Определение № 898 от 30.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2289/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по три касационни жалби, подадени от тримата ответници, срещу решението на Апелативен съд – Велико Търново под №65 / 28.04.2022г. по в.т.д.№390/2021г.

Първата касационна жалба с вх.№2881/06.06.2022г. е подадена от ответника по исковите претенции „АГРОПРОДУКТ СТОЙКОВИ“ ЕООД срещу решението на Апелативен съд – Велико Търново под №65/ 28.04.2022г. по в.т.д.№390/2021г. в частта му, с която е прието за установено по исковете по чл. 422 от ГПК, че „ЗЛАТЕКС“ ООД има вземане срещу ответниците по иска по договор за лизинг № L-3750/29.09.2017г. за солидарно заплащане на сумата от 45 000 лв. – главница с ДДС и сумата от 2497 лв. – договорна лихва за периода от 15.04.2018г. до 15.11.2018г., както и за приемане за установено, че дружеството има вземания по заповед за изпълнение №501/07.12.2018г. по ч.гр.д.№759/2018г. на РС - Луковит по договор за лизинг № L-3620/29.09.2017г. за солидарно заплащане на сумата от 8 860,60 лв. – главница и сумата от 661,39лв. – договорна лихва за периода от 15.03.2018г. до 15.11.2018г., както и в частта му, с която е прието за установено, че „ЗЛАТЕКС“ ООД има вземане срещу ответниците по иска по заповед за изпълнение №500/07.12.2018г. по ч.гр.д.№758/2018г. на РС – Луковит по договор за лизинг № L-3750/29.09.2017г. за солидарно заплащане на сумата от 2 628 лв. – договорна неустойка за периода от 16.04.2018г. до 30.11.2018г. и вземане по заповед за изпълнение №501/07.12.2018г. по ч.гр.д.№759/2018г. на РС – Луковит по договор за лизинг № L-3620/29.09.2017г. за солидарно заплащане на сумата от 206,75 лв. – договорна неустойка за периода от 16.09.2018г. до 30.11.2018г.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи, че според него неправилно въззивният съд се е произнесъл по дължимост на мораторна неустойка, тъй като ищецът е претендирал друг вид– компенсаторна, т.е. АС – Велико Търново се е произнесъл по непредявен иск. Поддържа и че претенцията за компенсаторна неустойка е неоснователна, като в тази част споделя мотивите на първоинстанционния съд, че в договора липсва такава уговорка, а и дори и да имало, то би била нищожна по изложените доводи, като се позовава на т.3 от ТР 1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. и практиката на ВКС, обективирана в решение №219/09.05.2016г. по т.д.№203/2015г., ТК, 1 т.о. По отношение на авансовите вноски, направени от ответниците, сочи, че въззивният съд бил приел, че те са част от базовата стойност на лизинговата вещ, но от заключението на ССЕ се установило, че били отчетени при кредитора чрез изваждането им от стойността на трактора, което би било справедлив резултат, тъй като активът е върнат в патримониума на лизингодателя, без забележки и в състояние, годно за следващо използване, поради което счита, че авансът следва да бъде върнат на лизингополучателя и в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване. Касаторът поддържа и че заключението на ССЕ, което е прието, е неправилно по изложените доводи. Сочи, че според него задържането на платените авансови вноски като неустойка не намира опора в поетите договорни задължения, като и такава неустоечна клауза би била нищожна. Възразява и срещу приетото от въззивния съд, че двамата ответници физически лица са солидарно отговорни, като поддържа, че те са само поръчители, не са получили активи по лизинговите договори и спрямо тях е приложима изричната разпоредба на чл. 147 от ЗЗД, а изтеклият шестмесечен срок е преклузивен.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът „Агропродукт Стойкови“ ЕООД се позовава на чл. 280, ал.1 т. 1 и т.3 и ал.2 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Нищожна ли е уговорка в договор за финансов лизинг, че при предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, последният има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от прекратяването/ развалянето/ до края на срока на договора?“, като поддържа, че по този въпрос ВТАС се е произнесъл в отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в т.3 от ТР 1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. решение №219/09.05.2016г. по т.д.№203/2015г., ТК, 1 т.о.;

