Определение № 50711 от 05.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 737/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация“ Е. – Пловдив срещу решение № 68 /08.11.2021 г. по в.гр.д. № 493 /2021 г. на пловдивския апелативен съд, с което е отменено решение от 21.07.2021 г. по гр.д. 143 /2021 г. на Пловдивския окръжен съд и вместо това е постановено друго, с което „В и К“ Е. е осъдено да заплати на [община] сумата 49 996.76 лева, представляващи разходи за такси за водоползване за 2013, 2014, 2015 и 2016 години, с лихви за забава по разрешително за водоползване от 2004 г. със спестяването на които дружеството се е обогатило неоснователно.

Ответникът [община] в писмен отговор твърди липса на основания за допускане до касационно обжалване. Оспорва и основателността на жалбата.

Касационната жалба е процесуално допустима, подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу въззивно решение, постановено по иск с цена, за който не е предвидено ограничение за касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Налице е административен акт за установяване на публично държавно вземане по отношение на [община], оспорването на който е отхвърлено с решение на административния съд при обжалването му. Съгласно чл.302 ГПК влязлото в сила решение на административен съд, с който е установено публично държавно вземане, е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен.

Въззивният съд е приел за неоснователно искането на „В и К“ Е. за проверка на материалната законосъобразност на административния акт по реда на чл.17, ал.2 ГПК. Приел е, че „В и К“ Е. е трето лице в административното производство и няма правен интерес от такова оспорване, тъй като актът не създава за него права и задължения и не застрашава законните му интереси, а с акта са вменени задължения на ищцовата страна.

Административният съд е длъжен съгласно чл.168, ал.1 АПК да провери служебно законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 АПК, включително на нормата на § 9 от ПЗР на Закона за водите, която установява кое е задълженото за заплащане на таксата за водоползване лице и решението на административния съд се ползва със задължителна сила в това отношение. Следователно решението на административния съд следва да бъде зачетено.

Поради което въззивният съд е приел за неоснователна тезата на „В и К“ Е. за незаконосъобразност на акта (АУПДВ) поради нарушение на § 9 ПЗР на ЗВ и че актът е издаден срещу нелегитимна страна.

Въззивният съд е приел, че установеното задължение е за [община], която заплащайки го, е изпълнила свое, а не чуждо задължение. Задължението на ищеца произтича от закона, а с акта само се установява.

Общината е заплатила свое задължение, а не това на ответника, поради което няма право на обратен иск по чл.74 ЗЗД. Не актът е правопораждащият юридически факт, а плащането на дължими по закон такси.

От свидетелските показания се установява, че съоръжението е ползвано от ответника, който през процесния период не е монтирал измервателни уреди.

Неоснователна е тезата на „В и К“ Е. за размера на по-малко количество ползвана вода, която е фактурирана – не е установено дали се отнася до този или до другия водоизточник, който е с по-малък разрешен обем.

Не са установени договорни отношения между страните за процесния период. Следователно водовземането от ответника е без основание.

Ответникът е спестил необходими разходи – обогатил се е, като е спестил таксите, съставляващи необходими разходи за осъществено от него водоползване, предназначено за предоставяне на услуги по питейно-битово снабдяване. Ищецът е обеднял, заплащайки таксите с лихва без сам да е реализирал водовземането.

Връзката между обедняването и обогатяването е поради това, че обедняването и обогатяването произтичат от общия факт на разрешеното на ищеца водоползване, от което ответникът се е ползвал без основание.

Доводи за по-малък размер на обогатяването (начислената вода) са неоснователни, защото размерът не е на база доставените и фактурирани количества, а на ползването без водомер, при което се дължи такса за максимално разрешеното количество вода.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател извежда въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:

1. Процесният казус е разрешен в противоречие с т.4 от ППВС 1 /28.05.1979 г. – че при неоснователно обогатяване се дължи по-малката от двете суми - на обогатяването и обедняването.

Въпросът свързан с довод, че видно от приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-счетоводна експертиза, „В и К“ Е. е фактурирало количества и е инкасирало суми от абонати, които са в пъти по-малки от претендираните от ищеца.

По този въпрос се твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпросът не е обуславящ, защото въззивният съд съдът не е приел, че сумата, с която се е обогатил ответникът, е по-малка от тази, с която се е обеднил ищецът, а е приел, че тези суми са равни. Размерът е следвало да бъде определен не на база доставените и фактурирани количества, а на ползването на водоизточника от „В и К“ Е. без водомер.

2. Необходимо е попълване на правните норми, относими по процесния казус. Нормата на § 9 от ПЗР на ЗВ е непълна и се нуждае от развитие (тълкуване). Ако се търси отговорност по чл.59, ал.1 ЗЗД на основание на преюдициален спор, в който ответникът не е участвал, само това достатъчно ли е да се приеме, че задължението, което следва да заплати ответникът, е в размер на заплатеното от ищеца.

Втората част от въпроса е свързан с довод, че ищецът е декларирал неправилно ползваните количества вода, на основата на който е издаден АУПДВ (акт за установяване на публично държавно вземане), който дори и да се обжалва, не би се отменил поради факта на декларирането.

По този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Въпросът не е обуславящ, защото въззивният съд не е обсъждал нормата на § 9 от ПЗР на ЗВ. Въззивният съд е приел, че не следва да обсъжда довода на ответника за незаконосъобразно приложение на § 9. от ПЗР на ЗВ в административното производство, защото „В и К“ Е. няма правен интерес да оспорва материалната законосъобразност на основание чл.17, ал.2 ГПК, поради това, че е трето лице в административното производство и административният акт не създава за него права, задължения и не застрашава законните му интереси, а с акта са вменени задължения на ищцовата страна.

Втората част от въпроса не е обуславяща, защото съдът не е приел, че влязлото в сила решение на административния съд е достатъчно основание да се приеме, че задължението, което следва да заплати ответникът, е в размер на заплатеното от ищеца. Въззивният съд е приел, че водното съоръжение е ползвано от ответника, който през процесния период не е монтирал измервателни уреди, поради което ответникът е спестил необходими разходи – обогатил се е, като е спестил таксите, съставляващи необходими разходи за осъществено от него водоползване без водомер, при което се дължи такса за максимално разрешеното количество вода, а не на база доставените и фактурирани количества. Съдът не е приел, че административният спор е преюдициален, нито, че ответникът („В и К“ Е.) е могъл да участва в него.

3. Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Жалбоподателят навежда същите аргументи за очевидна неправилност, като доводите за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК, с които са свързани правните въпроси – разгледани по-горе: Заплатените суми са в резултат на пропуск в декларирането на потребените средства (количества вода), а не на реално потребените такива; разрешително за допълнително водоснабдяван е за допълнително такова, за което „В и К“ Е. е получило разрешение за търпимост /въвеждане в експлоатация едва през 2015 г., от което „В и К“ Е. е черпила само в краен случай; По друго дело „В и К“ Е. е осъдено да заплати само ползваното количество вода.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него).

В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане да касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а следва да бъде осъдена да заплати на ответника адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в размер на 2 000 лева, чието уговаряне и заплащане е удостоверено в представения договор за процесуално представителство.

Водим от гореизложеното съдът