Определение № 568 от 24.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1868/2024 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба на П. С. З. (с предишна фамилия М.), за допълване на постановеното по настоящото дело определение № 3317/09.12.2024г., с присъждане в полза на страната разноски за касационна инстанция, предвид оставянето без разглеждане на касационната жалба на насрещната страна - „В и М„ ООД, против решение № 332/29.03.2024 г. по гр.д.№ 2238/2023 г. на Варненски окръжен съд. Молителят се позовава на приключило успешно за защитата му касационно производство. Претендира присъждане на договореното и заплатено на процесуалния му представител възнаграждение от 1500 лева. Ответната страна - „В и М„ ООД, чрез пълномощника си – адв. К. Т., възразява за прекомерност на възмездимото адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като процесуалните действия на пълномощника се свеждат до депозирането на отговор на касационната жалба, но дори той не е съобразяван при произнасянето на съда, оставил без разглеждане касационната жалба, като процесуално недопустима. Върховен касационен съд, състав на първо търговско отделение констатира, че искането е депозирано в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и следва да се разгледа по същество. Производството по т.д. № 1868/2024 г. на ВКС, І т.о. е образувано по касационна жалба на „В и М„ ООД против решение № 332/29.03.2024 г. по гр.д.№ 2238/2023 г. на Варненски окръжен съд, в частта му, с която предявеният против П. С. М. иск, по реда на чл. 422 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответницата, в размер на 11 787 лева, квалифицирано с основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, е отхвърлен, поради уважено възражение за прихващане, предявено от ответницата, активното вземане по което е формирано от дължими й от ищеца суми от трудово възнаграждение и обезщетение по чл. 224 ТЗ. С определение № 3317/09.12.2024 г. по т.д. № 1868/2024 г. на ВКС, І т.о. касационната жалба е оставена без разглеждане на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо и второ ГПК, като в определението липсва произнасяне по претенцията на П. С. М., за възмездяване на сторените от същата разноски. Молбата е основателна. Искането за присъждане на разноски е направено своевременно – с отговора на касационната жалба, автор на който титулната част сочи адв. В. Д.. Същевременно, още с отговора е представен договор за правна защита и съдействие от 13.08.2024 г., сключен от П. З. с адв. К. А.. С молба вх. № 21270/23.08.2024г. е представено и пълномощно на адв. К. А., като същата е заявила, че отговора на касационната жалба е изготвен и подписан от нея, а не от посочения в титулната му част адв. Д.. Съобразно тези обстоятелства, настоящият състав приема представените доказателства за изпълващи изискванията на чл. 78, ал. 4 вр. с ал. 1 ГПК, съгласно разясненията дадени с т. 1 Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Договорът за правна защита и съдействие от 13.08.2024г. има и качеството на разписка за заплащане на договореното възнаграждение, в размер от 1500 лева, в брой. Неоснователно е заявеното от касатора възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Поради това, минималните размери по Наредбата не са съобразими, като императивно зададена граница срещу занижаване, при възражение за прекомерност. На съобразяване подлежат действителната фактическа и правна сложност на делото, обхвата и съдържанието на осъществената защита и защитаваният материален интерес. Приложени, тези критерии в настоящия случай обосновават справедлив размер на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение. Срещу ответницата, извън формалното им подвеждане под едно и също правно основание, по същество са предявени обективно съединени претенции, основани на различни фактически обстоятелства. Защитата й, наред с възражения срещу основателността на исковете, е реализирана и чрез предявено възражение за прихващане, основателността на което е предпоставила отхвърляне на исковете срещу нея. Предвид правния резултат във въззивна инстанция, защитата на страната в настоящата има за обект предмета на исковото производство в пълнота. Обстоятелството, че касационната жалба е върната, като процесуално недопустима, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, и защитата е останала ограничена до отговор на касационната жалба, при това несъобразен, като относим към допустимо касационно производство, не съставлява основание за отказ от възмездяване на разноски, предвид разпореденото в чл. 78, ал. 4 ГПК, на основание който се и присъждат. Страната не може да се държи отговорна за нереализирането на производството в пълнота, като се отчете, че недопустимото иницииране на настоящото е в причинност единствено с поведението на ищеца. Като ответна страна по касационната жалба П. З. е упражнила законосъобразно правото си на отговор, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, спрямо който преценката за недопустимост на касационното обжалване се явява последваща. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение