Определение № 3459 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4243/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. С. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 757 от 25.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2385/2023 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 3293 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 1299/2022 г. Софийския градски съд, с което е признато за установено по отношение на касатора, че П. Д. П. е собственик на основание наследствено правоприемство на 1/2 ид. част от урегулиран поземлен имот *-*, в кв. 208А, м. „Г.“, с площ от 1322 кв. м, находящ се в [населено място], [улица], представляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР на район „В.“ с площ от 1342 кв. м, заедно с построената в него вилна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 59 кв. м, и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението на 1/2 ид. част от посочения имот на основание чл. 108 ЗС, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нот. акт № 66/2012 г. до размера на 1/2 ид. част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесният имот – дворно място и вилна сграда, е бил съпружеска имуществена общност на Д. П. Я. (починал на 10.01.2008 г.) и Х. Г. Я. (починала на 26.11.2015 г.). Ищецът в първоинстанционното производство П. П. и бащата на ответника – С. П. са техни синове. През 2002 г. – 2003 г. родителите на ответника са се преместили да живеят в имота, като с нот. акт № 66 от 13.02.2012 г. неговият баща е признат за собственик на 5/6 ид. части от него на основание давностно владение. С договор от 14.02.2013 г., обективиран в нот. акт № 76/2013 г., той и съпругата му са дарили целия имот на ответника. С. П. е подал на 10.10.2011 г. декларация по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ, в която посочил себе си за собственик на 1/6 ид. част от имота, а П. Д. и Х. Я. за собственици съответно на 1/6 ид. част и 4/6 ид. части от него. В подадената на 17.04.2012 г. на същото основание декларация е декларирал, че е собственик на целия имот. Според показанията на свидетелката П. П. (дъщеря на П. П.) ищецът и дъщерите му разполагали с ключ за вилата и портата, имали са достъп до имота, но през 2019 г. свидетелката не получила съгласието на родителите на ответника да почисти и подготви за посещения през лятото втория етаж на вилата, който по думите на нейните дядо и баба е бил за баща й, а първият етаж - за чичо й. В периода 2003 г. - 2015 г. свидетелят В. В. е придружавал ищеца и дъщерите му, или само дъщеря му Д. при идването им в имота, без поводи, над 15-20 пъти, като също така е оставал 2-3 пъти да приспива със съгласието на баба Х.. Имал разговори с нея за бъдещо застрояване в имота, което тя отхвърлила „докато е жива“, а след това „двамата сина да преценяват“. При тези посещения свидетелят виждал внука й Б., който живеел в друга сграда - „пристройка, надгаражно помещение“, и само един път видял родителите му. Според показанията на А. Г. (приятел на ответника), А. Г. (съсед) и В. Н. (вуйчо на ответника) родителите на ответника се преместили да живеят в имота в[жк]целогодишно през 2002 г. – 2003 г., след като извършили основен ремонт на вилата. До 2002 г. дядо Д. живял в имота сам, тъй като след 1995 г. - 1996 г. баба Х. се установила в апартамент в панелен блок в[жк], но впоследствие съпругът й Д. заживял в същия апартамент при нея. През 2005 г. родителите на ответника ги прибрали в имота в „Б.“, за да ги гледат, защото в апартамента възникнал пожар и те били в напреднала възраст. Свидетелят В. Н. е посочил, че между 2005 г. - 2010 г. при събиране на роднини, в присъствието на ищеца, на В., баба Х. изтъкнала за пример как „решила“ въпроса за разпределянето на имуществото между синовете й, като процесният имот е за С., а за П. – имота по [улица], а самата тя, след преместването си в 2005 г., зачитала това положение. П. и дъщерите му идвали в имота по празници като гости и на посещения при наследодателката, не разполагали с ключ за имота, а влизали след като някой „домакин“ им отключи. Според показанията на А. Г., А. Г. и В. Н. след сключването на договора за дарение на 14.02.2013 г. ответникът започнал да стопанисва поземления имот и сградата, като през 2016 г. - 2017 г. извършил със заем от свидетеля Н. ремонт на помещенията на първия етаж от вилната сграда, на покрива и терасата, изсякъл доста от опасните тополи в двора, засадил череши и магнолия. Въззивният съд не е кредитирал изцяло показанията на свидетелите А. Г. и В. Н. и е приел, че по делото не е установено съпрузите Д. Я. и Х. Я. приживе /през 70-те години на миналия век според твърденията на ответника/ да са извършили неформално разпределение на тяхното имущество, което е основание единият от тях – синът им С. да получи след почти 30 години /през 2002 г./ фактическата власт върху процесния имот. Обстоятелствата, че всеки един от двамата съпрузи се установил да живее по различно време в апартамента в[жк]и при преместването им през 2002 г. – 2003 г. в процесния имот праводателите на ответника не са заварили никого от тях, не води до извода, че владението им е предадено от собствениците. Родителите на ответника са получили само държането на спорния имот и за придобиването