Определение № 50067 от 28.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3287/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. М. М. срещу решение № 104 от 15.01.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 2914/2020 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение №465 от 03.02.2020г., постановено по гр.д.№ 19269/2018 г. по описа на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против С. А. М. иск по чл. 108 ЗС, основани на договор за дарение и в условията на евентуалност на придобивна давност относно недвижим жилищен имот, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ..... по КККР на [населено място].

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо, а по същество е неправилно като постановено при допуснати нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в непроизнасяне на всички доводи и възражения на касатора- ищец. Твърди се, че въззивният съд не е ценил доказателствата по делото, основавайки вътрешното си убеждение на закона, доколкото е кредитирал съдържащи се в свидетелските показания правни квалификации, а не факти, нарушен е чл. 298 ГПК при определяне субективните предели на сила на пресъдено нещо по други приключили спорове. Наведени са доводи, че неправилно е приложен и материалният закон, доколкото съдът е отрекъл възможността на едно малолетно дете да придобива по давност, както и че за да се придобие по давност жилище то следва да е обитавано непрекъснато. Поддържа се неправилност на изводите на съда относно материално -правните последици при уважаване на искове по чл. 135 ЗЗД и по чл. 87 ЗЗД, доколкото според касатора при уважаването им имуществото не се връща в патримониума на ищеца. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване по следните правни въпроси:

1. При разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, може ли съдът да върне имота в имуществото на ищеца, без за това да има направено искане?

2. Води ли уважаването на иска по чл.87 ЗЗД до връщане на собствеността върху недвижимия имот и връщането му в имуществото на развалящия? Твърди се, че по първия и втория правен въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с ТР 122/01.12.1986 г. на ВС?

3. Има ли вещноправно действие искът по чл. 135 ЗЗД? Сочи се противоречие на въззивното решение с ТР 2/ 2017 г. на ОСГТК на ВКС.

4. Има ли сила на пресъдено нещо решение по гражданско дело за обявяване на предварителен договор за окончателен спрямо лице, което не участва в делото, което лице претендира собственост върху имота и което разполага с документ за собственост или се позовава на придобивна давност? Поддържа се противоречие на изводите на съда с т.2 от ТР 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

5. Има ли вещноправно действие решението по чл. 135 ЗЗД спрямо лице, кредитор на една от страните, ако тази страна не е ищец по иска по чл. 135 ЗЗД и не е участвала в делото? Твърди се, че съдът се е произнесъл в противоречие с ТР 5/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

6. Представлява ли снабдяването с констативен нотариален акт връщане на недвижимия имот в патримониума на едно лице? Сочи се противоречие с ТР 11/ 2013 г. на ОСГК на ВКС.

7. Следва ли съдът да цени свидетелските показания заедно с другите доказателства и установените по делото с писмени доказателства факти? Касаторът поддържа, че по този въпрос въззивният съд се е отклонил от приетото в ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

8. Този, който владее в различни периоди, владее ли и през времето, когато отсъства от населеното място или фактическата власт върху един имот упражнявана с намерение да се свои, прекъсва ли се, ако лицето напусне временно имота, поради това, че се налага да учи в друго населено място? Твърди се, че приетото от въззивния съд е в противоречие с решение № 859 от 11.01.2010 г. по гр.д. 5307/2008 г. на ВКС и решение № 115 от 25.02.2010 г. по гр.д. 889/ 2009 г. на ВКС.

9. Владее ли малолетният чрез своите родители, ако бащата е продължил да владее имота и винаги е считал имота за собственост на сина си ? Сочи се противоречие на изводите на съда с решение № 89 от 10.09.2010 г. по гр.д. 4133/2008 г. на ВКС, 4-то г.о.

Касаторът релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК като твърди, че решението е очевидно неправилно поради грубо противоречие с правната теория, закона и основните принципи на правото по въпросите за вещноправните последици на решение за уважаване на иск по чл. 135 ЗЗД, за субективните предели на силата на пресъдено нещо на решение за уважаване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за материалната доказателствена сила на констативния нотариален акт за собственост, както и по въпроса дали малолетният може да владее чрез своите родители.

Ответникът по касация С. А. М., чрез адв. К. К., с подадения отговор на касационната жалба, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Неоснователен е доводът на ответника по касация, че касационната жалба не следва да бъде разглеждана, а подлежи на връщане, тъй като нередовностите й не са отстранени в срок. От данните по делото се установява, че на касатора е бил даден срок за внасяне на държавна такса за касационно обжалване, по повод на което той е направил искане да бъде освободен от заплащането й. С определение от 25.05.2021г. това му искане е оставено без уважение и му е указано в едноседмичен срок да заплати държавна такса. Касаторът е обжалвал отказа на съда да го освободи от заплащане на държавна такса, като след влизане в сила на този отказ са му дадени нови указания за заплащане на държавна такса и те са изпълнени своевременно. Следователно с неизпълнението на указанията от 25.05.2021г. за заплащане на държавна такса не може да се приеме, че е била налице неотстранена нередовност на касационната жалба и последната е подлежала на връщане, защото към датата на изтичане срока за отстраняване нередовността на касационната жалба не е било приключило производството по направеното искане за освобождаване от заплащане на държавна такса и следователно към този момент не е бил разрешен въпросът дали касаторът изобщо дължи такава.

Предвид горното, настоящият състав намира, че касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

За да потвърди решението на районния съд, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с договор за издръжка и гледане от 31.01.1977 г. А. Т. М. /баба на ищеца/ е прехвърлила спорния апартамент на своя син М. М. /баща на ищеца/ срещу задължение за издръжка и гледане на себе си, както и на съпруга й Г. М.. С договор за дарение от 1984 г. М. М. е прехвърлил процесния имота на ищеца. Договорът за гледане и издръжка е развален с решение по гр.д. 474/1998 г. на Варненския районен съд, влязло в сила на 11.06.1998 г. По иск по чл.135 ЗЗД, предявен от А. Т. е признато за относително недействително дарението от 1984г. Въз основа на съдебните решения по чл. 87, ал. 3 и чл. 135 ЗЗД, А. Т. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост от 23.12.1999 г., а на 09.10.2003 г. е сключила с ответника С. А. М. предварителен договор за покупко-продажба на имота, който е бил обявен за окончателен с влязло в сила на 06.08.2010 г. решение от 05.06.2009 г. по гр.д. 8592/2003 г. на Варненския районен съд. С влязло в сила решение от 27.02.2012 г. по гр.д. 2704/2011 г. на Варненския районен съд А. Т. и синът й М. М. са осъдени да предадат владението върху процесния имот на С. М. и с протокол от 15.03.2013 г. по изп.д. 316/2013 г. по описа на ЧСИ И. С. владението върху имота е било отнето от тях.

При така приетата за установена фактическа обстановка съдът е изложил мотиви, че ищецът Б. М. не доказва наличието на твърдяно придобивно основание - договор за дарение от 08.06.1984 г. Изложени са мотиви, че с влизане в сила на решението, постановено по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, придобитото на основание разваления договор за гледане и издръжка се възстановява в патримониума на праводателя по договора. В случая това правило не намира приложение, защото исковата молба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е вписана след сключване на договора за дарение от 08.06.1984 г., с който имотът е дарен на ищеца и последният на основание чл. 88, ал.2 ЗЗД е запазил правата си. Предвид извършеното от М. М. в полза на ищеца дарение на имота, А. Т. е поискала на основание чл. 135 ЗЗД по отношение на нея това прехвърляне да бъде обявено за недействително. С уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД тя е върнала в патримониума си процесния недвижим имот. Въз основа на така проведените съдебни производства и влезлите в законна сила съдебни решения се е снабдила с констативен нотариален акт, след което е сключила с ответника предварителен договор за покупко-продажба, по-късно обявен за окончателен с влязло в сила съдебно решение.

За неоснователен е счетен и доводът на ищеца, че е придобил собствеността на основание изтекла придобивна давност в периода от датата на раждане на ищеца - 20.10.1983 г. до 2014 г. Съдът е посочил, че за доказване факта на владението са разпитани свидетелите Г. М. и Т. М.. Първата установява, че ищецът е израснал при майка си в [населено място], а при баба си А. Т. е ходел на гости през ваканциите. Когато е станал студент в университет в [населено място] е започнал да живее при нея, докато не се преместил в негов собствен апартамент. Свидетелката М. установява, че се е запознала с ищеца, докато той е бил на гости в апартамента при баба си и баща си. Съдът е приел, че въз основа на тези показания не може да се направи извод, че ищецът е владял процесния имот като свой, а само че той е ходел на гости на баба си в жилището, а не го е владял.

Изложени са мотиви, че фактът на владението не се установява и от представената по делото домова книга, от която е видно, че в периода от 01.03.2011 г. до 01.05.2011 г. ищецът е бил вписан като обитател на жилището, тъй като това вписване не би могло да се кредитира като факт, водещ до извод за владение на имота, а и отразеният период на пребиваване в жилището е два месеца. Наред с това съдът е посочил, че от показанията на свидетелката А., която е управител на етажната собственост и е направила това вписване в домовата книга, се установява, че поводът за вписването е молба на М. М., за да може синът му – ищецът Б. М. да гласува в [населено място].

В заключение съдът е направил извод, че по делото не са събрани доказателства, от които да се приеме, че ищецът е установил фактическата власт над имота. Доколкото не е установена първата от двете кумулативно изискуеми предпоставки за осъществяване на фактическия състав на давностното владение, а именно завладяването на имота, то и не следва да се обсъжда втората от тях – намерението за своене.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не е налице поддържаното от касатора основание на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият и вторият правен въпрос не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, защото не са от обуславящо значение за крайния изход на спора. Въззивният съд не е отхвърлил иска, приемайки, че с развалянето на договора за прехвърляне на имота срещу издръжка и гледане спорният имот е върнат в патримониума на прехвърлителя, а напротив приел е, че в конкретния случай на основание чл. 88, ал.2 ЗЗД ищецът е запазил правата си, тъй като той е придобил собствеността преди вписване на исковата молба за разваляне на договора и след влизане в сила на съдебното решение имотът не би могъл да се върне автоматично в патримониума на прехвърлителя.

По третия правен въпрос касационно обжалване също не следва да се допуска. Извод, че по своята характеристика искът по чл. 135 ЗЗД има вещноправно действие не е направен. Изрично съдът обаче е посочил, че ищецът в производството по чл. 135 ЗЗД – А. Т. е била кредитор по две вземания – по вземането за дължимата се издръжка, произтичащо от разваления договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, а след вписване на исковата молба за разваляне на договора и по вземането за връщане на имота в патримониума й. Т.е. прието е, че тя е била кредитор както по парично, така и по непарично вземане и именно съобразявайки вида на вземанията, съдът е направил последващите изводи, че с уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД имотът се е върнал в патримониума й.

Въпросът е обоснован с твърдения, че съдът не е взел в предвид, че след уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД, кредиторът,имащ непарично вземане, не е водил производство за връщане на имота, с което се е произнесъл в противоречие с ТР 2/ 2017 г. на ОСГТК на ВКС. В цитираното от касатора ТР са дадени разяснения, че при непарично вземане производството по иска по чл. 135 ЗЗД не се явява обусловено, а обуславящо за изхода на другия спор – този на кредитора за вземането му. В това ТР е разглеждан въпросът за връзката на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между иска по чл. 135 ЗЗД и иска на кредитора за вземането му и в този смисъл приетото за обусловеността на двата спора при наличие на непарично вземане касае хипотеза, при която са предявени и двата иска. В ТР 2/ 2017 г. на ОСГТК на ВКС не се съдържа извод, че кредиторът при всички случаи трябва да води иск за вземането си, дори и ако то не се отрича от длъжника.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по четвъртия правен въпрос, свързан с приложението на чл. 298 ГПК, доколкото същият не е във връзка с решаващите мотиви на въззивния съд. В обжалваното решение е направен извод, че ищецът не се легитимира като собственик на имота, защото дарението, на което той основава правата си, е обявено за относително недействително спрямо А. Т., която впоследствие е сключила предварителен договор за същия имот с ответника, който договор е обявен за окончателен с влязло в сила решение. Т.е. в случая съдът не е приел, че ищецът е следвало да участва в производството по иска по чл. 19, ал.3 ЗЗД, но въпреки, че не е участвал, то е обвързан от влязлото в сила решение.

Не се констатира и соченото от касатора противоречие на изводите на съда с т.2 от ТР 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В последното, както вече се посочи, е разгледан въпросът за преюдициалността между иска по чл. 135 ЗЗД и производството по предявен от кредитора иск за вземането му, като е разяснена хипотезата, при която се касае за кредитор на непарично вземане, включително и за титуляр на потестативното право за сключване на окончателен договор. Дадени са разяснения, че когато обещан с предварителен договор имот е продаден на трето лице, за купувача по предварителния договор сделката е увреждаща поради осуетената възможност за реализиране на правото да се иска сключване на окончателен договор. За кредитора по предварителния договор е налице правен интерес да предяви отменителния иск и съответно успешното му провеждане дава възможност да се обяви за окончателен сключеният преди увреждащата сделка предварителен договор. Настоящият случай е различен. По делото не е прието за установено, че ответникът е бил купувач по предварителен договор, преди сключване на който обещателят да е прехвърлил имота на ищеца и с това да е увредил ответника, а е разгледан спор при съвсем различна фактическа обстановка, а именно, че извършената увреждаща сделка /дарение в полза на ищеца/ е относително недействителна спрямо А. Т. и последната след влизане в сила на решението по иска по чл. 135 ЗЗД е сключила предварителен договор с ответника, който договор е обявен за окончателен в производство по чл.19, ал.3 ЗЗД.

Петият въпрос е обоснован с доводи, че съдът е придал вещноправно действие на влязлото в сила решение, постановено по иска по чл. 135 ЗЗД, както и е зачетена силата на пресъдено нещо на това решение спрямо лице, което не е било страна в производството, а именно ответникът С. М.. Поддържа се, че спрямо ответника ищецът продължава да е собственик на имота, като ответникът не е предявявал против ищеца иск по чл. 135 ЗЗД, нито пък го е привличал като страна в производството по чл. 19, ал.3 ЗЗД.

Така поставеният въпрос с обосновката към него, нямат връзка с настоящия правен спор, защото извод, че ответникът С. М. е бил кредитор на ищеца не е направен. Както нееднократно се посочи кредитор и то не на ищеца, а на неговия баща е била А. Т., която е предявила иска по чл. 135 ЗЗД спрямо страните по договора за дарение.

По шестия въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като не е във връзка с приетата от въззивния съд за установена фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи. В обжалваното решения не са излагани мотиви, че снабдяването с констативен нотариален акт представлява връщане на недвижимия имот в патримониума на А. Т., а само е отбелязано, че въз основа на влезлите в сила решения по исковете с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД и чл. 135 ЗЗД тя се е снабдила с констативен нотариален акт.

Седмият въпрос поставен от касатора, касаещ обсъждането на свидетелските показания е обоснован с довод, че те не са обсъдени в цялост с останалите доказателства, а именно не е взето предвид, че А. Т. не е предявила иск против ищеца за връщане на имота, а го е оставила да владее същия, че не е взета предвид и старата домова книга, в която ищецът е бил регистриран на адреса, на който се намира спорният апартамент.

Поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Изводите на въззивния съд са направени въз основа цялостен анализ на събраните по делото доказателства, вкл. и свидетелските показания, като съдът не е основал решението си само на избрани от него доказателства. След анализ на доказателствата съдът е направил извод, че ищецът изобщо не е владял имота, като изрично е подчертал, че е установено, че той е ходел на гости на баба си в жилището, а не го е владял и този извод е направен и въз основа показанията, на свидетелите, посочени от ищеца. Изложени са и мотиви, че фактът на владението не се установява и от представената по делото домова книга, от която е видно, че в периода от 01.03.2011 г. до 01.05.2011 г. ищецът е бил вписан на адреса. Прието е, че вписването в домовата книга не би могло да се кредитира като факт, водещ до извод за владение на имота и в този смисъл липсата на изрично обсъждане на старата домова книга не може да се приеме, че съставлява произнасяне на съда в разрез със задължението му да обсъди всички доказателства, имащи значение за спора.

По осмия въпрос, свързан с приложението на чл. 83 ЗС, не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото по него съдът не се е произнасял. В обжалваното решение съдът категорично е приел, че изобщо не е доказано установяване на владение от ищеца върху имота, а не че такова е осъществявано в определени периоди и е било прекъсвано от него с временно напускане на имота, за да учи в друго населено място.

Поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК не следва да се извършва преценка за наличието на специалната такава по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

По деветия правен въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е от обуславящо значение за крайния изпод на спора. Въззивният съд не е отрекъл възможността ненавършило пълнолетие лице да придобива собственост по давност чрез установяване и осъществяване на владението вместо него и от негово име от законния му представител, а е приел, че не е доказано, че е осъществявано владение върху имота.

Съдът намира, че не са налице и сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е нищожно, тъй като с него се потвърждава първоинстанционното такова, което е неясно поради противоречие между мотиви и диспозитив. Твърди, че решението е недопустимо, защото не е основано на закона, не са посочени трите имена на съдията, не е мотивирано, тъй като изложените мотиви са с декларативен характер, постановено е по непредявен от ответника насрещен иск по чл. 135 ЗЗД.

В трайната практика на ВКС /решение № 668 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2009 г., I-во г. о., ГК; решение № 97 от 25.02.2004 г. на ВКС по гр. д. № 574/2003 г., I-во г. о.; решение № 1037 от 21.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3510/2007 г., III-то г. о./, се приема, че нищожно е решение, постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост, като липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление и не води до нищожност на съдебното решение. Настоящият случай не е такъв, защото видно от протокола от откритото съдебно заседание от 16.12.2020г., в което е завършено разглеждането на делото, същото е проведено с участието на съдиите, които са постановили и решението, предмет на обжалване. Изписването на две имена, а не на трите имена на съдиите,постановили решението, не го прави нищожно, защото е налице яснота относно членовете на съдебния състав. Решението е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Не се констатира и произнасяне по непредявен от ответника насрещен иск по чл. 135 ЗЗД.

Твърденията на касатора, че обжалваното решение е нищожно, тъй като с него се потвърждава първоинстанционното такова, което е неясно поради противоречие между мотиви и диспозитив, не сочат на извод за нищожност на въззивното решение. Предмет на касационно обжалване е не актът на първоинстанционния, а на въззивния съд и съответно с доводи за пороци на първоинстанционното решение не може да се обосновава допускане до касационен контрол на въззивното решение.

Доводите на касатора, че решението е недопустимо, защото не е основано на закона, не е мотивирано, тъй като изложените мотиви са с декларативен характер, са такива по правилността на решението, а не по неговата допустимост.

Не е налице основанието по чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното решение, на която се позовава касаторът в изложението си по чл. 284, ал.3 ГПК.

За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗЗД и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Наведените от касатора доводи са такива за неправилност на решението, каквато преценка обаче не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК.

С оглед изхода на спора в полза на С. А. М. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 400лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,