2. „Подлежат ли на връщане заплатените авансови вноски по договор за финансов лизинг при връщане на актива без забележки и в състояние, годно за следващото му използване?“, по който поддържа, че въззивният съд е произнесъл в противоречие с Определение №211/10.07.2015г. по т.д.№2147/2014г. на ВКС, 1 т.о.;

3. „Допустима ли е клауза за задържане на заплатените авансови вноски като неустойка и нищожна ли е същата поради накърняване на добрите нрави?“;

4. „При спор относно действителната обща воля на страните следва ли съда да изследва обстоятелствата, при които е сключен договора като поведението на страните преди и след сключването му, характера на преговорите за сключване на договора, разменената кореспонденция във връзка с това как са изпълнявани задълженията по него след сключването му?, като по този въпрос се позовава на практиката на ВКС, обективирана в решение №213/06.01.2017г. по д.№5864/2015г., 4 отд.; решение №546/23.07.2010г. по д.№856/2009г. на ВКС, ГК, 4 г.о., като счита, че безспорно е установено, че лицата С. П. С. и Д. П. С. са се задължили в качеството си на поръчители и в тази връзка поставя и въпроса: “Следва ли да се заключи, че всички, задължили се очевидно за чужд дълг / когато по безспорен начин се докаже, че не са получили актива лично/, са солидарни длъжници?.

Касаторът поддържа в пункт 2 от изложението, че според него въззивният съд се е произнесъл по процесуални въпроси, които са от значение за точното прилагане, както и за развитие на правото, като поставя още три въпроса, а именно:

1. „Следва ли съдът да се произнесе по дължимостта на мораторната неустойка, когато с исковата претенция е предявена за компенсаторна неустойка?;

2. „Подлежат ли на връщане заплатените авансови вноски по договор за финансов лизинг при връщане на актива без забележки и в състояние, годно за следващото му използване?;

3. „Представляват ли заплатените авансови вноски по договор за финансов лизинг част от базовата стойност на лизинговата вещ?“.

Ответникът по жалбата – „Златекс“ ООД оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. Т. по подборно изложени в писмения отговор с вх.№3803/26.07.2022г. съображения. Претендира въззивното решение да не бъде допускано до касация, както и присъждане на направените разноски по производството.

Постъпил е отговор на касационната жалба и от С. П. С., чрез адв. П., в който се сочи по изложените доводи, че същата е допустима и основателна.

Втората касационна жалба с вх.№ 3484/06.07.2022г. е подадена от ответника Д. П. С., чрез процесуалния му представител адв. П., срещу решението на ВТАС №65/ 28.04.2022г. по в.т.д. №390/2021г. в същите гореописани части, както по първата жалба.

Касаторът Д. С. счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като поддържа, че неправилно въззивният съд приел, че той и другото физическо лице са солидарно отговорни за задълженията с лизингополучателя, а те са само гаранти. Твърди, че той и С. П. са се задължили само като поръчители, активът е получен и ползван от дружеството „Агропродукт Стойкови“ ЕООД, и че спрямо тях е приложим шестмесечния срок по чл. 147 от ЗЗД. Излага и аналогични на първия касатор доводи относно произнасяне на въззивния съд по непредявена претенция за мораторна неустойка, за нищожност на тази клауза, че авансовите вноски следвало да се приспаднат, както и относно неправилното им задържане като неустойка. Посочените в изложението на основанията за допускане на касация въпроси са напълно идентични с тези на първия жалбоподател.

По тази касационна жалба е постъпил отговор от „Златекс“ ООД с вх.№4602/21.09.2022г. чрез адв. Т., с който се оспорва същата. Претендира недопускането й до разглеждане и присъждане на разноски.

Третата касационна жалба с вх.№ 3567/12.07.2022г. е подадена от ответника по иска – С. П. С., чрез процесуалния му представител – адв. П. и е срещу същите гореописани части на въззивното решение, обжалвани в двете гореописани жалби, като се излагат доводи, идентични на тези по жалбата на Д. П. С.. Идентично по съдържание и е изложението на касационните основания и поставените въпроси.

Ответникът по жалбата – „Златекс“ ООД оспорва и тази касационна жалба чрез процесуалния си представител – адв. Т. по подборно изложени в писмения отговор с вх.№4605/21.09.2022г. съображения. Претендира и разноски за производството.

Постъпил е отговор на касационна жалба и от Д. П. С., също чрез адв. П., в който се поддържа, че същата е допустима и основателна.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Велико Търново, който е бил сезиран с две въззивни жалби - от ищеца и от тримата ответници, е приел за безспорно установено от фактическа страна, че между ищеца „Златекс“ ООД като лизингодател и ответното дружество „Агропродукт Стойкови“ ООД като лизингополучател са сключени два договора за лизинг от 29.09.2017г., съответно първият с предмет трактор с базова стойност 150 000 лв. / 180 000 лв. с ДДС/ и вторият - за сеялка със стойност 31 645 лв. или 37974 лв. с ДДС. Приел е, че по двата договора физическите лица Д. П. С. и С. П. С. са посочени като съдлъжници съгласно чл. 16 от договора. Установил е, че по две заявления от 30.11.2018г. по чл. 417 от ГПК, подадени от „Златекс“ ООД са образувани посочените две заповедни производства под №758/2018г. и №759/2018г. на РС – Луковит и са издадени заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове срещу тримата ответници за описаните суми. Приел е, че след разменена кореспонденция и желание за връщане на двете лизингови вещи, същите са предадени на лизингодателя с приемо-предавателни протоколи от 02.05.2019г. Приел е, че са падежирали описаните четири вноски за главница до датата на връщане на вещите по първия договор за трактора, а за сеялката – три вноски. ВТАС е приел, че са неоснователни възраженията на жалбоподателите, че физическите лица са само поръчители, тъй като ясно била отразена в договора волята на страните да са солидарни длъжници, но независимо от горното, към датата на заявлението, от когато се счита предявен иска, не е бил изтекъл шестмесечния преклузивен срок по чл. 147 от ЗЗД, тъй като съгласно ТР 5/21.01.2022г. на ВКС срокът тече не от падежа на отделната вноска, а от изискуемостта на целия дълг. Въззивният съд е приел, че договорите са прекратени на 02.05.2019г. с връщане на лизинговите вещи и че вземанията не са обявени за предсрочно изискуеми. Кредитирал е изслушаното заключение на вещото лице за размера на дължимите вноски и задължения за главници и лихви, като е приел, че правилно е отказано приспадане на авансовите вноски, за които е посочил, че са част от базовата стойност и съгласно чл. 34, ал.2 от ОУ не подлежат на възстановяване. Приел е, че правилно първоинстанционният съд е заключил, че се дължат само падежиралите вноски, но неясно защо бил включил по размер и вноската с падеж – 15.09.2019г., в която насока е изложил мотиви за частична отмяна на решението за вземането за главница за сумата над 45 000 лв. до 53 999,50 лв. и за сумата над 8860,60 лв. до 11814,14лв., както и в описаните части относно лихвите.

Въззивният съд е постановил, че не споделя изводите на първоинстанционния за недължимост на неустойки, като е приел, че в чл. 29, ал.1 от ОУ са уговорени две такива – по т.1 – мораторна и по т.2 – компенсаторна. Приел е, че макар ищецът да не е конкретизирал в петитума каква претендира, от начина на формирането й следва, че е мораторна и такава се дължи. Приел е, че са неоснователни доводите на ответниците за нищожност на клаузата, като били относими към компенсаторната неустойка, с каквато претенция съдът не бил сезиран, поради което е изложил мотиви, че и в тази част следва да се отмени решението и да се приеме размер на вземането за неустойки по първия вариант на заключението на вещото лице. Със съдебното решение ВТАС е обезсилил решението на ОС-Ловеч в частта му, в която е признато за установено, че „Златекс“ ООД има вземания по двата договора за лизинг и заповедите за изпълнение за договорна лихва за периода от 15.11.2018г. до 02.05.2019г., като е приел, че в тази част решението е недопустимо, тъй като такова вземане не е било предмет на заповедното производство. ВТАС е отменил частично решението на ОС – Ловеч по отношение на гореописаните суми, а именно за част от вноските и договорна неустойка върху тях, като е отхвърлил исковете за процесната вноска, уважил е претенциите за неустойки и е потвърдил решението в останалата му обжалвана част.

Съдът намира, че и трите касационни жалби са редовни от външна страна – подадени са от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

ВКС намира, че и трите подадени касационни жалби са недопустими в частта относно неустойките. Съгласно чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лв., с изключение на исковете за собственост и свързани с тях. Предявените претенции за неустойка са с размер на иска по договор № L-3620/29.09.2017г., възлизащ на 1 154,41 лв., а по втория договор – в размер на 16 488 лв., т.е. и двете са под прага от 20 000 лв. Претенциите са във връзка с договор за лизинг, който е абсолютна търговска сделка по чл. 1, ал.1 т. 15 от ТЗ, спорът е търговски, поради което решението в тази част не подлежи на касационно обжалване. С оглед горното и трите касационни жалби в частта относно претенциите за неустойки по двата договора, които са подадени срещу въззивното решение в частта му, с която е прието за установено, че „ЗЛАТЕКС“ ООД има вземане срещу ответниците по иска по заповед за изпълнение по заповед за изпълнение №500/07.12.2018г. по ч.гр.д.№758/2018г. на РС – Луковит по договор за лизинг № L-3750/29.09.2017г. за солидарно заплащане на сумата от 2 628 лв. – договорна неустойка за периода от 16.04.2018г. до 30.11.2018г. и вземане по заповед за изпълнение №501/07.12.2018г. по ч.гр.д.№759/2018г. на РС – Луковит по договор за лизинг № L-3620/29.09.2017г. за солидарно заплащане на сумата от 206,75 лв. – договорна неустойка за периода от 16.09.2018г. до 30.11.2018г., се явяват недопустими съгласно чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК предвид цената на исковите претенции, и следва да бъдат оставени без разглеждане, а производството по тях в тази част – прекратено.

След оставяне на касационните жалби в частта относно претенциите за неустойки без разглеждане, не следва да бъдат обсъждани като неотносими доводите на касаторите за недопустимост на решението поради твърденията им, че апелативният съд се бил произнесъл по друг вид неустойка, различна от претендираната, което според настоящия състав се опровергава от описаното в заявлението по чл. 417 от ГПК. Първият въпрос, обоснован с основанието чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК, а именно: „Следва ли съдът да се произнесе по дължимостта на мораторна неустойка, когато с исковата претенция е предявена такава за компенсаторна неустойка“, също касае исковете за неустойка и не следва да бъде обсъждан.

По поставения първи въпрос от изложението по чл. 284, ал.1, т.1 от ГПК и в трите касационни жалби, а именно относно нищожността на клаузата в договора за финансов лизинг, че при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя се дължат лизинговите вноски до края на срока на договора, има практика на ВКС, обективирана в решение № 253/28.01.2015 г. по т.д. № 3881/2013 г. на I ТО на ВКС и др., включително цитирана от касаторите, че при предсрочно прекратяване / разваляне на договора за лизинг и връщане на лизинговата вещ, с оглед отпадането на облигационната връзка всяка от страните се освобождава от основните задължения по лизинговия договор, поради което лизинговите вноски, чийто падеж не е настъпил към прекратяване / разваляне на договора не се дължат на лизингодателя и че при развалянето на договора и връщането на вещта лизипгополучателят не дължи заплащане на оставащите до края на срока на договора лизингови вноски като възнаграждение по договора и противна уговорка за плащането им има характер на неустойка за вредите от развалянето на договора, която е нищожна. Според настоящия съдебен състав този въпрос не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил изхода на спора, защото въззивният съд не е присъждал вноски за период до края на срока на договора, нито е обсъждал нищожност на такава уговорка, а са присъдени само падежиралите такива и то до датата на заявлението по чл. 417 от ГПК - 30.11.2018г., като дори отчитайки фактите по чл. 235 от ГПК и връщането на активите на 02.05.2019г., всички присъдени от АС – Велико Търново вноски и по двата договора за лизинг са с падеж до 15.11.2018г.

По втория поставен и от тримата касатори въпрос, а именно подлежат ли на връщане заплатените авансови вноски при връщане на актива, се твърди и поддържа противоречие, но не с Тълкувателно решение на ВКС или решение по чл. 290 от ГПК, а с посочено в изложението определение по чл. 288 от ГПК по т.д.№2147/2014г., 1 т.о., което е постановено по повод различен казус, а именно при предявена претенция по чл. 55, ал.1 от ЗЗД. По него е налице практика на ВКС, обективирана в постановено по реда на чл. 290 от ГПК решение №109/22.07.2014г. по т.д.№ 2496/2013 г., Т. К., І т.о. на ВКС, в което изрично се приема, че прекратяването на договора за лизинг настъпва при прехвърляне на правото на собственост след пълното изпълнение на задълженията на лизингополучателя, по взаимно съгласие / или при прекратяването или развалянето му по приетите в договора правила, като във всички случаи, освен при прехвърляне на собствеността, лизингополучателят дължи връщане на вещта, без да му се възстановяват платените вноски или без да се освобождава от отговорност за неплатените и изискуеми вноски по договора, представляващи възнаграждение по договора. Този въпрос не е обусловил изхода на спора в случая, тъй като по процесното дело съдът не е сезиран с иск за връщане на платените по лизинговите договори авансови вноски, нито от ответниците е заявено възражение за прихващане с тях, поради което не е релевантен въпросът дали те подлежат на реституция и той не е разрешаван от апелативната инстанция. Изтъкнатите мотиви във връзка с чл. 34, т.2 от ОУ са с оглед вариант на заключението на вещото лице, при който от цялата остатъчна стойност на двата актива /трактора и сеялката/ по лизинговите договори, са приспаднати авансовите вноски, но същият би бил относим ако бяха присъдени от съда всички вноски до края на срока на договора и в този контекст е даден варианта на заключението на вещото лице, а именно при начисляване като дължими всички вноски до края на срока на договора. В случая са присъдени само падежиралите и то до датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК четири вноски по единия и три вноски по втория лизингов договор, които вноски са точно определени и посочени по размер, както в погасителния план, така и от заключението на вещото лице и при положение, че няма претенция за връщане на платени авансови вноски, този въпрос е извън предмета на спора и не е обусловил изхода му.

Третият въпрос по изложението, поставен и от тримата касатори, а именно допустима ли е клауза за задържане на авансовите вноски и нищожна ли е същата поради накърняване на добрите нрави, също не отговаря на изискванията за допускане до касация. Този въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като както се посочи по-горе въззивният съд не е сезиран нито с искане за присъждане на заплатените като получени на отпаднало основание авансови вноски като насрещен иск или като възражение за прихващане, нито ищецът е поддържал и предявил претенция за същите и следователно не отговаря на общия критерий за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1 от ГПК.

Поставеният от тримата касатори четвърти въпрос за тълкуване на действителната воля и изследване на обстоятелствата при сключване на договора и подвъпроса по него, а именно дали всички, задължили се за чужд дълг, които не са получи актива са солидарни длъжници, са свързани с възраженията им, че съдът е приел, че двамата ответници физически лица са солидарни длъжници, а не поръчители. Така поставените от касаторите въпроси целят благоприятен за тях извод, че С. П. С. и Д. П. С. са поръчители по процесните договори за лизинг, а не солидарни длъжници и го обосновават с приложение на преклузивния срок по чл. 147 от ЗЗД. Касаторите се домогват да обосноват извод, че съгласно приетото по т.4б от ТР № 4/2013г. на ОСГТК не са налице основания за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД, който срок е преклузивен, с изтичането му се погасява самото поръчителство и съдът следи служебно за прилагането му. На първо място по този въпрос следва да се отбележи, че въззивният съд е приел, че независимо от доводите им, преклузивният срок по чл. 147 от ГПК не е изтекъл, тъй като искът по чл. 422 от ГПК се счита предявен от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, в случая – 30.11.2018г, като за извода си се е позовал и на ТР 5/2019г. от 21.02.2022г. по т.д.№5/2019г. на ОСГТК, съгласно което при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Апелативният съд е приел, че касаторите физически лица са подписали договора именно в качеството на съдлъжници по смисъла на чл. 121 и сл. от ЗЗД, а не като поръчители на основание чл. 138 ЗЗД, като тази тяхна воля е недвусмислено изразена в текста на договора, където изрично е посочено, че са съдлъжници и се задължават да отговарят солидарно с лизингополучателя за заплащането на всички дължими суми. Договорът за финансов лизинг е търговска сделка (от обективна и от субективна страна) и спрямо него са приложими разпоредбите на Търговския закон, и съгласно чл. 304 от ТЗ, лицата, които при сключване на търговска сделка поемат общо задължение, се смятат за солидарни длъжници, ако от сделката не следва друго, а такова друго в двата договора за финансов лизинг не се установява да е уговорено. Следователно този въпрос с оглед приетото от апелативния съд не се явява обуславящ за изхода на спора и не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

По поставените въпроси с позоваване на основанията по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК, съдът намира, че касаторите не са изложили обосновка защо считат, че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. В жалбите и изложенията не се обосновава конкретно нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като не се цитира и дори не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Предвид горното и тези въпроси не отговарят на изискванията за допускане до касация.

При служебната проверка съдът намира и че не е налице вероятност атакуваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не е налице основание за допускане до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал.2 от ГПК.

С оглед гореизложените съображения, ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, а в недопустимата им част касационните жалби следва да се оставят без разглеждане.

Разноски на касаторите не се следват предвид изхода на спора. Ответникът „Златекс“ ООД е претендирал присъждане на разноски за производството в отговорите и по трите жалби, като само към първият отговор от 26.07.2022г. е представил договор за правна помощ с предмет оказване на правна защита и съдействие за изготвяне на отговор по конкретно посочената касационна жалба, като е договорено възнаграждение в размер на 2100 лв. без ДДС, или 2520 лв. с начислен ДДС. За тази сума е представена фактура № 237/14.07.2022г. по първия отговор и извлечение от сметка, от което се установява заплащането й по банков път на 15.07.2022г. Към двата отговора по жалбите на физическите лица от 21.09.2022г. не са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение или други разноски. Предвид горното и доколкото изрично е посочено, че възнаграждението е само по отговора срещу касационната жалба на „Агропродукт Стойкови“ ЕООД и само в тази хипотеза е установено заплащането на разноски, съдът намира, че следва да бъдат присъдени разноски на ответника по касация, дължими само от първия касатор – дружеството, в размер, установен от приложените документи, а именно сумата от 2520 лв.

Воден от горните съображения съдът