му по давност е необходимо преобръщането му във владение. Обстоятелството, че през 2011 г. бащата на ответника е декларирал имота като сънаследствен между него и неговите брат и майка, обосновава извода, че от 2002 г. и до този момент не е настъпила промяна в намерението на упражняваната от него фактическа власт. Едва след снабдяването с нотариалния акт и с оглед декларирането му на 17.04.2012 г. като изцяло негов, той е започнал да упражнява самостоятелна фактическа власт върху 5/6 ид. части от дворното място и вилната сграда. Доколкото праводателят на ответника към момента на сключване на договора за дарение е бил собственик само на 1/6 ид. част от процесните имоти, вещното действие на договора е настъпило само за тази част. Сключеният договор за дарение е основание, годно да направи надарения собственик на дареното по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, но доколкото в релевантния по делото период ответникът, като син на дарителя е живял в същия имот в получената по дарение сграда с идентификатор **** и е знаел всички обстоятелства - сънаследствения характер на имота към 2011 г. и установеното от праводателя му едва след снабдяването с констативния нотариален акт на 13.02.2012 г. владение, осъщественото от него владение е недобросъвестно. От сключване на договора за дарение на 14.02.2013 г. до предявяването на иска на 09.02.2022 г. са изтекли по-малко от 9 години, а при прибавяне на срока на владението на праводателя му от 13.02.2012 г. до 13.02.2013 г. са изтекли по-малко от 10 години, които са недостатъчни за придобиване на правото на собственост по давност съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. С оглед на това е направен извод, че ищецът притежава 1/2 идеална част от дворното място и вилната сграда по наследство от родителите си. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли съдът да приеме за оборена презумпцията за добросъвестност на приобретател по чл. 70 ЗС само въз основа на близките му родствени връзки с праводателя; 2. Към кой момент се преценява добросъвестността на владелеца – към датата на сделката, основание на владението, или към момента на постановяване на съдебното решение и от чия гледна точка - на владелеца или на съда; 3. Има ли право съдът, в противоречие с принципа на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК), без да е сезиран от заинтересованата страна с надлежно оспорване да приеме презумпцията за добросъвестност за оборена; 4. Допустимо ли е решението, което въззивният съд е постановил въз основа на служебно въведено от него възражение/реплика, а именно, че ответникът не е добросъвестен, каквото заинтересованата страна /ищецът/ не е правила, както пред първата, така и пред въззивната инстанция до приключване на хода по същество; 5. Каква е доказателствената стойност на констативния нотариален акт за третите лица до неговата отмяна и може ли съдът да приеме, че правен субект не зачита правното действие и значението на такъв акт, с който праводателят му се легитимира като собственик; 6. При наличието на легитимиращ праводателя констативен нотариален акт при какви обстоятелства съдът може да приеме правоприемника му за недобросъвестен; 7. Допустимо ли е съдът да отменя констативен нотариален акт на основание чл. 537, ал. 2 ГПК без участието като страна по делото на лицата, които са признати за собственици на недвижим имот; 8. Може ли устна уговорка за извършена делба приживе или субективно впечатление за наличие на такава да бъде основание за възникване на намерение за своене на владян имот; 9. Следва ли декларирането на имот като съсобствен да се приема за признание на права или липса на манифестирано намерение за своене. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по жалбата П. Д. П. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В случая обжалваното решение, относно иска по чл. 108 ЗС, не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим. Съдът се е произнесъл по предявеният иск с правна квалификация чл. 108 ЗС, съобразявайки заявената претенция в петитума на исковата молба. Не се установява разминаване между заявеното в обстоятелствената част и направеното искане, от което да се направи извод, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, а оттук, че обжалваното решение е вероятно недопустимо. В допълнение следва да се посочи, че изложените от касаторите доводи са от значение за правилността на въззивното решение и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият поставен въпрос е формулиран според твърденията на касатора и не кореспондира на посочените по-горе съображения на съда за постановяване на решението, който в случая не е приел, че осъществяваното от касатора владение не е добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС само поради близките му родствени връзки с неговия праводател. По отношение на първия поставен въпрос е налице константна практика на ВКС - решение № 37 от 02.07.2019 г. по гр. д. № 1394/2018 г., І г. о., решение № 179 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 1981/2013 г., ІІ г. о. и решение № 189 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 933/2012 г., ІІ г. о., съгласно която близките родствени отношения между страните по сделката не съставляват