Определение № 1223 от 14.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 211/2011 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. Ч. чрез адв. К. и адв. М. срещу решение №89 от 22.10.2010г по гр.дело №139/2010г. на Бургаски апелативен съд ,с което в една част ,по жалба на насрещната страна ,е обезсилено решение № 72 от 16.04.2010г на БОС ,а в останалата част същото е потвърдено. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл.280 ал.1т.1, т.2 и т.3 от ГПК по процесуалноправни въпроси ,първият от които е произнасянето с въззивно решение при нередовна жалба на насрещната страна ,при следните факти: Въззивната жалба постъпва в срок ,но без да е внесена дължимата държавна такса .С разпореждане се указва и съобщава на страната за нейното задължение –да се внесе държавна такса и да се представи доказателство за нейното внасяне, като се дава законния седемдневен срок Държавната такса е внесена в последния ден на срока, но молбата, към която е приложен и вносния банков документ, е депозирана в съда на следващия ден, т.е. с един ден просрочие. Въззивният съд приема жалбата за редовна и се поризнася по нея ,вместо да я върне на основание чл. 262 ал.2 т.2 от ГПК ,което разрешение касаторът изтъква като противоречащо на практиката на ВКС ,основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК. Изтъкнати са решение №50/2010г по д.№2757/2003г ІІ г.о и реш. № 125/2010г по ч.т.д№73/2010г на ТК на ВКС. Основанията на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК се цитират предвид необходимостта от еднозначно разрешение. С цитиране и прилагане на редица решения от практиката на ВКС защитата на касаторите изтъква доводите ,развити в касационната жалба за недопустимост и неправилност на въззивното решение, като следващ процесуалноправен въпрос, за това по какъв начин следва да се възприемат и квалифицират правните действия на страните в случай ,че видно от съдържанието, целта и смисъла им, те не отговарят на квалификацията, заявена от страната. С довод за основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК се поддържа противоречие с реш.№45/1972г на ОСГК и реш. № 1616/2005г на ІV г.о на ВКС .Следващият въпрос е кога искът и предметът на спора е достатъчно уточнен, за да се постанови решение по същество ,в която връзка се цитира противоречие с реш. № 577/2000г на ІV г.о и се поддържа ,че в случая при предявяването си искът е бил неуточнен по отношение на претенцираната лихва до завеждане на исковата молба (мораторна лихва ), но ищецът е сторил това допълнително в хода на делото, т.е, сам е отстранил нередовност, независимо от неправилно и непрецизно цитирания чл. 214 ал.2 от ГПК - произнасянето по иска при това положение е допустимо и въззивният съд не е следвало да обезсилва решението в тази част. В същата връзка е поставен следващият въпрос, как следва да процедира въззивния съд ,когато за първи път констатира нередовност на искова молба. Поддържа се обжалваното решение за обезсилване на първоинстанционното решение да е в противоречие с т. 4 от ТР № 1/2001г на ОСГК, основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Следващият въпрос е материалноправен, за задължението на съда да изследва действителната обща воля на страните при тълкуването на договорите, поставен с оглед потвърждаване на отхвърлителното решение по иска за присъждане на неустойка и обезщетение за пропусната полза. С довод за противоречие са цитирани решения от практиката на ВКС, основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК Като материалноправен въпрос се поставя освобождаването на ответника от отговорност по чл. 83 от ЗЗД за неизпълнение. В противоречие с възприетото в ТР № 128/1986г ОСГК и цитирани решения от практиката на ВС и ВКС е липсата на мотив и изследване каква е причинната връзка между неизпълнението на задължения на купувача и тези на продавача в случая, основание по чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. След преценка, Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване в частта, в която е обезсилено първоинстанционното решение, предвид служебното задължение за настоящия съд да следи за допустимостта на постановените решения, когато те са обжалвани. Обосноваваща допускане на жалбата до разглеждане е вероятността този порок да е налице ,както се изтъкна и в ТР № 1 от 19.02.2010г по т.д. № 1 /2009 на ОСГКТК на ВКС. В настоящия случай вероятността е обусловена от обективираното в данните по делото неизпълнение в срок на конкретно указание за представяне на вносния документ за дължимата по въззивна жалба държавна такса и от преценката на съда, че при това положение въззивната жалба на насрещната страна подлежи на разглеждане,а не на връщане. Процесуалният въпрос за допустимостта на първоинстанционното решение в частта по иска за мораторна лихва ,обезсилено от въззивния съд поради това, че такъв иск не е бил заявен първоначално в исковата молба, е предпоставен от доводите на защитата за неуточнена искова молба, което дава възможността недостатъкът да бъде поправен от самия ищец и без указание на съда, а искът разгледан. Цитираната практика е за тези случаи ,а данните по делото не сочат настоящата искова молба към момента на нейното предявяване да е имала недостатък и да е подлежала на уточнение във връзка с иск за лихва, претендирана за минало време. Друг въпрос е след кой момент ищецът ,при вече внесен в съда иск ,не ще може да прибавя нови претенции ,по реда на изменението или уточнението. Поради това не е налице основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК във връзка с формулирания по –горе от защита процесуален въпрос По материалноправните въпроси, поставени в изложението, също не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по отхвърлените претенции за присъждане на неустойка и обезщетение за пропуснати ползи .Въпросът за тълкуването на договора (чл. 20 ЗЗД ) жалбоподателят счита за разрешенен в противоречие с приложените решения №454 от 02.04.2007 ІІ г.о и и №807 от 05.05.1997г, но общо формулиран, като задължение да се търси действителната обща воля на страните ,същият няма отношение и връзка с решаващите изводи на въззивния съд и обстоятелствата по делото, които са ги обусловили. Щом по един двустранен договор задължението на едната страна е за плащане на вноски ,обвързани с посочен краен срок, уговорката заплащането да се извършва след писмено уведомление не отменя последиците на изпадането в забава за длъжника по паричното задължение ,ако плащането е след датата падежа. Приложените от касатора съдебни решения от практиката не съдържат тълкуване на договор при така уговорен срок, а даденото от въззивния съд разрешение, според което при посочена дата на падежа покана до длъжника не е необходима, е в съгласие с константната практика. Основанието по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК не е налице. Въпросът за освобождаване от отговорност за неизпълнение по чл. 83 от ЗЗД, ако по един двустранен договор и двете страни са неизправни ,касаторът обвързва с тезата си, че не е бил неизправна страна или че няма връзка и обусловеност между просрочените (предвид датата на крайния срок) вноски от негова страна и неизпълнението на ответника. Въпросът преформулира оплакване ,че въззивният съд не е изложил съображения за причинна връзка и се поддържа основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК, като се цитират решения №1792 от 06.10.1961г І г.о и реш.№1190 от 06.01.1994г Vг.о на ВС. Основанието по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК не е налице. Въззивният съд не е развил самостоятелно съображения в какво се изразява връзката между неизпълнението на двете страни, но в случая се касае за двустранен договор - предварителен и за изграждане на обекта на продажбата, като и двете страни не се явяват на уговореното за сключване на окончателния договор дата и място, за което обективна пречка не е имало. От насрещната страна се претендира неустойка, уговорена за забава ,при положение че купувачът също е бил в забава по отношение на вноските. Претендира се и пропусната полза от това ,че имотът не е бил прехвърлен на купувача, при положение че никоя от страните не се е явила за сключване на окончателен договор.Приложената практика обективира прилагане на института при други факти. Връзката по смисъла на чл. 83 ал.1 от ЗЗД в случая произтича от естеството на договора и нейната очевидност не предполага издирване, а съобразяване, което решаващият съд е сторил. Неоснователен е и доводът на защитата за противоречие на обжалваното решение с постановките на ТР № 128 от 25.03.1986г на ОСГК ,в което се коментира приложение на института (чл. 83 ал.1 ЗЗД ) при спестовен влог ,ако Д. добросъвестно е изплатила сумата на лице ,което въз основа на недвусмислени обстоятелства се е явило овластено да я получи. Тълкувателните указания нямат връзка с приложното поле на института в настоящия случай и от изложението не става ясно къде защитата съзира противоречие с тях. Воден от горното, ВКС ІІІ г.о