Определение № 1652 от 14.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4519/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Производствена кооперация „Дивдядово”, гр. Шумен, срещу въззивно решение № 161 от 07.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 124/2022 г. на Шуменския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260017 от 17.02.2022 г. по гр. д. № 360/2021г. на Шуменския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против М. К. Й. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на сеновал, построен в парцел № * по плана на І-ви стопански двор в землището на кв. Д., Шумен-държавен, находящ се в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 3997 кв. м, и за осъждане на ответника да му предаде владението върху вещта. По делото е установено, че с договор от 19.05.1995 г., сключен между Ликвидационен съвет на ЗК „Дивдядово”, представляван от председателя Г. С. М., и ПК „Дивдядово“, представлявана от председателя С. Р., на ищеца са прехвърлени 31 броя недвижими имоти, между които и процесният сеновал, срещу дялово участие от имуществото на кооперацията и въз основа на проведените разпределения на имуществото на 28.04.1995 г. и 19.05.1995 г. Договорът е вписан в службата при РС-Шумен, като подписите на двамата председатели са заверени от кмета на [населено място]. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 48/2019 г., ответникът е придобил правото на собственост върху поземления имот, в който се намира сеновалът, ведно с всички подобрения в него. От приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че същият представлява метална конструкция от стоманени рамки, състоящи се от колони, ферми и столици /10 междуосия/. Металните колони по едната ос са прикрепени с болтове към бетонова основа, а по другата ос връзките са покрити с бетон, като към металните колони с болтове са захванати покривните ферми и по същия начин са прикрепени и столиците към фермите. Сеновалът е с размери 40/13 метра и е свързан със земната основа посредством бетонов фундамент, поради което е невъзможно да се премести без да бъде разглобен и без да се разбие бетона, а при отрязване би се нарушила височината на колоната. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че процесният сеновал не е преместваем обект, доколкото преместването му може да стане само след демонтаж, който обаче променя неговата цялост, а представлява недвижима вещ по смисъла на чл. 110, ал. 1 ЗС, респ. не отговаря на законовата дефиниция за преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 ДР ЗУТ. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 83 ЗННД (ред. ДВ, бр.104/1996 г./ и по аргумент на противното, съдът е приел, че кметът на [населено място], като лице с ограничена удостоверителна компетентност, не е имал право да завери подписите на сключилите договора от 19.05.1995 г. лица, тъй като същият е имал за предмет прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти и е подлежал на вписване съгласно чл. 4, б. „г” ПВ. С оглед на това договорът е приет за нищожен на основание чл. 26, ал.2 ЗЗД поради неспазена форма, както и поради обстоятелството, че е сключен само от председателя на Ликвидационния съвет на ЗК „Дивдядово”, а не от надлежния колективен орган; поради липсата на насрещна престация по него, както и поради това, че приобретателят не е правоимащо лице по смисъла на чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ, респ. че не е породил правно действие и не легитимира ищеца като собственик на процесния сеновал. За неоснователно е прието и направеното при условията на евентуалност възражение за изтекла в негова полза кратка петгодишна придобивна давност като движима вещ на основание чл. 80 ЗС, предвид обстоятелството, че сеновалът не е такава вещ. С оглед на това съдът е приел, че по силата на чл. 92 ЗС същият е собственост на ответника, като собственик на поземления имот, в който се намира. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Може ли да се придобива по приращение по чл. 92 ЗС ликвидационно имущество на организации по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ, разпределено в дялове съгласно чл. 27 ЗСПЗЗ”; 2. „За да се определи дали една постройка е движима вещ /съоръжение, конструкция/ или недвижим имот, изградена от член-кооператорите на бившите организации по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ, от общите правила по чл. 110 ЗС се извежда, или е приложим към момента действащия устройствен закон – ЗУТ, в частност разпоредбите за преместваем обект”; и 3. „Когато се оспорва нищожност на договор от представител на ликвидационните организации по § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ, с предмет ликвидационно имущество на организации по параграф 12 ПЗР ЗСПЗЗ, приложим ли е ЗННД”. Ответникът по жалбата М. К. Й. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1./ Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият въпрос е поставен във връзка с един съпътстващ, а не решаващ мотив на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение, който е приел, че предявеният иск по чл. 108 ЗС е неоснователен поради това, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния сеновал на заявените от него основания, което според установената практика е първата предпоставка да неговото уважаване, а не поради това, че ответникът е станал негов собственик по силата на чл. 92 ЗС. Ето защо този въпрос няма обуславящо изхода на спора значение и не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Освен това посоченото от касатора решение № 301 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 1154/2010 г. на ВКС, І г. о., е неотносимо към настоящия случай. Вторият въпрос също не предпоставя изхода на спора с оглед приетото от съда, че сеновалът не е преместваем обект, респ. движима вещ както по смисъла на ЗС, така и по смисъла на ЗУТ. Този извод съответства на практиката на ВКС, предвид установените по делото от заключението на вещото лице характеристики на процесното съоръжение. Наред с това посочената от жалбоподателя практика на ВКС – опр. № 360 от 13.05.2016 г. по т. д. № 1842/2009 г., ІІ т. о., и Р № 152 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 831/2009 г., ІІ г. о., се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице. Последният поставен въпрос сам по себе си също няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като въззивният съд е приел, че договорът от 1995 г. не е произвел правно действие не само поради това, че заверката на подписите е направена от некомпетентно лице, а и на посочените по-горе други основания, във връзка с които правен въпрос не е формулиран. Казаното важи и за предходния въпрос. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,