обстоятелство, оборващо установената в чл. 70, ал. 2 ЗС презумпция за добросъвестност. Цитираната разпоредба свързва добросъвестността с незнанието от приобретателя на определени обстоятелства - че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. За да се обори презумпцията, това знание трябва да се докаже по несъмнен начин. В случая въззивният съд, обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, е стигнал до извода, че доколкото в релевантния по делото период ответникът, като син на дарителя е живял в същия имот в получената по дарение сграда с идентификатор **** и е знаел всички обстоятелства - сънаследствения характер на имота към 2011 г. и установеното от праводателя му владение едва след снабдяването с констативния нотариален акт на 13.02.2012 г., е направил извод, че осъществяваното от него владение е недобросъвестно по своя характер. С оглед на това не е налице противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Самото несъгласие на касатора с крайния резултат от въззивната проверка и изложените в тази връзка аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По втория въпрос, свързан с приложението на чл. 70, ал. 1 ЗС и на чл. 79, ал. 2 ЗС, има формирана богата съдебна практика, съгласно която при добросъвестното владение фактическата власт се придобива на правно основание, целящо прехвърляне на правото на собственост към владелеца, макар вещноправният ефект да не настъпва, тъй като праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката. Самото това правно основание се явява демонстриране на завладяването, поради което за придобиването на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик. Добросъвестността се предполага (чл. 70, ал. 2 ЗС) и в тежест на насрещната страна е да обори презумпцията, доказвайки знание на владелеца, че придобива от несобственик. При липса на такива доказателства, владението следва да се окачестви като добросъвестно по чл. 70, ал. 1 ЗС. Знанието на владелеца, че е договарял с несобственик, не може да почива на предположение, а трябва да се докаже по несъмнен начин. То следва да съществува към момента на сключване на договора. Добросъвестността на приобретателя не отпада от последващо узнаване, че праводателят му не е бил собственик, тъй като в чл. 70, ал. 1 ЗС изрично е посочено, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. В посочения смисъл са решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г. на ВКС, І г. о, решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, І г. о. В случая обаче въз основа на установените по делото факти въззивният съд е приел, че още към момента на сключването на договора за дарение ответникът е знаел, че праводателите му не са собственици на целия имот, поради което съображенията му, обусловили преценката за неоснователност на възражението на ответника за придобиване на имота по давност, са съобразени с горепосочената практика. Третият и четвъртият въпрос не обосновават предпоставки за допускане на касационния контрол, тъй като същите са формулиран според твърденията на касатора и не съответстват на данните по делото, по което е налице оспорване от страна на ищеца на осъщественото от ответника владение върху процесния имот. Предвид това тези въпроси не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Следващият въпрос е формулиран общо, абстрактно и теоретично и не е ясно в контекста на кое конкретно правно разрешение на въззивния съд е зададен, поради което не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение във връзка с него следва да се посочи, че съгласно дадените с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС разяснения, когато и двете страни по спора легитимират с нотариални актове за собственост /констативни или за правна сделка/, както е в случая, всяка от тях следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Шестият, осмият и деветият въпрос също не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като същите нямат характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, предполагащи даването на принципни отговори, а са по съществото на спора и представляват общи касационни оплаквания, по които ВКС не би могъл да се произнесе в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това следва да се посочи, че в настоящия случай въззивният съд подробно и задълбочено е анализирал събраните по делото доказателства и е достигнал до извода, че осъщественото от страна на ответника владение върху процесния имот е недобросъвестно, като десетгодишният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС до предявяването на иска за собственост не е изтекъл и същият не е придобил собствеността върху процесната 1/2 ид. част от имота. По отношение на седмия поставен въпрос е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като той е решен в противоречие с практика на ВКС, а именно решение № 100 от 15.02.2024 г. по гр. д. № 3743/2022 г., II г. о., поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нот. акт № 66/2012 г. до размера на 1/2 ид. част от имота. В останалата му част въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. С оглед на изложеното на касатора следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателство за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,