент, че същото е недоказано в хода на производството, тъй като не са събрани доказателства, от които да се установява спазване на процедурите за прихващане по чл.129 и чл.131 ДОПК, нито съставяне на ревизионен акт от последваща проверка, в който да се признава право на ползване на данъчен кредит, намален с размера на задължението по процесния ревизионен акт. За да отхвърли възражението за погасяване на вземането по процесния ревизионен акт чрез плащане, извършено с платежно нареждане от 18.03.2020г., съдът намира, че съгласно императивната разпоредба на ал.8 на чл.169 ДОПК след образуване на изпълнителното дело ал.3, ал.3а, ал.4 и ал.5 не се прилагат, като публичните вземания се погасяват в следната последователност: разноски, главница, лихви. Излага аргументи, че в процесната хипотеза задълженото лице няма право на избор кое задължение да погаси, поради което посоченото от платеца основание за извършеното плащане, след образуване на изпълнително дело, не може да бъде отчетено от съда. Съдът приема, че при погасяване на задълженията, НАП е спазила предвидения в ДОПК ред, а по делото не са представени доказателства за плащане на задължението по процесния ревизионен акт в пълен размер. По отношение на изложеното в касационната жалба твърдение за недопустимост на въззивното решение, представляващо основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК: Няма основание за проверка на въззивното решение за вероятна недопустимост по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на своята функционална компетентност, по предявения иск и без да излиза извън предмета на спора. Изложените от касатори доводи за ненадлежно възникване и/или погасяване на процесните публични вземания са относими към материалноправната легитимация на ищеца, респ. са релеватни за основателността на иска. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че процесуалноправните въпроси, формулирани от касаторите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са общи и теоретични, не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, респ. не са обусловили изхода на спора. Първият въпрос е поставен във връзка с изложените от касатора оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради необоснованост, като не са изложени ясни и конкретни възражения за допуснати процесуални нарушения при изпълнение на процесуалните задължения на съда да обсъди всички относими и допустими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че съдът е длъжен да изясни фактическата обстановка като анализира доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви кои факти, наведени от страните намира за установени и кои не. В настоящия случай въззивният съд е разрешил правния спор, като е изложил подробни мотиви, обсъждайки доводите на страните и оплакванията във въззивната жалба. Вторият и третият въпрос са свързани с оплакването на касаторите, че е допуснато процесуално нарушение както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, изразяващо се в недопускане на надлежно поискано, допустимо и относимо доказателство /съдебно-счетоводна експертиза/. Въпросите не са коректно поставени, тъй като не са съобразени с процесуалните действия по делото и с мотивите на съда. Първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ответниците за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, приемайки че в производството по чл.216, ал.1, т.6 ДОПК не следва да бъдат разглеждани възражения срещу изпълняемото право- съществуването на публичния дълг, установен с влязъл в сила ревизионен акт. Съдът излага доводи, че съгласно чл.17, ал.2 ГПК предмет на инцидентен контрол в гражданското производство може да е само валидността на индивидуалния административен акт. Въззивният съд изобщо не е обсъждал и не е бил длъжен да обсъжда дали е допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, тъй като във въззивната жалба няма такова оплакване. Въззивниците изрично са посочили, че „съдебният състав изключително изчерпателно и точно е описал фактическата обстановка и относимите материално правни факти и събития, кото имат значение за настоящия казус“, като оплакванията им са за необоснованост на обжалвания съдебен акт. Няма никакъв спор в съдебната практика, че въззивният съд е длъжен да се произнесе за наличието на процесуално нарушение в първоинстанционното производство, само при наведено във въззивната жалба, респ. в отговора на въззивната жалба конкретно оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1–т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Касаторите не излагат никакви конкретни доводи в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице и предпоставките по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. По разноските: Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да платят на ответника по касация сумата 150 лева юриск.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд