Определение № 2038 от 07.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4417/2022 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

Т. Ж. Х.-И., чрез пълномощника й адв. Кр. Г. от АК – Ст. З., обжалва въззивното решение № 195 от 15.06.2022 год. по гр. д. № 282/2022 год. на Старозагорския окръжен съд, с което е:

• потвърдено първоинстанционното решение от 2.03.2022 год. по гр. д. № 2557/2021 год. на районен съд – Казанлък в частта, с която е отхвърлена претенцията й по чл. 12, ал. 2 ЗН, заявена по реда на чл. 346 ГПК да й се даде УПИ *, кв. 10 по плана на [населено място], [община], с площ 731 кв. м., заедно с построените в него жилищна сграда, стопанска сграда, навес и други подобрения, или да й се плати сумата 28 000 лв. за увеличение на наследството на И. М. И., за което тя е спомогнала приживе на наследодателя и не е била възнаградена по друг начин,

• обезсилено същото първоинстанционно решение в частите, с които е отхвърлен иска на касаторката за присъждане на подобрения в описания имот в [населено място] на стойност 28 000 лв. и е отхвърлена претенцията й по чл. 349 и чл. 353 ГПК за поставяне на същия имот в неин дял.

Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените изводи, респ. недопустимост в частта по претенцията по чл. 349 ГПК, която не е била предмет на въззивната жалба.

Заявеното искане е за отмяна на въззивното решение в частта относно претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН, евентуално за заплащане на подобрения, като вместо това същата бъде уважена, евентуално делото се върне за ново разглеждане от друг състав, и за обезсилване в останалата му част. Касаторката претендира присъждане на направените разноски.

В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по поставените подробно формулирани въпроси относно правото на наследник по чл. 12, ал. 2 ЗН при делбата, юридическият факт, обуславящ тази претенция, размерът на увеличението на наследството и значението му за възнаграждаването на наследника в имот или пари, предпоставките за уважаване на претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН, съотношението между нея и претенциите по сметки между наследниците, относно доказване на характера на паричните средства при плащане в брой, за разпореждането на сумите по банков кредит, относно доказателствената тежест на страните, като касаторката счита, че по тези въпроси не е налице съдебна практика.

Съделителите К. И. И. и М. И. И., чрез адв. Н. М., в представения писмен отговор поддържат становище за липса на релевираното основание за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по подробно изложени съображения.

Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:

Делбата на двата имота е постановена да се извърши чрез изнасянето им на публична продан, съгласно чл. 348 ГПК, като в тази част въззивният съд не е излагал съображения, доколкото в тази част първоинстанционното решение не е обжалвано, а и с оглед изхода на подадената въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта му по претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН. За да се произнесе по нея въззивният съд приел въз основа на събраните доказателства и доводите на страните, че касаторката, като наследник на общия наследодател, има право да иска за приноса си в увеличението на наследството то да се пресметне, като е без значение кога е осъществен този принос, в случая преди сключването на брак с наследодателя. Ирелеватно е и дали тази претенция се оспорва от насрещната страна, тъй като претендиращият увеличението наследник носи доказателствената тежест при условията на пълно и главно доказване да установи всички основания, предвидени в разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗН. Съдът приел, че показанията на свидетеля Ю. не са достатъчни, за да се направи извод, че плащането на извършените СМР в имота в [населено място] е ставало със средства на касаторката, още повече, че самата тя твърди, че парите за ремонта били общи. Свидетелят установява единствено подаването на плик с пари, което не обосновава извод за произхода им. Освен това е установено, че тегленето на сумата 4 950 лв. по банковия кредит е на дата, последваща завършване на ремонтните работи, установено от същите свидетелски показания, поради което и при липса на конкретни доказателства както за влагане на лични средства на касаторката, така и в какво точно са вложени, съдът приел за недоказан факта, че касаторката е спомогнала да се увеличи наследството с вложени лични нейни средства при извършване на СМР в имота в [населено място]. Липсата на една от кумулативно предвидените в чл. 12, ал. 2 ЗН предпоставки е достатъчна за неоснователност на претенцията, поради което и останалите такива не са обсъждани от съда, нито възражението на насрещната страна за погасителна давност, тъй като по давност се погасява само вземане, което е основателно.

По отношение на искането на касаторката за присъждане на подобренията в същия имот, заявено като евентуално на основание чл. 346 ГПК, въззивният съд приел, че то не представлява отделна претенция за подобрения в имота, за да се дължи произнасяне. Основанието за претендиране на сумата 28 000 лв. съгласно твърденията й е, че е допринесла приживе на наследодателя за увеличение на наследството му с влагане на тази сума, нейна лична собственост, поради което и ако не й се възложи имот, то да бъде обезщетена с пари, т. е. основанието е по чл. 12, ал. 2 ЗН, а не друга претенция за извършени подобрения в имота. Затова и въззивният съд обезсилил първоинстанционното решение в тази му част, както и в частта по претенции по чл. 349 и чл. 353 ГПК, каквито не били заявени /но предмет на обжалване на решението в отхвърлителните части/.

Произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение по поставените в изложението на касаторката въпроси по заявената претенция по чл. 12, ал. 2 ЗН за влагане на парични суми за увеличение на наследството е обусловено от преценката на събраните по делото доказателства, във връзка и с доводите на страните. Съдът приел, че от същите не е установено касаторката да има принос за увеличение наследството с влагане на нейни парични средства в твърдения размер 28 000 лв., за извършване на строително-ремонтни работи в имота в [населено място]. Съдът не е отрекъл правото на касаторката като наследник да иска съдът да пресметне това увеличение, без значение кога е осъществено влагането на лични средства, но е приел същото за неоснователно, тъй като не е доказан принос. Поради това както първият, така и останалите въпроси до т. 4 вкл., свързани с приложение на чл. 12, ал. 2 ЗН, не могат да обосноват наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдът не е отрекъл нито правото на касаторката, в т. ч. и поради липса на юридически факт за възникването му, нито е обсъждал погасителната давност, нито се е произнасял по въпроса за размера на приноса, за да се уважи претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН с възлагане на имот, нито е излагал съображения относно задължителното произнасяне по двата алтернативни способа за възнаграждаването на наследника. Съдът не е приел да е налице друг вид възнаграждение по смисъла на цитираната разпоредба с оглед установеното фактическо съжителство на касаторката с наследодателя до сключване на брака, за да обоснове извода си за неоснователност на претенцията, напротив – приел е, че не е необходимо да обсъжда останалите предпоставки от фактическия състав на чл. 12, ал. 2 ЗН при установена липса на една от тях – твърденият принос. Поради това и поставеният въпрос по т. 4 също не е относим.

Въззивният съд е приел, че касаторката е предявила една претенция по чл. 12, ал. 2 ЗН и произнасянето по нея изключва обсъждане и произнасяне по същата на посоченото от касаторката като евентуално, друго основание по чл. 346 ГПК, която е процесуалноправна норма. Решаващо съображение на съда обаче е правната квалификация на претенцията, която е обусловена от твърденията на страната и искането, които обосновават такова по чл. 12, ал. 2 ЗН. Въз основа на това съдът е обосновал извод за недопустимост на произнасянето на първоинстанционния съд по евентуална претенция за заплащане на подобрения в размер на същата сума 28 000 лв., като формулираният в т. 5 на изложението въпрос е израз на тезата на касаторката за наличие на две отделни претенции. Същата не може да намери разрешение в настоящето производство, още по-малко може да обоснове наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, като въпрос, обусловил решаващата воля на съда.

Формулираните процесуалноправни въпроси в т. т. 7 и 8 на изложението относно доказване на характера на паричните средства при плащане в брой, за разпореждането на сумите по банков кредит, всъщност представляват доводи относно направения в решението извод за недоказаност на твърдения от касаторката принос за увеличение на наследството. Същите не представляват правни въпроси, а дори и по-общо да се приемат като относими към правилата на доказване, доказателствените средства и доказателствената тежест на страните, то същите също не могат да обосноват наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изводът на съда е обусловен от преценката му на събраните доказателства, въз основа на разпоредбата на чл. 154 ГПК, като поставените въпроси в изложението всъщност представляват доводи в обратен смисъл, т. е. за наличие на доказателства в подкрепа на твърденията на касаторката за наличието на принос. Отговорът предпоставя произнасяне по съществото на спора, което не може да се направи в настоящето производство.

Извън това, за да се обоснове наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се изложат конкретни съображения за необходимостта от различно от утвърденото в съдебната практика тълкуване на разпоредбите на закона по всички поставени въпроси, което в случая не е направено. Посочва се бланкетно текста на закона, с цел решаването на конкретния казус, което не обосновава наличието на това основание за допускане на касацията, при положение, че по приложението на чл. 12, ал. 2 ЗН е налице отдавна утвърдена съдебна практика, част от която е цитирана от касаторката и която е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Изложените от касаторката съображения не обуславят поддържаното от нея значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, а представляват касационни основания за неправилност на въззивното решение, които не могат да се обсъждат в настоящето производство с предмет произнасяне по наличие на основания за допускане на касационно обжалване на решението.

По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение