Определение № 99 от 21.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2975/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивното решение № 577 от 1.6.2021 г., постановено по в. гр. дело № 696/2021 г. на Апелативен съд – София, ГО, 1 състав, с което е отменено решение № 26202 от 23.12.2020 г. по гр. дело № 7325/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Н. С. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение за сумата над 20 000 лв. до 28 000 лв., като вместо това въззивният съд е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на В. Н. С. сумата от още 8000 лв., представляваща разликата между присъдените от първата инстанция 20 000 лв. и общо дължимото обезщетение в размер на 28 000 лв. (част от общо претендираните с исковата молба 60 000 лв.), ведно със законната лихва, считано от 04.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи се, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен и не е съобразен с константната практика на съдилищата по приложението на чл. 52 от ЗЗД; че от доказателствата по делото не се установява наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираните от ищеца вреди. Иска се допускането на въззивното решение до касационен контрол, респективно отмяната му, и постановяване на друго, с което определеното от съда обезщетение да бъде намалено. Ответникът по касационната жалба В. Н. С. не е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1ГПК. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. С обжалваното въззивно решение е прието, че обезщетение в размер на 28 000 лв. ще репарира по справедлив начин претърпените от В. С. неимуществени вреди във връзка с незаконно повдигнатото и поддържано срещу нея обвинение по чл. 210, ал. 1, т. 5 от НК, което е приключило с прекратяване по реда на чл. 248 - чл. 250 от НПК, поради липса на извършено престъпление. Към момента на повдигане на обвинението ищцата е била на 50 г., като наказателното производство е водено против нея в продължение на близо 13 години и 5 месеца, като ищцата е изтърпяла повече от една година мярка за неотклонение „задържане под стража“. При определяне на справедливия размер на обезщетението е съобразено, че повдигнатото обвинение е за тежко умишлено престъпление от общ характер, наказуемо с лишаване от свобода до осем години; процесното наказателното преследване е продължило изключително дълго, като на ищцата е била наложена мярка за неотклонение - задържане под стража. Отчетено е цялостното негативно отражение на проведеното наказателно производство върху живота на ищцата, като съдът е приел, че същата е претърпяла обичайните за едно лице, подложено на незаконно наказателно преследване, неимуществени вреди. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил обществено-икономическата обстановка в страната към процесния период, както и съдебната практика по аналогични казуси. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е посочено касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поставят въпросите относно приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и относно задължението на съда за излагане на мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените неимуществени вреди, които въпроси били разрешени в противоречие с т. 3 и т. 11 от ТР 3/22.4.2005 на ОСГК на ВКС, ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 19 от ТР № 1/4. 1.2001 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с първия поставен въпрос следва да се има предвид, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл. 52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т. гр. д. № 3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора практика- т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца, вида на взетата мярка за неотклонение, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от контретния деликт се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат да са и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях - еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В разглеждания случай въззивният съд е определил обезщетението по справедливост, съобразявайки всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, включително възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, за което е било повдигнатото обвинение, обстоятелтвото, че по отношение на ищцата е наложена мярка за неотклонение, личността й (възрастта, общественото му положение, чистото съдебно минало), характера и интензитета на преживените от нея негативни емоционални преживявания. Освен това обезщетението е съобразено с икономическите условия в процесния период и със съдебната практика по аналогични случаи. Предвид съобразяването на въззивното решение - досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правнорелевантни за това факти, с установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване по поставения въпрос относно приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Неоснователен е доводът за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване и по втория поставен въпрос. Не се констатира поддържаното от касатора отклонение от постановките на т. 19 от ТР № 1/4.1.2001 г. на ОСГТК на ВКС. В съответствие с установената съдебна практика съдът е изложил собствени мотиви относно наличието на причинна връзка между воденото срещу ищеца незаконното наказателно преследване и настъпилите за него неблагоприятни последици. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведеното от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение