Определение № 483 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 45/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна Прокуратура Пловдив срещу решение на Апелативен съд Пловдив №.164/22.10.19 по г.д №.316/19-с което, след частична отмяна на решение №.508/19.04.19 по г.д.№.899/18 на ОС Пловдив, предявеният срещу касатора иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ е уважен за сумата 15000лв. Ответните страни Н. Д. С. и И. Д. С. оспорват жалбата; претендират разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че е налице основанието за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, тъй като Д.С. е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнато срещу него от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършване на престъпление. По делото е безспорно, че: на 10.02.12 е бил привлечен като обвиняем /за това, че на 10.02.12, в съучастие с други две лица, е придобил от неизвестен извършител и държал високо рисково наркотично вещество кокаин с общо тегло 99,77гр. с цел разпространение - престъпление по чл.354а ал.1 вр. с чл.20 НК/, взета му е била мярка за неотклонение „задържане под стража“-променена на 26.03.12 в „парична гаранция“ поради рязко влошаване на здравословното му състояние; на 28.09.12 му е било повдигнато второ обвинение - по чл.242 ал.2 вр. с чл.26 ал.1 вр. с чл.20 ал.4 НК, а първото обвинение по чл.354а НК е квалифицирано по чл.354а ал.2 пр.1 вр. с ал.1 вр. с чл.20 ал.1 НК; въз основа на внесен обвинителен акт е образувано наказателно дело, прекратено и върнато на прокуратурата; на 1.03.13 за втори път в съда е внесен обвинителен акт и е образувано дело /№.308/13/, по което от първа инстанция е постановена осъдителна присъда /№.46/9.05.13/; същата е отменена от АС Пловдив /реш. 17.02.14 по нохд.№.265/13/ и е постановено връщане на делото за ново разглеждане от друг състав–който пък го е върнал в прокуратурата; на 30.05.14 за трети път е внесен обвинителен акт в съд и е образувано дело /нохд.№.811/11/, по което е постановена присъда №.98/ 1.12.14, с която ищецът е признат за невинен по всички повдигнати му обвинения; присъдата е протестирана от прокуратурата и потвърдена от апелативна инстанция с решение №.126/13.05.16 по нохд.№.22/15; последното отново е протестирано и е потвърдено от ВКС с окончателно решение №.280/27.02.17 по к.н.д.№.1136/16 /т.е. обща продължителност на наказателното преследване (досъдебна и съдебна фаза) 5г. и 7дни и на мярката „задържане под стража“ 54дни/. Във връзка с търпените неимуществени вреди съдът е изслушал като свидетел дъщерята на ищеца - която депозира показания, че той е изпаднал в шок от образуваното срещу него наказателно производство; затворил се вкъщи, не искал да излиза; притеснявал се от съседите, които го видели с белезници; при задържането се намирал в недобро здравословно състояние, което в ареста се влошило и наложило постъпването му в болница, където му била извършена животоспасяваща операция. Подробно е изложил констатациите на вещото лице по допуснатата медицинска експертиза-от която се установява, че към момента на задържането ищецът е страдал от ИБС, двуклонова коронарна болест, състояние след PCI с BMS х 2 на LADm, артериална хипертония ІІІст., язвена болест, състояние след мелена, вторична желязодефицитна анемия; през периода на задържането му /10.02.12-3.04.12/ здравословното му състояние се усложнило; това наложило приемане за лечение в отделение по интервенционална кардиология на УМБАЛ „С. Г.“ Пловдив /в периода 16.3.12-17.3.12/ с оглед изяви на прекордиални болки; при направена коронарография се установили сигнификантни стенози на коронарните съдове и стволово засягане и е преценено оперативно лечение като най-подходящото за момента; такова е било извършено в клиниката по кардиология /в периода 19.03.12-26.03.12/; извършен бил и АКБх2. Съдът се е позовал на извода на вещото лице, че постъпването в болница е било абсолютно задължително поради акцелирани стенокардни болки, криещи риск от остър миокарден инфаркт и смърт; че психо-емоционалният стрес е провокиращ фактор за дестабилизиране на коронарната болест по принцип - и в частност в разглеждания случай той е фактор за задълбочаване на това му заболяване; че стресът повлиява болестта с изява на различни състояния като нестабилна стенокардия или ОМИ, ритъмно-проводни нарушения, хипертонични кризи, дори ВСС; че към 30.10.18-датата на изготвената експертиза, е налице трайно влошаване на здравословното състояние, което частично–в аспекта на коронарната болест и сърдечните проблеми /които са в прогресия/, е във връзка с преживяния психо-емоционален стрес /вещото лице е дало подробни обяснения относно конкретните проявления на стреса върху това заболяване, както и върху хипертонията и последиците от тях/. От правна страна е прието, че незаконното обвинение несъмнено е причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в психо-емоционален стрес, вследствие на който и на недоброто му здравословно състояние е налице и трайно влошаване на здравословното състояние, което частично–в аспекта на коронарната болест и сърдечните проблеми-е във връзка с преживяния стрес /т.е. налице е частично влошаване на здравословното състояние във връзка с наказателното производство/; ищецът изпитвал страх, тревожност, непрекъснато безпокойство, срам пред близки и съседи, самоотчуждил се. Съдът е намерил за неоснователни възраженията, че тези вреди не са доказани-посочил е, че всички въведени неимуществени вреди последица от наказателното производство, са установени от ищеца при условията на пълно и главно доказване. Отразил е, че единствените по делото показания на свидетелката Н. С. относно неговите негативни емоционални реакции във връзка с наказателното производство не могат понастоящем да бъдат ценени като такива – доколкото тя вече е ищец по делото на основание настъпило след приключване на устните състезания пред първата инстанция правоприемство по реда начл.227 ГПК-но тъй като показанията й касаят въведените в исковата молба страх, тревожност, непрекъснато безпокойство, срам пред близки и съседи, самоотчуждение-които са обичайни изживявания и състояния при обвинение за деяние, което лицето не е извършило, приема тези вреди за доказани. Съобразявайки така настъпилите вреди, тежестта на престъплението, в извършването на което е обвинен ищецът /за тежки умишлени престъпления/, немалката продължителност на производството /5г./ и неговото развитие, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от 54дни, рязкото влошаване на коронарната болест, наложило оперативна интервенция и последващо лечение, съдът е намерил, че справедливият еквивалент на така търпяните болки и страдания следва да се определи на общо на 15000лв. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД /т.ІІ, ППВС 4/68, т.3 и т.11 от ТР 3/22.04.05 по тълк.д.3/04, ОСГК на ВКС/, и по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД вр. с чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ - как се определя и какво е съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне на обезщетението за неимуществени вреди /реш.№.25/13.03.18 по г.д.№.2167/ 17, ІІІ ГО/. Настоящият състав намира, че сочените основания за допускане на касационно обжалване не са налице. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /включително факта, че е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, и нейната продължителност/, тежестта и броя на повдигнатите обвинения /за две тежки умилени престъпления/, развитието на наказателното производство /преминало през всички фази (досъдебна и съдебна) и инстанции (в това число касационна), вкл. при трикратно внасян в съда обвинителен акт и първоначално постановена осъдителна присъда от първа инстанция и последващо връщане на делото за ново гледане от друг състав/, интензитета на преживените от ищеца негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката, социалния му живот и здравословното му състояние. Съдът подробно е засегнал въпроса за влошаването на здравословното състояние, позовавайки се на заключението и разпита на вещото лице, изготвило медицинската експертиза /неоспорена от страните/, и е направил съответен извод за наличие на причинна връзка между наказателното производството и влошаването в съответствие с изричния извод на експерта, че в случая, предвид заболяването на ищеца, преживяното е една от причините, допринесли за влошаване на състоянието – в аспект коронарен спазъм, хипертонична криза. Изложил е и изрични мотиви защо приема, че ищецът е търпял обичайните в подобни ситуации болки и страдания, които не се нуждаят от доказване – които не са произволни. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя във връзка с първия въпрос задължителна практика на ВКС и не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г. Предвид бланкетното оплакване в изложението за липса на причинна връзка, дори да се приеме, че е налице годно общото основание за допускане на касационното обжалване във връзка с въпрос за задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление – в това число обичайно изживяваните и тези във връзка с влошеното здравословно състояние, за което е допринесло /макар и не като единствено причина/ и напрежението и стресът предвид обвиняването и ареста - т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Същите са подробни и не са произволни. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи и е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобраз ността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, не и в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С материалноправния въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието "справедливост" според чл.52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС – сред които и цитираното, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики, установени по делото; такива релевантни за размера на обезщетението са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, срокът на изтърпяване и вида на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, както и други обстоятелства /напр. възраст и съдебно минало на пострадалия, наличие или не на увредено или влошено здравословно състояние, вкл. психическо, вследствие на незаконното обвинение, степен на засягане на личния и социален живот от наказателното преследване/ от значение за конкретния спор. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика. Той е съобразил както продължителността на наказателното производство, тежестта на обвинението, вида и продължителността на наложената най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“, негативните последици в личния и социалния живот и вредите, които всяко лице в подобно положение неминуемо търпи /поради което и, независимо от факта, че разпитаната като свидетел Н. С. впоследствие е станала правоприемник на ищеца в процеса по реда на чл.227 ГПК и показанията й не са ценени, съдът е приел, че описаните в решението и конкретизирани в исковата молба вреди съставляват обичайни изживявания и състояния при обвинение за деяние, което лицето не е извършило, и не е необходимо да бъдат доказвани - в който смисъл е и установената практика на ВКС (реш.№.388/2.12.2013 по г.д.№.1030/12, IV ГО, реш.№.427/16.06.10 по г.д.№.273/09, ІІІ ГО и др.)/, така и влошаването на здравословното състояние вследствие на незаконното обвинение. Следва да се има предвид, че дори когато се касае за вреди, които по своето естество и проява до определена степен не се нуждаят от доказване /напр. от „задържане под стража“/, те подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение - като е съобразил сочените критерии, конкретните установени по делото обстоятелства и търпяни негативни последици като вид и интензитет. Правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика – поради което и не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. С оглед изхода на спора, на ответните страни се дължат направените разноски по касационното производство – на всеки по 450лв. за адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,